Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Човекът е сътворен от Бога, за да живее в радост. Защо тогава всеки път, когато срещне тази радост в живота си — малка или голяма, краткотрайна или продължителна — се страхува да я изживее? Колебае се, плаши се. Често дори изпитва чувство за вина.
Казваме си: „Заслужавам ли този дар? Как мога да се радвам, когато други хора страдат в дома ми? Как мога да приема това благословение, когато в света има толкова много болка?“.
И какво правим? Съзнателно или несъзнателно убиваме тази радост.
Понякога човек се моли с месеци или години Бог да му отвори някакъв път. А когато този път най-накрая се отвори, той прави всичко възможно, за да го затвори отново.
Бог обича да се явява и да разкрива присъствието Си чрез хората. Ако си самотен, Той ще изпрати човек в живота ти. Ако трябва да научиш нещо важно, ще се появи човек, който ще ти помогне да го разбереш. Понякога този човек дори ще ти създаде трудности. Може да бъде началник, колега, а често дори съпругът, съпругата или собствените ти деца. Те ще те предизвикат да се изправиш срещу раните си, срещу своите страхове, слабости и страсти, за да ги видиш отново и да ги преодолееш.
Така виждаме, че въпреки че човекът е създаден за радост, блаженство и щастие, той не живее по този начин. Защото Бог не е сътворил човека, за да плаче, да страда, да се страхува, да боледува или да умира. Сътворил го е за блаженството на общението със Себе Си и за радостта от любовта и общението между хората.
И все пак ние не живеем тази реалност. Страхуваме се от нея.
Бих искал да започна с един откъс, който заслужава особено внимание, защото рядко чуваме подобни думи от духовници, старци и църковни хора.Често в църковната среда — или по-точно в изопаченото разбиране за Църквата — се случва нещо странно. А какво е това изопачаване? Това е религиозността. В действителност религиозността често е защитна реакция срещу живия Бог. Тя е опит на човешкото его да се предпази от Неговото поразяващо и непредвидимо присъствие. Какво иска религиозността? Да контролира Бога. Но Бог не може да бъде контролиран. Той е непредвидим в Своите пътища.
Свети Софроний Сахаров казва, че Бог има една удивителна парадоксалност. Точно когато мислиш, че си Го уловил, Той се отдалечава. Когато вярваш, че си Го намерил, Той се скрива. Когато си убеден, че чрез добродетелите си, чрез постите, молитвите и духовните си усилия вече си придобил власт над Него, Той изчезва.
Затова и в Светото Писание Бог често говори чрез пророците и казва „Може би“. Казва: „Ако направите това, може би ще ви простя“. Тази дума се повтаря отново и отново. Защо „Може би“? Защото Бог иска да покаже, че дори да изпълниш всичко, не можеш да Го поставиш в рамки, не можеш да Го задължиш, не можеш да Го държиш „в джоба си“.
Ние искаме всичко да контролираме — съпруга си, съпругата си, децата си, отношенията си, работата си, здравето си. Искаме всичко да бъде предвидимо и под наш контрол. Същото бихме искали и за Бога. Но Бог казва: „Това не е възможно“.
Религиозността, която често е форма на духовна невроза, представлява именно този опит на егото да контролира Бога. Това е фарисейството — да върша определени неща, за да се чувствам духовно значим и така да си въобразявам, че мога да влияя на Бога. Но виждаме, че Бог съкрушава фарисея и дарява благодатта Си на митаря, на последния, на онзи, който няма с какво да се похвали, на сломения човек.
