След „Свeтий Боже“ – сувлаки със сос

1770 0
suvliaki

Автор: архимандрит Андрей Конанос
Превод: Константин Константинов

Няма да изключвам мобилния си телефон по време на предаването, тъй като темата, която ще обсъждаме днес, е свързана с един SMS, който получих преди време. Ще споделя някои неща, които се породиха в моето съзнание във връзка с този SMS.

Моля се да се чувстваш по-добре, приятелю мой, да бъдеш спокоен и щастлив в този абсурден свят, свят, натегнал от грижи; да намериш начин в душата ти да има равновесие и да се радваш, въпреки че кризата навярно е почукала (или ще почука) и на твоята врата. Да, проблемите днес са много и големи, но дай воля на сърцето си да се радва! Вярвам, че можеш да го направиш. Та нали ако едно дете ти се усмихне, дори да не е твоето, тази усмивка ще погали душата ти, ще я изпълни с радост и ще отнеме целия стрес от живота ти. Та нали ако човекът, когото обичаш, те прегърне, душата ти ще се изпълни с щастие.

Може да нямаш много пари, но пък да имаш много любов в сърцето, много топлина, много хубави чувства и много хубави книги. Моля се да живееш в благост, добросърдечие и красота, независимо че времето е нелеко. Колко хубаво би било човек да чете някаква книга – художествена или историческа, някакъв научен текст, да чете поезия или нещо друго, което му харесва! По този начин той се пренася в друг свят и има основание да заяви: Добре, времето, в което живеем, е тежко, но пък съществуват толкова красоти в този свят; нека не се фокусираме постоянно в заобикалящите ни несгоди!.

Какво ни казва Христос: Вижте колко са красиви птиците, цветенцата!. В свят, който е изпълнен с мъка, в който постоянно стават катаклизми, цветята запазват своята красота и пораждат усмивки, даряват ни с красота и благоухание. Та и ти, въпреки отминаващите години, намери начин в това време да постигнеш баланс, да останеш прав, да не потънеш.

И тъй, споменах за един SMS. Каква обаче беше неговата история?

В моята енория понякога (не непрестанно) правим бдения. Защо? – ще попиташ. Защото е удобно както за младите двойки, така и за по-възрастните хора, които не могат да заспят вечер и искат в неделята да си починат. Та тези енориаши предпочитат в съботната вечер да отидат на църква и да се насладят на това свое „излизане“. То им доставя удоволствие подобно на удоволствията, свързани с отделяне на време за разходка, за гледане на филм, за танци и пеене. Подобно на фразата отиваме на разходка, има и друга – отиваме на бдение. Нашето бдение започва вечерта и свършва в дванайсет и половина, един, един и нещо след полунощ. Хората идват и много им харесва.

И тъй, имахме бдение и беше много хубаво. Атмосферата беше умилителна и мистагогична. Младите студенти изпяха хубава херувимска песен на трети глас. Бяхме взели няколко вида ароматен тамян, така че във всеки момент да слагаме различен вид. Литургията свърши и едни млади хора ми казаха:

– Отче, не сме яли от следобед. Ела сега с нас да похапнем, ще отидем да вземем нещо за почерпка!

И аз бях малко гладен в онзи час, но в ума ми нахлуха следните мисли: Свещеник си, какво ще кажат сега за тебе? Това, което си склонен да направиш, не е ли светско, греховно нещо? Приляга ли ти да правиш това?.

– Не се тревожи – успокоиха ме младежите, – няма да правим нищо лошо! Ще спрем автомобила на някой тротоар и ще си купим няколко сувлакита.

– Сувлакита ли? – попитах изненадано аз.

И изведнъж много ми се доиска да хапна шиш-кебап, но външно не показвах, че ме засягат тези неща. Продължих да търся истината за себе си – трябва ли да искам, или не трябва да искам сувлакита? Отвътре нещо ми казваше, че искам. А бях учил, че в такива случаи трябва да покажа на всички, че не искам, да следвам неотлъчно това, което се казва в Патерика, в светоотеческите текстове, в Добротолюбието. А там пишеше, че ако си докоснал Христос, нямаш нужда от нищо друго.

