Автор: свещ. Ивайло Борисов
На вдъхновилия ме за този текст Камен Рикев
Знам, че в някои от читателите горното заглавие ще събуди оправдано учудване — откъде накъде, ще рекат те, човек ще тръгне да поставя на едно място Хитлер и Партенона; един диктатор от 20 в. сл. Хр. и един всеизвестен артефакт от 5 в. пр. Хр.? Какво е общото между една мрачна фигура, от чийто обхват ни делят някакви си осемдесет-деветдесет години, и един древногръцки атински шедьовър на архитектурното и скулптурното изкуства, появил се преди повече от две хиляди и четиристотин години?
Смятам, че предвид краткостта на настоящия текст търпението, което биха проявили задаващите подобен въпрос, ще ги възнагради в най-скоро време.
Потвърждавам, че текстът не е ангажиран с подробната биография на известния диктатор от миналото столетие — тази информация е достъпна и в интернет. Думата ми е за друго.
Преди да се заеме с политическите си ангажименти, Адолф Хитлер е бил художник. Да, и то нелош художник. Рисувал е през годините, прекарани във Виена (1908 — 1913). След Втората световна война някои от картините му се появяват на аукциони и се продават за десетки хиляди долари. Самото това е доказателство, че бъдещият политически лидер е имал талант да рисува. Талант, даден му от Бога. (Колко по-светъл би бил светът, ако Хитлер се бе заел с развиването и реализацията на този свой талант, или ако бе взел приемните изпити във Виенската академия за изящни изкуства, е друга тема).
Всеки един, който по един или друг начин се е занимавал с темата за изкуството, знае, че то дава на човека друг поглед, прави го по-широкоскроен, по-отстъпчив към другите, по-толерантен.
Защото носителят на талант е (или поне би трябвало да е) много по-свободен от досега на човешки страсти като завистта и злонамереността. Ако е честен със самия себе си, талантливият човек няма как да не усети в себе си лъха на Божията благодат, която сгрява сърцето му и оплодява ума му. Неслучайно великият композитор Бетовен отбелязва на едно място: „Господ е по-близо до мен и изкуството ми отколкото до други хора“.
Какво обаче е станало с носителя на художествен талант, роден в Австро-Унгарската империя и станал ръководител на т.нар. Великогерманска империя? Какво е накарало този човек, имащ око за красота и пропорции, да свърже живота си с една доста тъмна страна на човешкото битие (представяща се за светла)?
Наистина труден въпрос. Въпрос, чийто отговор вероятно знае само Този, Който дарява разнообразните Си таланти за — забележете — полза на хората. Защото Бог няма нищо общо с потъпкването на човешкото достойнство, което е неприемливо под какъвто и да е предлог — религиозен, национален, расов и пр. Тук се сещам за едни думи на Хитлер, част от негово обръщение към германския народ, отправено в началото на 1944 г.: „Той знае целта на нашата борба. Това е запазването на германския народ, създаден от самия него…“ [1]. Тук всеки непредубеден читател би си задал разбиващия целенасочената пропаганда въпрос: само германският народ ли е творение на Бог? А другите народи и съставящите ги уникални личности творение на злото ли са?
Да кажем няколко думи и за Партенона.
Партенонът, както отбелязахме, е древен храм, разположен на Акропола в Атина. Разбира се, видно и от времепоявата му, този храм е езически, посветен на богинята Атина Палада. Когато се зачетем в историята му обаче, откриваме, че през 5 в. сл. Хр. този храм е превърнат в християнска църква. От име на езическа богиня той приема името „Св. София“ — Божията Премъдрост, Второто Лице на Триединния Бог (на Когото всъщност са посветени всички християнски храмове, носещи това чудно име). Няколко века по-късно е кръстен на св. Богородица.
Какво обаче се случва с този храм около 1000 години след като е превърнат в християнски?
След нашествието на османските турци през 15 в., по време на управлението на султан Мехмед II, той е превърнат в джамия, като камбанарията му е преустроена в минаре (както е известно, това не е исторически прецедент с християнски храм, превърнат в джамия). През 19 в. Партенонът е обявен за паметник на aнтичното наследство.
Надявам се, сами разбирате внушението ми.
Това че един храм, в който в продължение на десет века (!) са се възнасяли християнски молитви към истинния Бог, не му гарантира дълговечността като такъв. Представяте ли си тази трансформация: мястото, където стотици години е била принасяна безкръвната евхаристийна жертва, да стане молитвен дом за една чужда на християнското светоусещане, човеколюбие и толерантност вяра? Сещаме се за думите на Христос за мерзостта на запустението, стояща на свято място (Мат. 24:15).
Да, Хитлер е имал художествен талант, по един своеобразен начин и той е бил докоснат от нашия Създател. (Дали някой някога, примерно след няколко десетки години, би се вдъхновил за светли дела, съзерцавайки тези картини, е въпрос с отворен край). Впоследствие обаче тази душа, пленявана някога от хармонията и багрите, се вдава в плен на една човеконенавистна идеология, виновна за физическото унищожение на близо шест милиона човешки същества. Както казват някои мъдри хора: никой не е застрахован от нищо.
Във връзка с последното ще спомена за крайния елемент от заглавието на този наратив: грозящата ни опасност.
Всеки един от нас не бива да забравя, че опасност от това да изменим на вътрешната си душевна подредба, опасност да се окажем в позицията на това, което днес презираме с цялата си душа, винаги съществува.
В подкрепа на горното ще приведа думи от монолога на лукавия кардинал — велик инквизитор, изречени пред мълчащия и слушащ го Христос, описани от Достоевски в „Братя Карамазови“[2]: „Знай, че и аз съм бил в пустинята, че и аз съм се хранил с акриди и корени, че и аз съм благославял свободата, с която ти благослови хората […] Но аз се свестих и не исках да служа на безумието. Аз се върнах и се присъединих към сонма на онези, които поправиха твоя подвиг“[3].
Да не забравяме, че дяволът „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне“ (1 Петр. 5:8). Дори правилно да славиш Бога, не се гордей с това, защото не знаеш пред какво изкушение ще те изправи утрешният ден. Историята познава не едно и две такива грозни преображения.
Бележки:
[1] Вж. Келнер, Ф. Дневници, www.kultura.bg, 3 април 2024 г.
[2]„Великият инквизитор“ е притча, включена като самостоятелна глава в романа „Братя Карамазови“ на руския писател Фьодор М. Достоевски.
[3] Достоевски, Ф. М. Братя Карамазови. С., 2003, с. 314-315.
