За изповедта

7481 0

Автор: Прот. Небойша Младенович
Източник: www.svetiapostoli.com
Превод: Татяна Филева

  1. Подготовка за изповед

Подготовката за изповед има една-единствена цел: да ни накара да видим себе си такива, каквито сме в действителност пред Бога, за да можем да изповядаме своите грехове с искрена надежда за опрощение. За да изповядваме своите грехове, трябва да знаем що е грях. А за да знаем това, трябва да изследваме своя живот: какво мислим, какво говорим и какво правим. Тук много от нас се сблъскват с голям проблем, защото като че нямаме подходяща мярка, според която да оценим себе си. Често оценяваме себе си според онези критерии, които смятаме за правилни, но които са толкова далече от християнството, колкото небето от земята. Например, оценяваме себе си според собствената си идея за нормално човешко същество: „Ние сме нормални, средностатистически, като всички останали и не по-лоши от тях…”. Или според критериите, предложени ни от обществото. „Ние сме почтени граждани, спазваме закона, работим усърдно, добри домакини сме”. Или според някакъв придобит в църквата навик, който сам по себе си няма никаква истинска християнска ценност: „Ходим на църква в неделя, не ядем месо в петък, казваме молитви, не танцуваме по време на пост…”. Или, разбира се, според старозаветните мерки, които са много добри, но не съвсем, в сравнение с християнските: „Ние не крадем, не лъжем, не убиваме, не прелюбодействаме…”. Важно е самоизпитването да бъде дълбок и сериозен поглед върху собствения живот. Наред с искреността и смелостта, трябва да имаме и желание наистина да видим нещо. Такава трябва да бъде и оценката, направена именно според християнските критерии за живота и учението на нашия Господ Иисус Христос.

Преди да изследваме себе си, трябва да изследваме Евангелието и целия Нов Завет. Как ще съдим за себе си според християнските мерки, ако не ги познаваме или не ги приемаме насериозно? Поради това в подготовката за изповед трябва да прекараме повече време, гледайки в Христос, отколкото в себе си. Наистина, можем да видим себе си по-ясно, гледайки в Христос за кратко време, отколкото гледайки в себе си с часове. Християните трябва да познават Евангелието и учението на Новия Завет. В подготовката за изповед църковните отци са отбелязали и някои особени откъси, които биха могли да ни помогнат да видим себе си такива, каквито сме и каквито би трябвало да бъдем. Тези откъси са следните:

  1. Проповедта на планината – Матей, глави 5, 6 и 7; Лука 6.
  2. Послание на св. Апостол Павел до Римляни – Последните глави 12, 13 и 14.
  3. Първо послание на св. Апостол Павел до Коринтяни – глави 3 и 13.
  4. Първо послание на св. Йоан Богослов.

Естествено, тези откъси не изчерпват целия християнски живот, но имат безценна стойност при самоизпитването. Но ако ги изчетем внимателно, а всички те, взети заедно, са не повече от тринадесет страници в съвременното издание на Библията, и внимателно ги сравним с нашите възгледи и дела, ще имаме предостатъчна възможност да изпитаме себе си в съгласие с мерките, според които единствено Христос може да мери.

Стъпка в подготовката за изповед е „изправянето” на онези грешки и грехове, които все още можем да изправим със свои сили. Това значи, например, че не можем да изповядаме кражбата, ако не върнем онова, което сме откраднали; или омразата, ако не простим на враговете си; или гнева, ако не се извиним на този, когото сме обидили. Че това е условие за покаяние, става ясно от притчата на Самия Спасител, в която ни казва, че когато отиваме да принесем своя дар на жертвеника и си спомним, че нашият брат има нещо против нас, трябва да отидем да се примирим с него, преди да принесем дара си (вж. Мат. 5:23). Впрочем дори и тогава трябва да бъдем внимателни, за да не сгрешим повече, показвайки изправянето на своите грешки и използвайки мнимото християнско благочестие като повод да се възгордеем, или да изпаднем в самохвалство и превъзнасяне. Изправянето на нашия живот трябва да бъде незабележимо; тихо, тайно, дори безмълвно, и така нашите дела ще говорят по-ясно и убедително от думите ни. Но във всеки случай тази стъпка трябва да се направи преди изповед, и най-важното, преди Свето Причастие. Също така би трябвало да знаем, че броят на молитвите и продължителността на поста не могат да заменят необходимите дела на истинско покаяние. Така онзи, който настоява да получи благословение за Свето Причастие въз основа на това, че е „прочел всички молитви и е постил една седмица”, и в същото време не се примирява с брата си, трябва да разбере, че тези ритуали не значат нищо, абсолютно нищо, ако са съпътствани от истински християнски живот. Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е… Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец (вж. 1 Йоан. 4:20; Мат. 6:14).

 

  1. Пристъпване към изповед

Когато дойдем на изповед, свещеникът може да изисква от нас да стоим или да коленичим. Може да ни задава въпроси, но не е задължително. Съществуват много начини на изповед, които не са установени със строги правила.