Това може да се прочете в книгите. А тези, които са писали книгите, дори са го изживели. Аз обаче в онзи момент не го усещах така. Не бях в състояние да мисля, че именно сега, когато се причастих, ще отида вкъщи, ще се помоля още два часа, ще легна и няма да ям нищо или ще изям един сухар или геврек. Исках да ям – това беше истината. Истината, продиктувана отвън. Да, съществуваше това отвън и отвътре. Какво казваш на другите и какво чувстваш. Какъв е профилът на живота ти, какъв се представяш пред другите, както казват фарисеите – тези благочестиви, верни, благоговейни, изрядни хора, с техните пости, с техния външен вид, но за които нашият Христос много пъти казва: Разочаровате Ме. Вие сте като гробници, отвън сте много красиви, но отвътре сте пълни с нечистотии, с червеи. Носите в себе си труп, трупът на лицемерието, на лъжливото аз, това носите в себе си. Така казва Христос, Който не заклеймява грешниците, а фарисеите, тези лицемери.

Тогава се сетих нещо, което някога ми сподели един свещеник в Света Гора: Ти си свещеник. А какво ще рече да си свещеник? Какво ще показваш на хората – това, което си ти самият, или това, което не си? Да, ще показваш Бога, но във връзка със себе си. Ще се правиш на нещо, което не си?! Ще се правиш на свят подвижник, на бележит пустинник?! На уникален духовен човек, без да си такъв?! Ще се правиш, или ще си такъв, какъвто си?.

Сещам се сега за стареца Паисий, на когото веднъж споделих своето колебание да преподавам в неделното училище и да говоря за велики неща на децата. Тогава имах усещането, че съм лъжец. А той се обърна към мен със следния въпрос:

– Ако те попитат къде се намира училището, знаеш ли какво да отговориш?

– Знам – казах аз.

– Ако те попитат къде се намира фурната в квартала, знаеш ли какво да отговориш?

– Знам – отново казах аз.

– Добре. Ако някой те попита къде е Америка и подробности за нея, знаеш ли какво да му отговориш?

– Не знам.

– А защо не знаеш?

– Защо не съм ходил – отговорих аз.

(Тогава още не бях стъпвал в Америка, а към този момент бях ходил много пъти по повод на това предаване и във връзка с покани за разговор с нашите братя там.)

Старецът продължи:

– Видя ли? За Америка няма да можеш да им говориш, защото не я познаваш. Затова говори това, което познаваш и си преживял, говори за това, което знаеш. Говори за фурната, за училището, за това къде се намират.

Предполагам, че разбирате – двете неща, за които той ме попита (фурната и училището), са пространства, към които ние просто препращаме хората с определена цел, тоест изпращам ги във фурната, за да си купят хляб; изпращаме ги в училище, за да научат буквите. Това, което искаше да ми каже старецът, беше: ти си проводник, ти си този, който показва на другите къде да ходят; ти не си изворът. Свещеникът, богословът, светият човек, за когото се предполага, че трябва да помага и да ръководи другите хора по пътя на тяхното духовно израстване, трябва да държи сметка за тези граници, да има мярка и да си повтаря: На мен не ми е дадено да спася хората и няма да се правя на Бог; аз не съм Бог, аз съм един от вас и поради това не съм по-различен; аз съм един обикновен човек като вас. Когато свещеникът, духовният човек изповядва тази истина, тогава той става носител на една уникалност, която се изразява в това, че връзката му с Бога, така желана и търсена от него, става по-осезаема, по-близка. Това обаче не означава, че сме постигнали крайната цел. И аз съм човек; и аз ям, пия, къпя се; и аз замърсявам околната среда, както всички други.

Веднъж в училището едно дете се впечатли, когато ме видя да ям в междучасието. Много пъти съм разказвал този случай, тъй като той отразява разбирането ни, че недуховниците са някъде там, а ние, духовниците, сме някъде другаде и че живеем в пространството на фантазията. Е, това е лъжовно разбиране. Някой ще каже: Оставете ме да си Ви представям по този начин!. Всъщност той може да си ме представя както си иска, дори че се издигам над пода, че се моля във въздуха. Това обаче няма да бъде истина. И ако му покажа истината, ще разбере, че аз не се различавам много-много от него. Та нали ние всички сме хора.

