Интервю със стареца Софроний за свети Силуан Атонски – част 1

1662 0
sophrony

Източник: www.pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев

ВИЖ ЧАСТ 2
Блаженият старец Софроний (1993) считаше, че най-големият Божи дар спрямо него, бил срещата и познанството му със свети Силуан (1938). В интервюто, което следва, старецът Софроний, този богослов на нетварната светлина и човек на Словото, анализира с уникална дълбочина и яснота централните моменти в учението на свети Силуан.

 

О. Софроний, Вие сте духовно чедо и привилегирован „свидетел“ на стареца Силуан. Чрез Вашите книги и най-вече с издаването на неговите писания Вие го направихте известен на света. Наскоро Вселенската патриаршия прогласи решението на своя Свети Синод за прославата на св. Силуан. Това промени ли нещо за Вас?

Старецът Софроний: –  Както беше писал един гръцки богослов, ние сме свикнали да се молим на стареца Силуан като на светец, но чрез този официален акт на Църквата, на Вселенската патриаршия, сега ни бе дадена възможността да извършваме това не само тайно в нашето сърце, но отворено и публично.

Храмът във вашия манастир е посветен на свети Силуан?

С.С. – Да, първият (радостен се смее)! Все още не е завършен, но по-голямата част от него е готова. Очакваме от патриарха да изпрати някой митрополит на Вселенския трон за освещаването, а може дори да дойде и самият патриарх, ако пожелае, защото те всички много обичат стареца Силуан; до такава степен, че в своето пасхално послание патриархът спомена думите на стареца: “Дръж ума си в ада и не се отчайвай”! Сега старецът е много известен. Ако обаче той самият не беше откликнал на молитвите на огромен брой хора, тогава тази канонизация не би могла да се случи. Старецът често се проявяваше като ходатай, а хората винаги оставаха изненадани от бързината, с която той отговаряше на техните молитви.

Можете ли да ни дадете примери?

С.С. – Вие знаете, че има доста примери, но не знам дали бихме могли да ги опишем сега по този начин. Трябва да помолим хората да ни ги опишат, и ако го направим, може да се получи цяла литература…

А Вие самият, имате ли лични свидетелства за ходатайството на свети Силуан?

С.С. – Аз съм едно нищо!… Вероятно подобно свидетелство е, че стана реалност нещо невъзможно, като това да построим манастир. Възможно ли е днес да се основе манастир? Земята вече не ражда монаси! Хората вече не са толкова позитивно предразположени към този начин на живот… Борбата беше твърде голяма… Беше трудно…нямахме почти нищо. Ядяхме картофи и коприва. А сега сме изтощени… Това не е оплакване, но този манастир ни беше даден с много изпитания. А неговата основа стана той, старецът Силуан.

И Бог благоволи да доживеете до сега, за да почувствате радостта от канонизацията на Вашия духовен отец!

С.С. – Според лекарите не би трябвало да съм жив сега. От доста време тялото ми би трябвало да бъде разложено в земята… Знаете ли, актът на канонизацията подчерта някои много важни положения: той свидетелства за “апостолското и пророческо учение” на стареца, повелявайки да му бъде отдавана тази свята почит “в Духа Светаго” – или както е според точния израз “наредено ни бе в Духа Светаго”…

Да почитаме неговата памет всяка година?

С.С.- Да, това е изразът, използван в официалния акт. Това е един много важен израз. Отец Максим Гименез от манастира в  Шеветон, беше писал в списание Irenikon, че словото, което Христос бе дал на Силуан, било полезно на много хора по един позитивен и спасителен начин. Той отбеляза това в анотацията си за моята книга “Ще видим Бога както си е”. Тя скандализира ли Ви или не?

Заглавието ли? Не!

С.С.- Това заглавие бе дадено от отец Симеон, а не от мен. Въпросът се състои в това, че всички ние притежаваме желанието, подобно на Моисей, да видим Бога както си е! Това е нещо напълно естествено, a в тази книга аз изразявам възгледа, че ние не можем да постигнем това, освен ако не живеем според заповедите; защото Христовите заповеди не се различават от същността на Самия Бог; разбирате ли ме – например в пета глава от евангелието според Матей, евангелистът пише: “Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си, и мрази врага си Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви гонят”. И по-надолу “благославяйте ония, които ви обиждат”, за да “бъдете съвършени както е съвършен и Небесният ваш Отец[1].

Как е възможно това?