Църквата е нещо съвсем различно. Тя е откровение на Бога към човека. Тя е Божието самоотдаване. Бог се „опразва“ заради човека. Сякаш казва: „Виждам, че не можеш да дойдеш при Мен. Дадох ти пророци, дадох ти много възможности, но ти не успяваш да се приближиш. Остани там, където си, и Аз ще дойда при теб. Ще те намеря в тъмнината ти, в страха ти, в тъгата и тревогата ти. Ако не можеш да се изкачиш до Мен, Аз ще сляза при теб. Ако не можеш да Ме намериш, Аз ще намеря теб“. Това е слизането на Бога към човека. И именно там нашето его се разрушава. Защото не ти вършиш нещо велико. Той върши всичко . Ти трябва само да отвориш сърцето си. Да се смириш. Да кажеш: „Господи, ето ме. Имам нужда от Теб“. Остава ти единствено благодарността, славословието и признателността. Едно просто „благодаря“. Това търси Бог — благодарното сърце, което казва: „Господи, тук съм. Очаквам Те. Ела. Разкрий ми се. Покажи ми се“.
Именно затова е странно, че понякога за духовен човек се смята мрачният и унил човек.
Радостта дори е била подозирана и обвинявана. Често сме свързвали радостта с лекомислие, повърхностност или наивност. Казваме за някого: „Той е несериозен, смее се постоянно“. Сякаш колкото по-сериозен и намръщен е човек, толкова по-дълбок е той. Така се ражда погрешното отъждествяване между мрачната сериозност и духовната дълбочина. А радостта започва да изглежда като нещо повърхностно. По този начин духовният човек в представите на мнозина се превръща в мълчалив, затворен, меланхоличен и угрижен човек.
Но един съвременен светец на Църквата, старецът Емилиан Симонопетритски казва нещо удивително: „Отсъствието на радост е отсъствие на Бога“. Когато в живота на човека няма радост, липсва Божието присъствие. И продължава: „Радостта е доказателството за Божието присъствие в човека“.
Ако искам да разбера дали Бог живее в теб, ще погледна дали имаш радост. Дали си отворен към хората. Дали носиш светлина. Дали можеш да се радваш на простите и малки неща. Дали умееш да благодариш и да славиш Бога.
По-нататък той казва, че според това дали радостта ни е малка или голяма, пълна или непълна, можем да разберем и каква е връзката ни с Бога. „Колкото радост има в нас, толкова е и нашата връзка с Бога“. Радостта е естественото състояние на човека. Тя прави живота по-лек. Разбира се, тези думи пораждат въпроси. Какво става, когато съм тъжен? Означава ли това, че нямам Бога? Трябва ли винаги да се усмихвам? Трябва ли непрекъснато да бъда щастлив? Ако преминавам през страдание и кръст, ако не мога да се смея, означава ли това, че Бог ме е изоставил? Ще трябва да разберем по-дълбоко какво има предвид старецът. Защото радостта не е сантименталност. Тя не е просто емоция. Радостта е присъствие. Ако сведем радостта само до едно чувство, тогава тя почти се обезсмисля. Защото чувствата са променливи и нетрайни. Те са близо до нищото в смисъл, че постоянно се менят.
Какво означава това?
Ако вярата ми е само емоционална, а не онтологична и екзистенциална; ако не е въплътена в живота ми, ако не е преминала през огъня на изпитанията и през собствения ми вътрешен „ад“, тогава тя остава просто емоция — моментно въодушевление или приятна душевна възбуда. А подобно настроение може да бъде предизвикано дори по биохимичен път. Могат да ти дадат хапчета и да се смееш цял ден. Но това не е радостта, за която говори Църквата. Радостта, за която говори Църквата, не е обикновен емоционален възторг. Тя е присъствие.
Чувствата са променливи. Сутрин можеш да си радостен, а вечер — тъжен. И често дори не знаеш защо. Не можеш да го разбереш или обясниш напълно.
Разбира се, има причини и обяснения, но кой може непрекъснато да ги търси? Постоянното самонаблюдение и анализ изтощават човека. Да се питаш непрестанно: „Защо ми се случи това? Защо чувствам онова?“, в един момент уморява.