И тъй, това дете ме видя в училище да ям – не помня какво – баница ли беше, или нещо друго, но след кратка пауза то внезапно се обърна, погледна ме шокирано и възкликна:

– И-и-и!

– Какво стана, детето ми? – попитах аз.

– Отче, ама и вие ли ядете? – искрено попита то.

– Е, ям! Свикнах през последните години. И аз ям. Защо да не ям?

– Е, отче, днес?

– Да, какво е днес? Не са пости.

– Да, прав сте! Прав сте!

То онемя. Мислеше си, че не ям, че съм по-различно същество, но се приземи.

И се сетих за думите на светогореца Паисий:

– Дано тези, които са до тебе, и тези, които те слушат, да могат да те видят в някои моменти от ежедневието в твоята простота и автентичност! Да видят удивителния духовен човек, който им говори, който ги наставлява от амвона и сякаш не стъпва по земята, а се издига и лети в облаците, да видят този същия човек на една екскурзия. Да те видят в момент, когато те обхване тревога и изпаднеш в паника в часа, когато, преброявайки хората, ще установиш, че някой липсва. Да видят, че този добър духовен човек, за когото са си мислели, че няма нерви, всъщност има, и стреснато реагира: – Къде е тази госпожа? Преброих всички, но тя липсва. Къде е отишла?! Тогава тези около теб ще разберат, че и ти се гневиш, ще видят, че и ти си като тях. Ако се представяш за такъв, какъвто не си, ти нито работиш за единението на вярващите, нито си честен с Бога и искрен с хората, нито постигаш това, което в крайна сметка Бог и хората искат от тебе. Фалшивият образ няма да помогне в твоето служение.

Така ми каза, а аз го попитах:

– Извинявай, когато видят истинското ми лице, няма ли да се разочароват?

– Не – отвърна ми той, – няма да се разочароват. Опитай и ще се убедиш в това! Нека да те видят, че и ти ядеш, че и ти малко си угаждаш, че от тавичката на еди-коя си госпожа от екскурзията си взел още едно парче баница, много ти е харесало и молиш за още едно, а после за още едно и за още едно… Тогава те ще си кажат: „А-а-а, и той яде, и той има желания, и на него му харесват неща, които харесват и на нас“. По този начин хората осъзнават, че Бог е тук. Осъзнават, че всеки един трябва да бъде искрен спрямо себе си и спрямо другите, да бъде смирен човек, а не да се крие или, както правя аз, а навярно и други духовници, – пред хората се показвам добър, хрисим, а в действителност не съм такъв, различен съм.

Тези думи ме впечатлиха и за тях си спомних в онзи час и се запитах кое в крайна сметка е духовното и кое е материалното, светското? Припомних си изчетените книги, припомних си проведените конференции, семинари и казах на младежите:

– Деца, отиваме! Ще дойда и аз! Нали не сме много? Аз няма да сляза от колата, ще чакам вътре, а вие ще ми донесете да ям в нея.

– Добре! – съгласиха се младежите.

Тръгнахме за сувлаки. Представете си само ситуацията. Малко преди тези мои думи ние всички се бяхме превъплътили в ангели и пеехме херувимската песен: „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите…“, а непосредствено след това празненство, в което вдъхновявах вярващите да се въздигнат към Бога чрез молитва, аз, който бях облечен в одеждите на царството Божие, държах кадилницата и слагах тамяна на Светия дух, благославях с „Мир всем!“ и се молех за претворяването на честните дарове, именно аз сега бях готов да отида да ям сувлаки. Странно, нали! Защото сякаш такова действие не се вписва в предходното, изглежда много принизено. И се питам какво да правя. Ще отида, след като ме канеха, нека не се отделям от миряните. Ще се вслушам в думите на светогореца Паисий: Бъди близо до хората и така ще бъдеш истински! Не се прави на нещо, което не си, и не демонстрирай святост, която нямаш!. Ще отида да ям сувлаки – да ме видят, че и аз съм като тях. След като това е истината. Изведнъж се сещам за богословските семинари, където още при първата пауза всички хукват да видят каква е почерпка – кафенце, геврече и онези удивителни постни сладкиши, които са пълни с шоколад. И ти казват: Яжте, яжте, постни са! Не се тревожете!. Слагаш вкусотията в устата си, а тя се стопява. Пралини, постно е! (Разбирам, че мога да изям и втора.) И другата ли ще е постна? – питаме ние, а те ни отговарят: Да, всички са постни! Можете да ядете колкото искате!. И ядем. А след това пак отиваме в залата и продължаваме да говорим за старците, които постели и носели по една фланелка върху тялото си, която се протърквала през годините. А ние? Ние пак излизаме, за да си вземаме от хубавата почерпка – кафенце, сок… Някой в ъгъла запалва цигара… И отново влизаме в залата, за да продължим да слушаме за възвишени неща. Е, едно е теорията, друго – практиката. Старците са проповядвали и са живели според това, което са проповядвали. Ние говорим за тях и сме напълно различни.