С.С. – Ако не беше възможно, то нямаше да бъде представено в Свещеното Писание. Но по този въпрос e важно и богословски да отчетем разликата между обожения човек и Самия Бог. Това е важно! Посредством обожението човек, човешкото лице или човешката ипостас, придобива съдържанието на Божия живот чрез благодатта, но не по произход. Какво се има предвид под произход? Ние казваме в Символа на вярата: “Творец на небето и земята” и т.н. …. Докато ние оставаме създания. Ние не можем да бъдем Бог, защото не сме “творци”…

Но богове по благодат!

С.С. – По благодат! Тоест божественият живот бива приобщен и предаден на нас посредством благодатта, въпреки че оставаме тварни същества…, т.е. ние не сме творците на този свят. Ние сме причастни на божествения живот по благодат, впрочем дори до тъждество, но не по произход… Свети Силуан ни остави един доста богат богословски материал. Съществуват теми в богословието на Силуан, които никой в миналото не е формулирал по подобен начин.

Като например?

С.С. – Той твърди, че съществуват две форми на смирение: първото е аскетическото смирение чрез покаянието: “Аз съм най-лош от всички”. А другото е божественото Смирение на Христа. Тоест той характеризира Божията природа, която не може да бъде описана. Никога не съм срещал при други това разграничение между аскетическо смирение и такова, което е присъщо за Бога като Негова характеристика.

Друг момент: никой не може да обича цялото творение и т.н., да се моли за цялото творение, ако това не се случва в Светия Дух. По тази причина твърди, че този, който не обича враговете, още не е познал Бога по начина, по който трябва да Го обичаме. Обърнете внимание на това място. Защо го формулира по подобен начин? Нищо подобно не се среща в друг светоотечески текст…

Със сигурност свети Силуан е един светец, който се вмества в сонма и в традицията на великите духовни православни отци. Той обаче живя и изрази това, което преживяваше, по един напълно оригинален начин. Още повече че той пише с прости думи за неща, които са изключително дълбоки. Това, което казвате по отношение на този въпрос, е много важно и показателно.

С.С. – Това, което заслужава да бъде отбелязано е, че старецът говори за това по един изключително естествен начин. Откъде прозлиза това? От явяването на Христа в началото на неговия живот!… в началото на неговия монашески живот, когато след дълго изпитание той видял своята вечна гибел в продължение на цял час… тогава старецът отишъл в храма и произнесъл думите: “Господи Иисусе Христе, помилуй ме”! И Христос му се явил жив. И така значи! Аз никога не поставих под съмнение тази поява на Христа пред стареца Силуан. Защо ли? Защото той беше необразован – просто един войник – не е ли така? Веднага щом е отбил своята военна служба, той отишъл на Света гора; и получил това видение! Но кое е доказателството, че то било истинно. В това, че той започнал да се моли с цялото си битие за целия свят!… Ако този човек, толкова обикновен, беше започнал да се моли по такъв начин, какво ли означаваше това? Кое  беше свидетелството, че се молеше истински? Това, че той се молеше с цялото си битие в плач за спасението на света…

Може ли тази любов, това състрадание да бъде потвърждение за явяването на Живия Христос?

С.С. – Това означава, че Христос действително му се е явил и старецът Го е познал чрез Светия Дух. Духът е бил в цялото негово битие, както самият той описва: в неговия дух, ум, интелект, … в сърцето и  тялото…

Защо тогава след това се моли по такъв начин: “Господи, нека Те опознае целият свят чрез Светия Твой Дух”? Откъде произлиза тази молитва? Тя била резултат, плод на това явяване… Това е бил толкова напрегнат момент, както го описва, че ако е продължил повече, старецът не би могъл да остане жив. Огънят на Светия Дух го изпълнил изцяло. Така неговите идеи за Христовото смирение и молитвата за целия свят били последствие от това автентично явяване на Христа пред него. Ние можем да съдим само по резултата.

Също така искам да споделя и това, че той говореше за тези неща като един апостолски богослов, беше един изключителен случай; както говореше Йоан Богослов. Богословието беше състояние на неговото битие. А не академично знание. Във всеки случай, ако започнете да четете внимателно “Свети Силуан Атонски”, вие ще видите, че това е една богословска книга с много прости изрази. Аз нямах никакво съмнение, че той е видял Христа в Светия Дух, в Неговата божественост, защото, както той казва, когато се появи една такава светлина, ние не можем да не я разпознаем освен като Бог…Подобно на апостол Павел по неговия път към Дамаск.

Казвам ви всичко това, за да ви привлека вниманието към някои действително съществени положения с дълбок смисъл и едно истинско евангелско богословие; подобно на свети Йоан Богослов, който пише с напълно прости слова. Това аз наричам – богословие като молитва, или като съдържание на молитвата и състояние на нашето сърце. Най-очевидният пример за такова богословие са посланията на свети Йоан Богослов… Богословието като молитва прилича на Анафората (Възношението) в Литургията, особено в тази на свети Василий Велики. Тази Анафора (Възношение) е едно кратко изложение на една цялостна визия; и не е нищо друго освен богословие, макар да го представяме като молитва. Молитвата тук приема тази форма; а също и богословието придобива тази форма.