В Църквата не всичко се свежда до анализ. В Църквата има доверяване и предаване на Бога. Вярата не е опит да разбереш всичко. Вярата означава да се довериш на Някого. Затова човек идва смирено и просто пред Бога. Църквата не казва, че трябва първо да решиш всичките си проблеми, за да имаш радост. Напротив. Може да не си разрешил нито един от тях, да не си постигнал почти нищо, и въпреки това да носиш огромна радост в сърцето си. Защото радостта не е просто чувство.
Следователно Божията радост е присъствието на Светия Дух. И това присъствие не идва едва когато всичко в живота ни стане съвършено. Това е една от големите заблуди.
Често казваме: „Първо да си оправя финансите“.„Първо да подредя работата си.“
„Първо да реша проблемите си.“„Първо да се устроя.“
Но радостта не е награда за подредения живот. Тя не идва, защото всичко е решено и уредено. Тя е силното присъствие на Светия Дух точно там — в раната, в болката, в слабостта и несъвършенството ни. Затова Божията радост не е бягство от живота. Тя не е упойка. Не е духовен наркотик. Божията радост означава да се научиш да живееш по нов начин, без да си решил всички проблеми. Това е истинската радост.
Има още нещо важно. Когато Светият Дух влезе в живота ни — чрез духовния подвиг, чрез участието в живота на Църквата, чрез Тайнствата, молитвата и искреното ни старание да изпълняваме Божиите заповеди, макар и несъвършено — едно от първите неща, които Той прави, е да ни помага да виждаме истински. Светият Дух ни учи да различаваме същественото от несъщественото. Кое е голямо и кое е малко.
За какво си струва да живееш. За какво си струва да се жертваш. Той ни помага да открием как малкото може да стане голямо. Помага ни да виждаме. Някой ще каже: „Но аз виждам“. Не. Ти само гледаш. Гледаш, но не виждаш.
Може да гледаш детето си всеки ден и никога да не си видял истински кое е то. Може да вървиш ежедневно по едни и същи улици и никога да не си почувствал радост. Всичко да те уморява. Всичко да ти изглежда скучно, тежко, безинтересно. Да ходиш с наведена глава и да броиш плочките по тротоара, без да забелязваш нищо около себе си.
И тогава Светият Дух влиза в живота ти. И изведнъж всичко обикновено се преобразява. Започваш да виждаш усмивка. Жест. Прегръдка. Ласка. Глас. Добра дума.
Една малка проява на любов. Какво се е променило? Нищо външно. Градът не е станал рай. Проблемите в дома ти не са изчезнали. Трудностите не са се разтворили във въздуха. Но Светият Дух е влязъл в живота ти. И без да променя външните обстоятелства, Той преобразява начина, по който ги преживяваш. Може все още да си болен. Може бракът ти да е труден. Може работата ти да е тежка. Но вътре в теб гори надежда. Има светлина. Усещаш, че някой те държи. Че някой ти говори.
Че някой те прегръща. Че не си сам. Има присъствие. Утеха. Подкрепа. Глътка въздух. Сякаш чуваш тих глас: „Знам, че ти е трудно. Но Аз съм с теб. Няма да те оставя. Ще те държа“. И тогава започваш да гледаш на живота по различен начин. Не защото нещо отвън се е променило. А защото нещо вътре в теб е оживяло.
Някога хората умееха да се радват на малките неща. Имаха малко материални блага, но много радост. Защо? Защото Светият Дух може да превърне малкото в много. Спомнете си как Христос благославя петте хляба. Човешкият разум веднага започва да смята: „Това е невъзможно. Няма да стигне“. Умът е ограничен. Но сърцето е друго. Всички хора имат големи сърца. Всички. Какво ги прави дребни? Не сърцето, а умът — неговите страхове, тълкувания, автоматични реакции и ограничения. Сърцето дори на най-грешния човек остава велико, защото е сътворено от Бога и е предназначено да бъде Негов дом.