Та да се върна на въпроса. Поводът, който ме накара да мисля за всичко това, е един SMS. Мислех дълго време и ти споделям тези неща, защото виждам, че се раздвояваш, защото си объркан, защото завиждаш на други и не разбираш, че това, което изживяваш, е много възвишено, въпреки че се намираш в кухнята, около децата си, до съпругата си или си на работа, в автобуса, в офиса, в подземното помещение, в самолета. Където и да си, не съществува това разделение – разделение духовно – материално, светско – божествено. Всичко е благословено от Бога. Всичко, сътворено от Бог, е прекрасно. Неговата благодат прониква навсякъде. Неговата светлина, енергията на Неговата благост и любов са навсякъде.

Казвам това, защото, когато се жениш, се прокрадва завист, отправена към подвижниците, и си казваш: Защо и аз не станах монах? Ах, колко добре са тези сега на Света Гора!. Защо да завиждаш за това, когато и ти можеш да живееш богоугодно, макар и по друг начин? Да, но аз не съм там да виждам полилеите как се люлеят. Не съм там, за да се любувам на техните одежди, на монашеската схима! Това ли е, възлюблени мой, монашеството? Това ли е духовността? Не се ли сещаш за св. Йоан Лествичник, който казва, че е много лесно да станеш външно монах. Слагаш се расо, пускаш брада и дълга коса и готово – станал си монах. Трудно е обаче да се превърнеш в истински монах, ако окото ти гледа към хората в света и се казваш: Защо не създадох и аз едно хубаво семейство, че да се порадвам, ами съм сам?.

Не се радваме на това, което правим. Не разбираме, че във всичко присъства Божията благодат и можем да живеем в самота, можем да живеем в духовност и в святост, дори в нашето семейство, в работата, при много контакти. Не разбираме, че пред Бога всичко е благословено, всичко пред Божията благодат е едно, всички имаме обща цел. Едно и също евангелие четеш и ти, и аз. Ти си в твоя дом, радваш се на живота си, имаш и проблеми и казваш: Да, но в манастирите няма да имам такива проблеми!. Значи си мислиш, че в манастира няма да имаш такива проблеми! Би живял духовно. С една броеница в ръка и няма да бъдеш осъждан, няма да те докосне любопитство, завист, ревност. Ангел ще бъдеш, а? Чувате ли?! В това вярват хората. Това е впечатлението, което постоянно създаваме. А дали това – да създаваш такова впечатление – е добро?

Този, който е духовен изповедник в мъжки или женски манастир, и изповядва вярващите, знае много добре, че нещата изобщо не са такива, каквито хората си ги представят. А защо те си ги представят по този начин? Защото на всички ни харесва да чувстваме, че някой стои по-високо, дори истината да не е такава. Харесва ни да вярваме в това. А дали ни помага в духовния живот, или ни създава чувство за отдалеченост и опиянение, та си казваме: А-а, не мога да стана като тях!. Защо, какви се те? Ами хора са. И те правят същото, каквото правиш и ти, уверявам те. Казвам го, не за да обвиня някого. Когато общуваш с тези, които са искрени, и те смирено ще го признаят. Така например, когато един отец под претекст, че ще загубят това, което са взели, приканва стареца Паисий да се отделят от останалите хора и да седнат в друго помещение в кораба, което е предназначено специално за монасите, светогорецът му отговаря: Какво да загубим, отче мой? Какво имаме? Ние повече ли сме от тях? По какво се различаваме от другите? По профил, външно. И ние сме хора. Ние нямаме ли пороци? Не проявяваме ли егоизъм, дребнавост. А сме монаси. Така отговорил старецът Паисий (описано е в книгите). Това не те кара да се отпускаш, не. Не те кара да отхвърляш всичко, не, а те кара да си по-истинен, да не театралничиш, за да ти благослови Бог живота и да те дари с благодат. Няма как Бог да благославя твоята театрална игра. Ще ти дам още един пример. Дойде при мен една жена и ми каза:

– Отче, представяме си как всяка вечер се молите и изобщо не спите! И вчера аз реших да стана в три часа през нощта и да се моля заедно с вас!

Сепнах се. Да, но по това време аз не се молех, а спях. Първата ми мисъл беше да не я разочаровам, да я оставя да мисли  по този начин, но след това си спомних повелята на светогореца да не лъжа, да не създавам пред хората лъжовна картина. Да кажа, или да не кажа каква е истината? Един помисъл ми казваше: Остави, не казвай, за добро е, нека си те представя така. За добро ли?! Не знам дали постъпих добре (в онзи час това ми дойде да направя), но чувствах, че трябва да се отнеса истинно. И казах:

– Ама по това време аз не се молех, а спях.

– Изключено е, отче, зная го, криете се! – рече жената.

Ама какво да се крия, след като наистина спях!

– Аз зная, сигурна съм, че всяка вечер не спите, а се молите!

– Добре. Ще ти кажа истината – ти откриваш доброто си сърце с това, което казваш, и сигурно извличаш духовна полза, на фактите са други. Аз, да знаеш, спя всяка нощ, понякога се моля изключително малко, друг път повече. Та ти не можеш ли да се молиш, без значение какво правя аз? Ти не можеш ли да чувстваш Бога, без значение как съм аз – дали съм високо, или ниско.

Хубаво е да си представяш, че някой стои по-високо от теб, че те ръководи, но в някои случаи това може да те обезкуражи и да си кажеш, че няма как да стигнеш там! И след това много хора се отчайват, разочароват се и се срамуват да се обърнат към теб, затрудняват се да се изповядат, да кажат прости истини, които всъщност всички знаем, защото, за щастие или за нещастие, животът ни протича почти по един и същи начин. Самият изповедник има представа за тези истини, защото и той е човек. Хората си мислят, че духовникът стои много по-високо от тях, макар че невинаги това е така. Та нали за да стигне той до тази висота, означава, че е тръгнал от много по-ниско място. Хората трябва да разберат, че и той, както всички останали, се е борил с различни изкушения, че и той може би е имал падения. Именно тази картина, тази истина трябва да показваме. Не се обръщам към свещениците, няма аз да правя критика на останалите свещеници. Обръщам се към тебе, който много пъти поучаваш мъже, жени, деца, приятели, съседи, правиш се на учител и се преструваш, че имаш идеален образ. И как след това другият да посмее да дойде и да се доближи до тебе, когато мисли, че си безплътен, човек, който не носи нищо земно върху себе си, човек, който е погълнат изцяло от Бога! Ти очертаваш тази лъжлива картина, а след това отиваш вкъщи и имаш напълно различно поведение! Това разделение и нас е объркало, а и другите не води към добро. Ще ти кажа – паднах от облаците, когато говорих с детето на един човек, външно много благороден, добър, благ, въобще много духовен. Чудих се защо детето му не желае да ходи на църква, след като има толкова свят баща. След като го попитах, то ми отговори:

– Ако го видиш у дома в момента, в който затваря вратата, и вече не говори на теб, не говори на другите, а говори на нас вкъщи… Ако ти опиша някои конкретни постъпки, ти сам ще разбереш причината.

И преди да го прекъсна, ми разказа две-три случки, от които се потресох. Разбрах, че, в крайна сметка, едно са книгите, друго – това, което казваме, трето – това, което правим, четвърто – това, което показваме. Бог какво ще оцени? Бог какво ще погледне? Аз мисля, че ще подмине всичко, което е външно. Ще погледне в дълбочина. Какво е казал на фарисеина? На Велики четвъртък в първия евангелски текст е написано: Фарисеино, слепецо, не знаеш какво става с тебе?! Ти си вътрешно сляп, а външно се представяш, че си водач, водач на други слепци! Как ще водиш другите, като си слепец? Как ще им помогнеш, след като ти липсва вътрешно озарение?