 

Простотата и скромността на стареца Силуан криеха до последно неговата святост от очите на мнозина. Някои обаче ходеха и го посещаваха, имаха контакти с него, какъвто е бил и Вашият случай за няколко години. Той имаше ли някаква известност докато беше жив?

С.С. – Не много голяма. Имаше много монаси измежду сърбите в Хилендар, а и някои други богослови, и дори епископи, на които им харесваше да общуват с него. Той поддържаше кореспонденция и имаше доста писма. Аз описвам един-два случая в своята книга. А също и случаи с неговата прозорливост, за която се споменава в акта от неговата канонизацията. Аз цитирам също и това, което сръбският епископ Николай (Велимирович) написа за него в  надгробна си реч.

 

- Епископ Николай беше инициатор на едно голямо движение за духовното пробуждане на Сръбската църква, която посредством отец Юстин бива продължена и до днес от хора като епископ Амфилохий или отец Атанасий… Впрочем имаше ли свети Силуан редовни контакти с епископ Николай?

С.С. – Не знам какво точно имаше между тях. Но на епископа му харесваше да идва често на Света гора, а всеки път когато идваше, той отиваше да посети стареца Силуан. Знаете ли, епископ Николай беше този, който ме ръкоположи за дякон през 1930 в манастира Свети Пантелеймон, а свети Силуан присъстваше…

Когато дойдох в Англия за първи път през 1952, епископ Николай беше там. Аз отидох да взема благословение. Казах му, че архимандрит Юстин Попович беше писал относно книгата за стареца Силуан, като го сравняваше със свети Симеон Нови Богослов. А реакцията на епископ Николай действително беше впечатляваща. Той седеше на едно кресло и докато му разказвах, че отец Юстин бе направил това сравнение, той удари своя юмрук в бюрото, казвайки: “Не!… Не, не! Силуан е по-голям от всички в своята любов! Когато четем други, сякаш нас ни обхваща някакво отчаяние, а това никога не се случва с онова, което Силуан е написал”. Аз останах безмълвен, слушайки го…

Днес старецът Силуан е много известен… и аз не се нуждая       вече от препоръки… Флоровски написа предговора към първото издание на книгата на английски. Той подчерта, че Силуан казва познати неща, но по някакъв различен начин… Хората изискват от мен да говоря с новия език на съвременния свят. Ето, това е един нов език! Мнозина изразиха своята радост; дори Архиепископът на Кентърбъри писа, че този акт от канонизацията на стареца Силуан сред светците е едно радостно събитие не само за Православната Църква, не само за нашия манастир, но и изобщо за целия християнски свят.

 

Истина ли е, че благодарение на вашите книги, но и безспорно защото това е било Божи план почитта към свети Силуан вече е преминала “пределите” на Православната църква. Влиянието му е много голямо. То вълнува много сърца.

С.С. –  Ето един пример. Миналият век живееше един знаменит художник в Русия; той беше авторът на стенописите в катедралния храм на свети Владимир в Киев… Неговият син, учен математик, беше емигрирал в Чехословакия. Когато стана свещеник, той ми писа да му изпратя книги, ако е възможно. Но беше твърде трудно, освен ако не ги занесеше някой. Така в Чехословакия се озоваха две или три копия от  моята книга за стареца Силуан. А този свещеник ми написа: “Отче Софроний, трябва да изразя своята благодарност. От пет години чета Добротолюбието с голямо внимание, като не можех да разбера как всичко това се прилага в живота. Вашата книга обаче ми даде да разбера това по един различен начин. В тази книга съществува единствено Добротолюбието и наистина е живот”.

 

А свети Силуан известен ли е в Русия. Как го приеха там?