При умножаването на хлябовете учениците казват: „Господи, отпрати народа. Те са твърде много. Как ще ги нахраним?“. А Христос отговаря: „Никой няма да си тръгне. Всички ще ядат“. „Но имаме само пет хляба!“ „Всички ще се наситят.“ Това е Божият начин на виждане. Любовта обхваща всички. Любовта намира решение за всички.
Любовта не изключва никого. Христос взема хлябовете и рибите, благославя ги в името на Отца и те се умножават. Всички ядат до насита, а накрая дори остава изобилие. Такъв е духът на Бога.
Какво казва свети Паисий? „Научи се да казваш: „Слава Богу“ за малкото, за да ти бъде дадено и голямото.“ Ако човек не се научи да благодари за малкото, за простото, за ежедневното, тогава дори да получи всичко, пак няма да бъде удовлетворен. Напротив — ще разруши и това, което му е дадено.
Затова светите отци говорят за малките стъпки. За духовното израстване стъпало по стъпало. За постепенния път на добродетелите. Така Светият Дух ни учи да виждаме.
Но има и още нещо. Светият Дух носи радостта от уникалността. Помага ни да почувстваме, че сме неповторими. Не индивидуалисти. Не изолирани единици. А уникални личности.
Свети Софроний Есекски казва: „Напразно човек ще се опитва да повтори живота на някой светец“. Не може да има втори свети Никодим Светогорец. Не може да има втори свети Паисий. Не може да има втори свети Порфирий. Какво означава това? Че подражанието на светиите не означава да копираме живота им дословно. Ние сме призвани да вземем тяхната жажда за Бога, тяхната любов, тяхното желание за святост. Но начинът, по който всеки човек ще извърви този път, е уникален.
Светият Дух не създава копия. Бог обича разнообразието. Той не е създал само едно дърво, едно цвете, едно животно или един цвят. Цялото творение свидетелства за Неговата любов към многообразието. Същото е и с духовните дарове.
Св. ап. Павел изброява много от тях в Посланието до Коринтяни, но те далеч не се изчерпват с този списък. Светите отци казват, че даровете на Бога са неизброими и представляват велика тайна. Защо? Защото Бог обича разнообразието, а не повторението.
Кой е еднообразен и повтарящ се? Дяволът. Той е дух на скуката, на повторението и безжизнеността.
Затова, когато човек бъде обзет от униние, губи въображението си, творческата си сила, свежестта си и жаждата си за живот.
Бог обаче никога няма да поиска от теб да станеш някой друг. Това е изключително важно да се разбере, защото върху тази истина се изгражда радостта. Бог никога няма да ти каже: „Стани някой друг.“ Той никога няма да поиска да живееш живота на друг човек. Св. ап. Петър не е станал св. ап. Йоан. Свети Паисий не е бил свети Порфирий. Всеки е останал себе си. Всеки е достигнал святост чрез собствената си личност, чрез своя характер, чрез особеностите и дори чрез своите човешки странности. Затова и сред съвременните светци виждаме толкова различни характери.
Един е старец Ефрем Катунакийски. Друг е свети Паисий. Съвсем различен е свети Порфирий. Именно това ни помага да разберем нещо, което убива радостта.
Какво убива радостта? Сравняването. Постоянното сравняване с другите. То поражда завист и постепенно ни отчуждава от собствената ни същност. Бог не ти е поставил за цел да бъдеш всичко. Той иска да разцъфне онова семе, което Сам е посял в теб. Сякаш ти казва: „Позволи да се развие това, което Аз вложих в теб. Не живей чужд живот. Не се сравнявай непрекъснато“. Човек казва: „Аз имам тези проблеми, а другият няма.“
„Аз съм нисък, а той е висок.“„Аз изглеждам така, а той иначе.“
И така постоянно се сравнява. Но Бог казва: „Остави това“. Живей своя живот. Открий своя дар. Открий своето призвание. Открий това, което Аз съм вложил в теб. Развий го.