Светлината означава автентичност, искреност, истинност и признание, смирено признание. Да, такъв съм. Такъв като тебе и се боря…

Помниш ли, че ме попита веднъж по време на изповед:

– Отче, разбирате ли тези мои грехове, за които ви казвам?

– Разбирам ги, защото не са ми чужди! – отговорих с искреност и простота.

– Е, не може и вие да съгрешавате, изключено е!

– Защо?

– Нима минавате през такива проблеми или сте стигали до предела да се ядосате, да завиждате, да осъждате?

– Да, разбира се!

– Ама вие не сте ли преодолели всичко това?

– Не, не съм!

Аз съм като твоя лекар, който ти предписва лекарства, за да се излекуваш, без обаче да е преодолял своите здравословни проблеми (самият той ходи при своя лекар, за да получи изцеление).

Въпросът е в това да си искрен, да не криеш истинското си лице под маската на лицемерието.

Бях се уплашил да не би да се отпусна поради заявена искреност – обърнете внимание на това, което казвам! – отпускане поради искреност, не отпускане поради желание за наслади. Та си мислех, че резултатът от това ще бъде другият до мене да се възмути и да ми каже: А, щом не си извисен, тогава няма защо да се обръщам към тебе!. В крайна сметка видях обратното и разбрах, че човекът не търси от тебе съвършенство, не търси на всяка цена святост като постижение и придобивка, а автентичност, искреност, смирение и покаяние; търси момента на споделянето – да признаеш и ти своите грешки, безсилие, проблеми и да му кажеш: – Опитваме се заедно, искаш ли да си помагаме един на друг, искаш ли, понеже аз съм малко по-голям или понеже такова ми е мястото, да ти показвам пътя, но не за да вървиш ти, сякаш аз съм го извървял? И аз там отивам. И аз следвам този път.

И виждаш, че накрая другият те заобичва, заобичва те, без да е нужно постоянно да се отбраняваш, без да криеш истинското си лице. Пада изкуствено издигнатата стена, остава реалността, а душите общуват, сърцата се докосват. Както казах, през едни и същи изпитания минаваме, защото имаме същите мъки и накрая идва един много хубав и сладък плод, който има различни имена – любов, любочестие, подвиг, усилие, липса на сравнения, осъждане и упрек. Прегръщаш всички и те се чувстват много хубаво и казват:

– Нашият поп, нашият свещеник, нашият ефимерий е много добър и го обичаме!

Ама имал недостатъци… Да, така е. Но полага усилия да се поправи, не се представя за нещо по-различно от това, което е, от това, което си ти. Не искаме ангел до нас. Ако искахме духовниците да са ангели, то нямаше да имаме свещеници. Бог затова е създал хората, за да ни съчувстват и да ни разбират и ние да ги разбираме, да им помагаме да бъдат истинни, да не се маскират пред нас, да не бъдат фалшиви. А това е предпоставка за създаване на хубави отношения.

Най-добра е изповедта пред човек, за когото знаеш, че те разбира, защото и той оставя възможност ти да го разбереш, като по този начин се създава и близост, и дистанция. Близост, породена в момента на откриването, когато можеш да погледнеш в душата му, да видиш неговата борба, но и дистанция – при показването на уважение и благоговение.

Но да се върнем към сувлакито.

И тъй, стигнахме с младежите до заведението. Те слязоха от колата. Тогава един от тях ме попита:

– Отче, как искате сувлакито?

Зачудих се какво да му отговоря. Но се сетих, че веднъж ми бяха казали, че имало един много хубав сос.

– Виж, искам от всичко, от всичко.

– А един или два?

Един или два?! А защо не три. Но казах:

– Нека бъдат два – и добавих с присвито сърце, – но със сос!

