Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Когато бях млад и любопитен мирянин, обичах да разговарям със своя духовен наставник. Отивах в храма, изчаквах го, влизах за изповед и после двамата се уединявахме в църковната канцелария. Пиехме кафе и разговорите се движеха свободно и непринудено, както в духовната, така и в светската проблематика. Моят изповедник е опитен градски свещеник и има дългогодишни наблюдения върху живота в енориите.
Никога няма да забравя как веднъж в една задушевна обстановка замислено, но и с лека усмивка той ми каза следното: „Ти си общителен, имаш добра памет и обичаш да четеш. Чувам, че веднага след църковната служба се събирате при храма и обменяте мнения, обсъждате, коментирате различни теми. Това не е лошо. Напротив. Някои го наричат „литургия след литургията“. Но аз не споделям това. Имай предвид, че една немалка част от светите отци препоръчват православните християни, които са били на богослужение, след като вземат парченце нафора, да се приберат по най-бързия начин в своя дом. Така отнасят придобитата Божия благодат в своите „домашни църкви“ и я предават на роднините си. По този начин запазват и душевния си мир. Уви, нивото на духовния живот в момента никак не е добро и има много съблазни. Духовните дарове са оскъднели и светският дух е особено силен. В общуването между миряните се появяват неприятни тенденции — обсъждания, осъждания, спорове, караници, които водят до загубване на приетата в светата Литургия благодат. Много често хората се прибират вкъщи разстроени, объркани и изтощени. Има много разочарования. Затова внимавай! Най-важното е да пазиш благодатта!“.
Тези думи звучат като откровение не просто защото са изречени от човек с духовна власт и огромен опит, който е преминал през много бури и премеждия в своя пастирски опит. Бог го е превел през „огън и вода“ и като кормчия на човешките души той е преживял множество съблазни и изкушения, изникващи пред искрените души, които са тръгнали по тесния и трънлив път към своето спасение. Мина време и аз проумях правилността на този отечески съвет.
В този дух е обичал да наставлява и един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Паисий Светогорец (старецът Паисий, 1924-1994). На идващите при него поклонници, той обичал да повтаря: „След излизането от църквата хиляди пъти е по-добре да бягаш от хората като от диви зверове, за да опазиш своето духовно разсъждение и онова, което си изнесъл от нея, отколкото да седиш и разглеждаш палтата и вратовръзките и да се ядосваш от драскотината, която врагът е направил в сърцето ти!“ („Поученията на старците“, мисъл 28, Дионисиос Тацис).
Няма как великият атонски старец да бъде обвинен в липса на любов и грижа към християните и желанието му те да бъдат в духовно общение да се подложи на каквото и да е съмнение. Но той добре познавал немощите на човешката природа и податливостта ѝ към бушуванията на страстите и нашепванията на демоните. Затова и искал да запази душите на искрено подвизаващите се от светски нахлувания и „драскотини“, които могат да наранят техните крехки и търсещи души.
По Божия милост имах духовната радост да познавам един от най-известните духовни старци у нас — Севастиян Търновски. При посещенията ми в Присовския и Батошевския манастир той даваше ясни и кратки съвети, като няколко пъти подчертаваше, че е най-добре след неделното богослужение миряните веднага да се приберат в своя дом. Така няма да изгубят Божията благодат, придобита свише по време на богослужението.
Една голяма част от духовните мъже, за които се разказва в двата тома на „Велики руски старци“, също насърчават подобно, в известна степен интровертно, социално поведение. И всички те изхождат от мощната практика на една огромна поместна църква в годините преди Революцията през 1917 г. и изричат това като плод на гореща пастирска грижа и искрено желание да запазят душите на православните вярващи от внушенията на бесовете.
Наистина, винаги е красиво да наблюдаваш една цъфтяща и преуспяваща в духовно отношение енория. Тя е отражение на неспирната пастирска работа и себеотрицание на енорийските свещеници. Още повече, че в епархийската практика има отци с подчертана харизма да организират, администрират и ръководят християнските общности. Това е повече от похвално. Техните енории са истински духовни оазиси и сами по себе си дават чудесен пример.
Но това далеч не е най-важното. Друго е първостепенното — да се води истински благодатен духовен живот и да се следват наставленията на светите отци. Всички групови мероприятия, каквито и да са те, са просто допълнение и украшение, а не conditio sine qua non (условие, без което не може). Личният стремеж към благочестие в рамките на един добре изграден духовен ритъм е зрънцето, сърцевината, водещото ядро в живота на православния човек.
Вярващият, който се стреми да се прибере в своя малък православен дом, прилича на грижлив човек, който излиза от храма, стискайки в шепите си небесния огън, като го пази от връхлитащите стихии и завихряния по пътя. Той бди над него като над крехко цвете и мистично съкровище, воден от чистия стремеж да задържи и скъта завинаги златото на благодатта.
В най-богооткровения смисъл това се отнася за светото Православие, което не е сбор от идеи, система от богословски норми, някакъв изграден алгоритъм от стъпки по духовната лествица към царството Божие, а вътрешно, изповедническо учение. Неговото послание е съкровено и сакрално, „светая светих“ на светата Църква. А православният човек е дете на Бога, което обича да възклицава в свят от чудеса и да се къпе в живата вода на Божествената благодат. Чуждо на всякаква схоластика, то не се опитва да разсъждава и анализира, а да се радва в една неизтощима пасхоцентричност.
Ние живеем в свят, в който обществото е наранено и духовете на самотата и алиенацията ни пронизват отвсякъде. Те ни връхлитат от всички страни, опитвайки се да опустошат душите на съвременните хора. Днес е истинско постижение някъде, където и да е, да се изгради един добър, работещ екип, изпълнен с доверие и дори с обикновено разбирателство. Това е забележително постижение, за съжаление, рядко срещано в духовните общности, където индивидуализмът и зле прикритият егоизъм нанасят тежки поражения. Светата Църква е свята и съборна. Никой в това мистично Тяло Христово не е призван да се подвизава и спасява сам, без духовната и чисто човешка помощ на другия. Това е тайнственият смисъл на светата Божествена Литургия, в която по необясним и жив начин присъстват Светата Троица, света Богородица, всички духовни чинове и светии и всички черкуващи се православни. Всички ние сме в неизследима връзка, която прелива, тупти и непрестанно се обновява. Това е вечната и неразривната връзка между небесната (победоносна) и земната (войнстваща) армия Христова.
Но най-важното е друго и то е изразено в беседата на св. Серафим Саровски с Мотовилов. Там този благодатен старец посочва целта на православния духовен начин на живот, а именно — придобиването и запазването на Божествената благодат. Затова нека не се стремим задължително към външните форми на християнския живот, а да се насочим и да дълбаем навътре, дълбоко в своя духовен свят и така да се опитаме във всичко и навсякъде да бъдем верни на учението на светите отци.
За тях — боговдъхновените мъже, които не са завършили съвременна психология, но са разкрили тайните на човека по „прозрение свише“ от Духа Светаго — запазването на духовния мир е най-важният критерий за правилността на възприетия духовен път и ключът към успехите в личния духовен живот. Всичко друго следва да бъде оставено назад и да се съотнася към тази основна духовна и екзистенциална задача.