Разшири го. Остави го да разцъфти. Но не губи живота си в сравнения. Сравнението унищожава всичко. Не завиждай на живота на другите. Не знаеш какво носят в сърцето си. Не знаеш през какъв кръст преминават. Не знаеш какви битки водят в дома си и в душата си. Проблемът започва тогава, когато презрем дара, който Бог ни е дал, и започнем да завиждаме на дара на другия. Тогава се ражда вътрешното страдание.
Затова благодари на Бога за онова, което имаш. Спри да се измъчваш за онова, което мислиш, че ти липсва. Спри непрекъснато да увеличаваш в съзнанието си недостатъците си. Погледни това, което е пред теб днес. Кажи: „Слава Богу“.
„Благодаря Ти, Господи, за това, което имам днес.“
За дома си. За водата, която пия. За кафето, което държа в ръката си. За един или двама души, които ме обичат.
Започни да изграждаш благодарствено отношение към живота. Започни от малките неща. Кажи: „Слава Богу, че мога да ходя“. „Слава Богу, че дишам.“„Слава Богу за простите неща.“
Когато се научиш да благодариш за малкото, тогава ще ти се открие и голямото. Тогава идват и по-големите благословения.
Свети Паисий казва, че няма по-голямо нещастие за един дом от това в него да живее постоянно недоволен и мърморещ човек. Затова започни да благодариш дори когато още не го чувстваш. Не е нужно да вършим всичко само когато изпитваме желание.
Днес често чуваме: „Прави нещо само ако го почувстваш“. Но животът не работи така. Всичко има своето време. Нашата цел е да останем на пътя, да продължим усилието си, а Бог ще се погрижи за останалото. Когато настъпи подходящият момент, ще почувстваш това, което трябва да почувстваш.
Има още един важен плод на Светия Дух. Това е радостта от свободата. Какво означава това? Да се освободиш от мнението на другите. Да се освободиш от погледа на другите.
На Света гора живял един старец, който казвал: „Ако искаш да познаеш Бога, първо трябва да престанеш да живееш според това какво мислят хората за теб“. Той не го казвал от гордост или безразличие към хората. Смисълът бил по-дълбок. Човек трябва да се освободи от постоянната тревога дали е одобрен, дали е харесван, дали получава признание.
Много хора са зависими от чуждото одобрение. И това има две страни. От едната страна стои желанието да ни ръкопляскат и хвалят. От другата — страхът да не ни осъдят или отхвърлят. Между тези две крайности преминава животът на мнозина. От едната страна е страхът: „Какво ще кажат хората за мен?“ От другата е ненаситното желание: „Нека ме похвалят. Нека ме признаят“. И така човек постепенно губи свободата си. Защото престава да живее пред Бога и започва да живее пред очите на хората. И двете състояния са затвор. И двете са робство. Защо? Защото ако непрекъснато търсиш одобрението на всички, никога няма да живееш истински своя живот. Ще се стремиш винаги да бъдеш „доброто дете“. Ще казваш „Да“ на всички. Ще се стараеш никого да не огорчиш, никого да не разочароваш, никого да не наскърбиш. И накрая ти самият ще страдаш. Всички около теб може да са доволни, но ти ще си изгубил себе си. Ще си забравил кой си. Ще си забравил какво искаш. Ще си забравил какво очаква Бог от теб. Ще си изгубил собственото си лице. Но също толкова изморително и поробващо е и другото — постоянно да се защитаваш срещу обвиненията на хората. Това също е затвор.
Представете си, ако всеки път, когато някой каже нещо за мен, аз да трябва да отида при него и да се оправдавам:„Защо го каза?“„Не съм такъв.“
„Разбрал си ме погрешно.“„Аз съм друг човек.“ Да се обяснявам непрекъснато. Да се защитавам. Да доказвам кой съм. Това е непосилен товар.
Затова Светият Дух дарява радостта на свободата. Свобода както от онези, които те въздигат и обожествяват, така и от онези, които те осъждат и унижават.