Децата отидоха, купиха техните сувлакита, ядяха спокойно, пиха безалкохолно, донесоха и моите – два (а ми се ядяха и още!). Тъй като започна да ръми, едно момче влезе в колата при мен. Досрамя ме да ям пред него, тъй като не го познавах много (отскоро идваше на бденията). Ами сега? Ох, и този бял сос по брадата – няма как да не се изцапаш! Въобще – не можеш да ядеш спокойно. И си казах: леле, Богородице!. Преди малко бях в олтара, служех литургия и бях в такова възвисено състояние, а сега ям сувлаки със сос и младите ме гледат. Какво ще си кажат? Разяждаше ме мисълта какво ще кажат децата за това, което правех. Мене ме изяждаше, но си мислех, че и тях ги гризе същата мисъл.

Е, най-накрая свършихме с това пусто сувлаки! Върнахме се, разотидохме се по къщите и заспахме.

На другия ден гледам – един SMS. И стигаме до това, с което започнах в началото. Гледам, че е изпратен от момчето, с което заедно ядохме в колата сувлаки. И си рекох: ето, дойде часът на скандала. А SMS-ът гласеше: Отче, вчера още повече ви се зарадвах. (Казах си: какво се случва, грешка ли е станала?) Колкото повече ви познавам и прекарвам повече моменти с вас, толкова повече нараства обичта и уважението ми към вашата личност, защото на дело виждам, че не е трудно да живееш по богоугоден начин и да си естествен човек. (Спрях и реших да прочета отначало текста – успокоих се, че момчето не ме ругае. Гледам отново името. Да, това е същото дете, което ме гледаше как ям сувлаки, а сега ми пишеше, че всичко е наред. Отдъхнах си, защото разбрах, че не съм разочаровал младежа с постъпката си. И продължих изчитането на SMS-а.) Тоест можеш да бъдеш истински християнин, и въпреки че ядеш сувлаки със сос, молитвата, която отправяш към Господ, да бъде приета от Него.

Опровергаха се страховете ми, че поведението ми е било скандализиращо. Напротив, то беше причина обичта и уважението на момчето към мен да порасне. Осъзнах за пореден път, че понякога си създаваш погрешни представи. Въобразяваш си, че ще ти говорят лошо в офиса, ако кажеш истината, ако постъпиш по различен начин, но в някои случаи страховете ти се оказват напразни. Напразно се измъчваш с подобни мисли! Напразно се терзаеш! Светът не е толкова лош, колкото си въобразяваш! Замислял ли си се, че когато определяш някого като зъл, това означава, че ако ти си на неговото място, теб също биха определи като зъл. Предупредителните думи: Да не казваме това! Какво ще кажат за нас?, издават нагласата ти, а именно – че ти би обвинявал, ако беше на мястото на другия. За щастие, не всички обаче обвиняват, не всички са като тебе и мене. Съществуват много добри хора – смирени, с открито сърце, които те приемат такъв, какъвто си, уважават те за това, което си. Разбираш ли?!

Та, по-скоро очакванията ми бяха това момче да ми напише: Сега, след като ви видях да ядете сувлаки със сос, да знаете, че паднахте в очите ми, и не ме търсете за сътрудничество. Няма да ви търся за съвет, за съдействие, няма и да ви отдавам почит и уважение. Не! Вие ме разочаровахте, паднахте в очите ми!. Но какво се оказа? Не само, че не получих SMS с такова съдържание, не само, че не паднах, но и се издигнах в очите на това момче. С едно сувлаки със сос! Такова нещо не ми се беше случвало в живота. А SMS-ът продължаваше така: За да се изцелим, не е нужно да се затворим в пещери и планини, а можем, живеейки просто, да почувстваме Христос до нас. (Кой израз е съществен, определящ тук? Ще ви кажа – това е изразът живеейки просто. Ако имаме прост, истинен, искрен живот, тогава можем и да се изцелим, тогава можем и да почувстваме Христос близо до нас. Защото Христос отива само при такива хора – простодушни, които се обичат помежду си и се чувстват равнопоставени, приемат се за братя.) А ето и краят на SMS-а: Моля се да науча по-нататък и други неща от вас не само на думи, но и на практика, като споделяте с нас вашия живот. Благословете!.