Идваме, за да ни се прости. На изповед идваме само за да получим прошка от Бога и за нищо друго. Можем да потърсим съвет от своя изповедник; но непрестанно трябва да имаме предвид, че изповедта не е „приятен духовен разговор” или вид „религиозна психоанализа”. Стоим пред живия Бог с копнеж за Неговата любов и приемане, за очистване и привеждане към Неговото вечно Царство. Чрез изповедта действа Сам Бог! И Той може да ни говори тогава, когато най-малко очакваме; и чрез свещеника, от когото най-малко очакваме, можем да чуем Неговия глас само ако сме достатъчно смирени, за да се отворим за Неговите думи и да отхвърлим всички човешки предразсъдъци, които ни пречат да преживеем Неговото лично присъствие в Светите Тайнства в Неговата Църква. При всички случаи едно е сигурно: нашето искрено, чисто покаяние и желание да се очистим и обновим за нов живот в Бога е единствената цел на изповедта в Църквата.

Да изповядаме своите грехове. На изповед идваме, за да изповядаме греховете си. Трябва да ги изкажем ясно и открито, без впускане в излишни подробности, но и без прикриване на истинското зло с обобщения, като „това са обичайни грехове”, „домашни грехове”, „всекидневни грехове” и т. н. Единствено правилното разбиране на Христовото учение може да ни помогне при изповедта. Би трябвало да говорим за онова, което смятаме, че наистина е наш грях, или да изповядаме няколко грехове, с които се сблъскваме и които, за съжаление, управляват нашия живот. Лесно е да паднем в изкушението да изповядваме чуждите грехове, греховете на членовете на нашето семейство, на хората, с които работим, на другите енориаши. Някои хора, почти по правило, постъпват така, но не правят това във връзка с някакъв „взаимен проблем”, засягащ и тях, а просто изнасят на съда своята правота, зад която нерядко се крие себична загриженост. Ако съществува искрена необходимост от духовно разглеждане на чуждия живот, тя трябва да се удовлетворява изключително извън изповедта. Абсолютният императив е по време на изповед да се съсредоточим единствено върху себе си, върху собствения си живот, върху своите грехове и грешки.

Да избягваме педантичността. Преди да пристъпим към изповед, трябва да знаем, че не можем, нито се очаква от нас, да запомним всяко свое съгрешение. Така, ако по време на изповед несъзнателно и неволно забравим да кажем нещо, с което сме сгрешили, не бива да се страхуваме, че Бог няма да ни прости. След искрената изповед, в която сме вложили всички възможни за човека усилия да изповядаме всеки грях, разрешителната молитва наистина ще бъде за всички грехове: волни и неволни, съзнателни и несъзнателни, изповядани и неволно забравени. Не е необходимо са се връщаме при свещеника, ако случайно сме забравили да споменем нещо по-маловажно. Важно е да не бъдем прекалено загрижени за своите грехове, което да ни доведе до съмнение в Божията милост или до убеждението, че Неговата прошка зависи от достойнството на човека или от нашата слаба памет. Бог уважава нашето намерение и нашата искреност в покаянието, а не капацитета на нашата памет. Това, естествено, не значи, че „искреното намерение” може да замени самото отиване на изповед. Но то несъмнено значи, че Божията сила да прощава не е обусловена от нашата памет, нито от нашата възможност да избягваме греховете. Няма нито количество, нито големина на греха, които Бог да не може да прости. Няма толкова съвършена изповед, която със своето съвършенство да заслужава Божията милост. Няма Свето Причастие, което грешникът да не може да приеме. Всички други помисли, отнасящи се до това изследване, са не само лошо богословие, но и богохулство, и дори могат да доведат до умствено или духовно разстройство. Когато се борим да превъзмогнем греховете си, Бог ни прощава не само защото сме се изповядали, но и защото наистина ненавиждаме своите грехове и се трудим да ги преодолеем. Един свети отец, запитан как можем да знаем дали Бог ни е простил, казва: „Ако ненавиждате своите грехове, те наистина са ви простени”. В християнското покаяние няма място за самосъжаление, самооправдание, разясняване на греховете, прехвърляне на отговорността върху други хора, върху „стечението на обстоятелствата” или човешката слабост. Човек може да разпознае греха, да му се противопостави, да го презре и да се отрече от него. Тога зависи от човека, а греховете Бог прощава.

Ето защо, изповядвайки се, трябва да обещаем, че ще се стараем с всички средства да превъзмогнем своите грехове и да изправим своя живот. Това е и всичко, което можем да обещаем: че ще се трудим. Наистина, не можем да гарантираме никакви резултати. А това всъщност е всичко, което Бог иска: сериозна борба за превъзмогване на греха. Ако се борим с цялата си сила и смелост, Бог ще ни дари победата в момент, в който Той избере за най-подходящ. Нашата единствена задача е да се вярваме, борейки се.