И какво ни казва Светият Дух? Казва ни: „Твоята стойност не зависи от това дали някой те хвали“. „И не зависи от това дали някой те отхвърля.“ Твоята стойност произтича от това, че Бог те обича. Не защото някой го е признал.
Не защото някой друг го е отрекъл. Затова човек престава да търси ценността си в аплодисментите на света. Започва да я търси в Христос. В Божието приемане. И тогава започва да диша свободно. Започва истински да живее. Започва да вкусва радостта на свободата. Става естествен. Става спонтанен. Става самия себе си. Ето защо в светците няма лицемерие. Когато срещнеш истински свят човек, усещаш, че той е цялостен, неподправен и искрен. Той не играе роля. Не се преструва. Не се страхува да бъде себе си. Може да сгреши. И ако сгреши, приема грешката си. Тя е част от живота му. Част от неговия път. Може да направи неправилна преценка. Може да вземе погрешно решение. Но не се крие от това.
Защото дори грешките могат да станат учители. Могат да ни покажат нещо. Могат да ни отведат на място, на което иначе никога не бихме стигнали.
И накрая бих искал да кажа още нещо. Светият Дух е източникът на радостта. Защо? Защото Той ни държи точно тогава, когато всичко около нас изглежда, че се разпада. В живота идват моменти, когато чуваме тежки думи: „Имате сериозно заболяване“. Или: „С детето ви се е случило нещо“. Или се случва някакво голямо нещастие. Тогава усещаш как ти се подкосяват нозете. Усещаш как се разпадаш отвътре. Усещаш как потъваш. В такива моменти красивите думи и теориите не могат да те спасят. Не могат да те задържат. Струва ти се, че тази болест ще бъде краят ти. Че това изпитание ще те унищожи. Че ще се пречупиш.Че ще се изгубиш.
Но Бог казва: „Дори твоята тъмнина мога да превърна в място на среща с Мен.“ „Дори болката ти може да стане място, където ще се срещнем.“ Бог не създава злото. Но от най-тежките и най-болезнените събития може да изведе нещо удивително. Често човек открива години по-късно, че именно най-голямото му страдание се е превърнало в най-голямото благословение на живота му. Разбира се, докато преминаваш през него, ти е трудно. Страхуваш се. Плачеш. Колебаеш се. И това е напълно човешко. Това не означава, че нямаш вяра. Не означава, че си изоставен от Бога. Самият Христос плака. Самият Христос проливаше сълзи. Самият Христос изпита страх и вътрешна борба в Гетсиманската градина. Духовният живот не премахва човешката природа. Бог не казва: „Престани да бъдеш човек“.
Той казва: „Именно в страха ти, в тревогата ти, в сълзите ти ще те срещна“. „Не бягай.“ „Остани там, където си.“ „Аз ще дойда при теб.“ Бог не стои срещу нашата болка. Той не измисля страдания. Не раздава болести. Не причинява трагедии. Не казва: „Днес ще поразя този човек“. „Утре ще дам рак на друг.“ „След това ще разрушa нечие семейство.“ Бог не е такъв. Бог не е врагът на човека. Той не стои срещу майката, която е погребала детето си. Не стои срещу бащата, който плаче за сина си. Не стои срещу твоята болест или финансова разруха. Напротив. Сякаш Христос казва: „Колкото повече викаш от болка, толкова повече Аз съм до теб“. И тогава се появява едно присъствие без образ и без глас, което тихо нашепва: „Тук съм“. „До теб съм.“ „Държа те.“ „Не се страхувай.“ „Ще преминем през това заедно.“ „Ще го преобразим.“ „Ще му дадем нов смисъл.“ „Повярвай Ми.“ „Дръж се за Мен.“ „Когато излезем от тази тъмнина, всичко ще бъде различно.“ Това е действието на Светия Дух. Това е благодатта на Божието присъствие. Тя не обещава живот без проблеми. Тя обещава, че няма да останеш сам в тях. Христос никога не е казвал: „Няма да имаш кръст“. Той казва: „Няма да го носиш сам“. Това е огромната разлика.