Разбираш ли до каква степен един такъв SMS, провокиран от изяденото сувлаки със сос, ми дава повод да мисля върху богословски, църковни, духовни неща и да ти кажа, че всичко в крайна сметка е потопено в Божията благодат и благословение.

Сега се сещам и за портокала, който старецът Паисий изял в присъствието на един човек (е, там имало портокали, нямало сувлакита със сос). Този човек споделил пред друг:

– Старецът Паисий излъчваше Божията благодат.

А на въпроса защо мисли по този начин, получил следния отговор:

– В мига, когато го видях да чисти и яде един портокал (не че го ядеше по различен от нас начин), почувствах как ме обгръща Божията любов, стоейки близо до него.

Можеш ли да ядеш един портокал и същевременно да предаваш Божията благодат на другия до себе си? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да почистваш пода, докато децата ти например гледат телевизия в хола, и заобикалящите да почувстват повей на любов, да усетят милувка или духовност – духовност, която сякаш се носи с аромата на сготвеното от теб, струи с миризмата на прострените от теб дрехи; духовност, която се усеща, когато паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета, или пък когато спираш на бензиностанцията, за да заредиш колата с бензин? Тази духовност блика от теб във всичко, което правиш. Блика в моменти, когато говориш или мълчиш, дори когато си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката си на мястото ѝ. Блика, когато не се нервираш от това, че нещо е паднало на земята, а се навеждаш и с усмивка го вдигаш. Това е то духовността! Голяма е заблудата, голяма е грешката, че сме ограничили духовността само до няколко неща в живота си, изкарали сме я от нашето ежедневие и сме забравили, че във всичко можем да я открием.

Ще ти напомня за един ученик, който докато играеше в училище баскетбол, хулеше. Когато го помолих да спре с ругатните, той се обърна към мен с думите:

– Е, отче, сега нямаме час по вероучение! Извинявайте, сега играем баскетбол!

– Добре – отговорих му аз, – ще ти го кажа друг път, сега играеш баскетбол, не е час за разговори; и друг път съм ти обяснявал същото.

Ще му кажа, че Бог е до тебе и Бог е в тебе, каквото и да правиш, във всеки миг – и когато играеш баскетбол, и когато чакаш на опашката за сандвич или когато очакваш пристигането на училищния автобус… Вероучението не е вероучение за час-два на седмица (или за един час, както напоследък воюват за това). То не е за един час, след което да мислим, че сме свършили със задълженията си. Истинската проява на вероучението започва едва тогава, когато свърши урокът. Светата литургия започва да ни въздейства и да откриваме силата ѝ след възгласа: По молитвите на светите наши отци… В този момент започва твоят духовен живот, а не в мига, когато си с хубавите дрехи, с хубавото изражение. Започва, когато отидеш в павилиона, в квартала, вкъщи, при жена си, децата, при другите.

И тъй, добър апетит! Хубаво е сувлакито със сос, но по-хубав е SMS-ът, който получих. Eстествено, това не означава, че ям постоянно шиш-кебап със сос. И аз наистина не го правя, защото някои могат да се помислят: Що за свещеник е този, който по тъмна нощ яде сувлаки!. Но същите тези хора не знаят, че аз бях на бдение. В крайна сметка обаче проблемът е в нас самите, а не в другите: какви християни сме, за какви се представяме, какви неистини изричаме, какви лъжливи картини рисуваме? И колко рани вижда у нас Бог, на какъв фалш и лицемерие сме носители? Дано възлюбим тази Божия истина, да се доближим до Бога, до неговото съвършенство и да Го помолим да ни направи истинни хора. Да се помолим: Господи, направи ме по човешки автентичен, естествен в поведението. Намери почва сред простотата на поведението ми и ми дай Твоята божествена благодат, Твоята божественост и нека животът ми от човешки стане богочовешки, от естествен и природен да стане свръхестествен. Зная, Господи, че за да съградиш този Твой божествен дар, трябва да намериш истинна душа, смирена земя, автентично поведение и себепризнание.

Не крия, че се моля както за себе си, така и за тебе, след като си мой приятел, и мисля, че ще се окаже голяма добрина и за теб. Ти също моли Бог за просветление, да ни помага, когато съгрешаваме, моли го, да ни прави по-истинни!