Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Преди години, когато бях ръкоположен, в Атина водих разговор с един младеж рок метълист, който имаше своите търсения. Водихме страхотен разговор, какъвто не можеш да водиш дори и в най-смелите си мечти с някои „църковни“ хора — знаете, онези от типа „отвън кукла (κούκλα), а отвътре чума (πανούκλα)“.
Стигнахме до въпроса с музиката и разговорът се разгорещи, както може да се предположи. Когато му казах, че като малък свирех на пиано и слушах много музика — от народна до рок, започна да търка очи. Разговорът започна с Манолис Хиотис, Хаджидакис, Янис и Спанудакис и стигна до „Скорпиънс” и т.н. Младежът възкликна: „Какво говориш, бе отче? Сериозно ли?“.
Припомних му, че и ние, свещениците, сме се родили на света както всички останали, играли сме с Плеймобил и Плейстейшън, когато сме били деца, събирали сме се по площадите и сме се борили с вълните на живота, докато не е дошъл моментът скритият в нас копнеж да стане реалност и с Божията помощ да се облечем в божественото свещенство, в една дякония, която нямат дори ангелите, но която е дадена на човеците.
Разисквахме това много пъти. Накрая той отиде и се изповяда при един приятел свещеник. Първата му изповед бе напоена със сълзи и продължи доста време. Когато го попитах как е почувствал изповедта, ми отговори, че сякаш е предал една любов и сега иска да си я върне. Отговорих му, че е на прав път и да продължава така с Божията помощ.
В крайна сметка той установи, че изповедникът не е извънземен, а свещеник, който чрез благодатта ни води постепенно по пътя на изцелението с крайна цел спасението на душата. Изповедта не е някакво „бичуване“, а прегръдка на благодатта.
Скъпи деца, не се страхувайте от изповедта и от свещениците. Погледнете на нас като на лекари в черно. Елате в Църквата макар и с колебания и съмнения и в дълбините на сърцето си ще намерите скрито съкровище с Божията помощ. Елате да видите, да потърсите там, където получихте св. Кръщение, и сред мълчанието на търсенето ще изгрее слънцето на Правдата Христос, за да просветли вашето битие. В Църквата въпросите ще станат отговори.
Свещениците не са нито извънземни, нито неземни същества. Опитваме се да бъдем верни ученици на Христос, защото ни е дадено духовното наследство на апостолското служение и трябва да доведем докрай тази мисия заради Неговото Име. Не гледайте на свещениците с недоверие, понеже са облечени в черно и понеже сте чули, че попът символизира смъртта и сее смърт. За съжаление, мнозина правят такива асоциации. Виждат един свещеник да влиза в някой дом и питат: „Кой умря?“, особено ако свещеникът държи св. Потир, за да причасти някого. „Край! — казват — Загубихме го!”. Свещеникът дава живот, а не смърт. Нека не допускаме цветът на расото да създава мрачни възприятия за свещениците.
Не само младите, но въобще хората разсъждават за свещеника в крайности. От една страна, някои гледат на него лежерно и това понякога стига и до нечестие, а други гледат на него от дистанция.
Помня още един случай, когато бях на кафе с един пенсиониран свещеник и когато една госпожа дойде да ни поздрави, поздрави само него. Той ми се усмихна и ми обясни, че ако попът не е с дълга бяла брада, хората смятат, че е малък и няма за какво да го поздравяват.
Възлюбени, свещеникът, независимо дали е на 20 или на 90 години, има Христовото свещенство и извършва св. Тайнства. Затова нека оставим съда над свещениците, защото иначе вземаме въглен в ръката си, както казват отците. Хващайки въглена, или ще се изгориш, или ще се изцапаш.
Уважаваме свещеника, защото има власт, която нямат дори ангелите, но сме длъжни да признаем, че той също е човек и не трябва да се скандализираме, ако например кара велосипед с децата си, къпе се в морето, играе футбол или свири на някой музикален инструмент. От друга страна, не трябва да ни скандализира дори някоя грозна постъпка от негова страна, защото той ще отговаря за себе си, както естествено и за паството си. И той прави грешки, има своите слабости, бори се със страстите си. Следователно не трябва да го чакаме с мерник зад ъгъла, за да го ликвидираме.
Много пъти хората казват, че свещеникът трябва да е свят. Това е погрешно мнение. Освещението на човека е борба, усилие, което никога не свършва, не е статично състояние, в което се намира човек и с което всичко приключва.