И така стигаме до най-важното. Най-голямото чудо на Светия Дух не е да те направи силен. Най-голямото чудо е да те направи истински. Да бъдеш автентичен. Да бъдеш искрен. Да бъдеш неподправен. Да позволиш на Бога да победи лъжата в теб. Светият Дух ще ти помогне да престанеш да бъдеш копие. Ще ти помогне да спреш непрекъснато да доказваш нещо на света. Ще те освободи от нуждата постоянно да сравняваш своя живот, своите деца и своите успехи с тези на другите. Затова говорим за една радост, която не е радостта на успеха. Защото често, гонейки успеха, унищожаваме себе си.
Виждаме го и в трагедиите на младите хора. Подменихме радостта с успеха. Подменихме щастието с постиженията. Вече не ни интересува дали децата ни са щастливи. Интересува ни дали са успели. Не питаме: „Имаш ли мир в сърцето си?“, „Щастлив ли си?“, „Радваш ли се на живота?“. Питаме: „Какви оценки имаш?“,
„Какви успехи постигна?“, „Какво спечели?“.
Спряхме да измерваме живота с радостта и светлината. Започнахме да го измерваме с резултатите. Но Божията радост не е радостта на силата. Не е радостта на успеха. Не е радостта на съвършенството. Не е нужно да станеш някой друг, за да те обича Бог. Не е нужно да бъдеш безупречен. Бог обикна човечеството именно в неговата слабост. Той слезе в тъмнината ни. Не е необходимо първо да се подготвиш съвършено, а след това Бог да дойде при теб. Необходимо е само едно: Да откриеш сърцето си за Него. Единственото, което е нужно, е да се постарая да стана това, което Бог е пожелал да бъда, когато ме е сътворил. Да приема себе си така, както Той ме е замислил. А какво иска Бог от нас? Смирение. Простота. Автентичност. Почтеност. Искреност. И най-вече — благодарност в сърцето. Да се научим да казваме: „Слава Богу“. „Благодаря Ти, Господи.“ Нека тези думи станат част от живота ви. Когато някой ви попита: „Как си?“. Отговаряйте: „Слава Богу, добре съм“. Някой ще каже: „Но ти всъщност не си добре“. Няма значение. Кажете: „Слава Богу“. Опитайте. И ще видите как благодарността постепенно променя целия ви свят. Започнете дори без да го чувствате. В началото го казвайте механично. Няма нищо страшно в това. Повтаряйте: „Слава Богу“. Отново и отново. Първо думите ще излизат само от ума. Но малко по малко ще слязат в сърцето. От ума ще преминат навътре. И сърцето ще започне да се отваря. Ще стане по-широко. По-свободно. По-живо. И тогава ще почувствате благодарност не само за отделни неща, а за самия живот. За цялото творение. За цялата вселена. Тогава човек започва да благодари за всичко. Не само за приятните и радостни моменти. Но и за трудностите. И за изпитанията. И за болките. И за раните. И за всичко онова, което го е накарало да порасне, да узрее и да се промени.
Защото с времето разбира, че дори най-тежките моменти са оставили в него следа, която го е направила по-дълбок, по-мъдър и по-близък до Бога. Тогава благодарността престава да бъде просто дума. Тя се превръща в начин на живот. В начин на мислене. В начин на виждане на света. И човек започва да живее с вътрешното усещане, че всичко е дар. Че всяко дихание е дар. Че всеки ден е дар. Че всяка среща е дар. Че самият живот е дар. И тогава радостта вече не зависи от обстоятелствата. Не зависи от успехите. Не зависи от здравето. Не зависи от това дали всичко върви по план. Тя извира отвътре. От сърце, което е открило благодарността. От сърце, което се е научило да казва: „Слава Богу за всичко“. „Благодаря Ти, Господи, за всичко.“ И именно там започва истинската радост — радостта на Светия Дух.