С.С. – Никога не е било изразено някакво съмнение по отношение на него. Почитта спрямо стареца Силуан беше твърде голяма;  тя беше непрестанна. Дълги години книгата ми беше раздавана като награда за студентите от Богословската академия – ние нямахме много екзепляри. Когато отидох в Русия за първи път през 1957, търсейки родните си – моите братя и сестри – тогава аз открих в сестра ми едно копие от книгата написано на пишеща машина! A в Духовната академия в Ленинград един от студентите ме доближи и ми каза: “Отче Софроний, имам оригинала от вашата книга”! Какво искаше да каже с това? След време разбрах, че той говореше за изданието, което беше отпечатано в Париж, а не за копието написано на пишещата машина, като това на сестра ми. Бяха ми казали, че са написани стотици копия на пишеща машина. Името на стареца беше широко известно в Русия през 1957. Той бе известен и признат като светец. Това чувство беше много широко навсякъде… Така както и на Света гора, където книгата беше приета с голямо доверие…

По-късно през 1980 аз говорих с Отдела по външни отношения към Московската патриаршия, с митрополита на Минск Филарет и с архиепископ Питирим (отговорник за изданията на Журнала на Московската патриаршия). Те бяха придвижили идеята за причисляването на стареца Силуан към лика светците. Тогава аз отвърнах, че това би било много важно за нас, но и че не бихме искали да се замесваме, тъй като нашата позиция не ни позволява да упражняваме влияние. В края на 70-те – през 1977 или 1979 – митрополитът на Карков г-н Никодим беше издал пълно последование за свети Силуан, както и Акатист; оттогава той стана митрополит на Лвов и с тази вече титла той посрещна Вселенския патриарх в Лвов през предходната година, като му подари една икона на стареца и му предложи да пристъпят заедно към един съвместен Акт за неговата канонизация. Но бидейки монах на Света гора, отец Силуан беше под юрисдикцията на Константинопол, и следователно само Вселенската патриаршия и Светият Синод на Светата Христова и Велика Църква биха имали правомощието към пристъпването на този официален акт.

 

- Бихте ли ни разказали малко за Вашите отношения със свети Силуан? Кога и как те започнаха?

С.С. – Имах системни срещи с него приблизително около осем години до неговата смърт през 1938. Преди това винаги съм хранел дълбоко уважение спрямо него, но никога не бях го доближавал; първата ни действителна среща се случи на Пасха през 1931. На втория ден от Пасха в малката ми килия на манастира аз бях посрещнал монах Владимир. Той беше образован човек, инженер, който живееше в пустинята. Нашата дискусия беше напълно оживена, но някак неочаквано той ме попита: “Отче Софроний, кажете ми, как може човек да се спаси?”. В онзи момент тъкмо бях донесъл горещата вода в килията си, за да му предложа чай, сякаш обгрижвах някакъв посланик, и му казах: “Задръжте се на ръба на отчаянието, и когато то стане по-силно, така че да нямате сили, отстъпете и изпийте една чашка чай”. Казах това, без да го разбирам действително. Той обаче тръгвайки си от мен, е отишъл да посети стареца Силуан. Не знам какво са си говорили. На следващия ден, във вторника от Пасха, се случи нещо, което постави началото на отношенията ми със стареца. Аз слизах от главното здание към двора на манастира, когато той влизаше през вратата. Винаги съм изпитвал чувство на почит спрямо него, и поради дълбокото уважение аз му направих място, за да премине, но той тръгна право към мен, за да ме срещне, като ми каза:

– “Да не би отец Владимир да е идвал вчера при Вас?”
– “Може би сбърках в нещо?”
– “Не, но това не е неговото ниво. Елате да поговорим за това”.

Защо бях казал това на отец Владимир? Аз живеех в манастира, потопен в отчаяние заради света след края на войната… През 1925 година бях напуснал Франция с чувството, че цялата страна беше потопена в едно дълбоко отчаяние. От какво точно беше това огромно отчаяние. Хората вече не са способни да повярват във Възкресението. Следователно те се съмняват в самите себе си, в своето собствено оцеляване, съмняват се в цялата тази безполезна борба. Това измъчваше и мен.

Бях изоставил изкуството, за да стана монах на Света гора, но преживявах тази форма на отчаяние. Бях казал онези думи на отец Владимир, защото тъкмо когато отчаянието намалееше вътре в мен, молитвата ми ставаше по-малко напрегната. Когато се успокоявах, аз не усещах това спокойствие като някакъв щастлив живот, но като смърт. Веднага щом това отчаяние отслабнеше в мен, аз губех чувството за съществуването на вечното Битие.

Не можех да избягам от този парадокс. Затова и бях казал на отец Владимир думите: “Дръжте се на ръба на отчаянието”. Това беше моят начин да го изразя, без да разбирам смисъла. А старецът ми го разясни, надявайки се, че бих разбрал нещо. Той откри известна аналогия – не пълно сходство, но аналогия – с  откровението “Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. След това започнах да го посещавам доста често, и съответно доколкото служенията ни го позволяваха, нашите разговори често бяха продължителни. Тъй като аз не бях писател и не исках да пиша произведение, затова и не записах нищо друго освен това, което си спомнях със сигурност.


[1] Вж. Мат. 5, 43-48