Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Всички ние трябва да проявяваме послушание към някого и от някого биваме пратени да извършим своето дело. Без отношение не може да има спасение. По-скоро спасението е отношение. Отношение между човека и Бога, между човека и ближния.
Автономията е равносилна на загуба. Това била грешката на дявола, на нашите прародители и на всеки човек и заради това той в крайна сметка стига до погибел. Не заради своя грях, а заради своята автономия. Защото, ако съгрешиш и имаш тази свещена зависимост (тоест връзка) с духовника си, ще се изповядаш и ще се спасиш. Но ако живееш автономно, дори и най-чистият човек да си, в крайна сметка няма да се спасиш; защото не те спасява твоят чист и нравствен живот, а смирението и послушанието ти, тоест връзката ти с Църквата, с Христос, което естествено води и до внимателен, чист и аскетичен живот.
Постът е акт на послушание към Църквата. Не е просто едно правило-закон, което сме призвани да не нарушаваме. Нарушаването на поста е разрив във връзката ми с Бога, то е моето противопоставяне на Божията воля, то е духовно прелюбодеяние.
Призвани сме да разберем, че постът не е просто една забрана, едно „Стоп” в живота ни. Точно обратното е. Един призив на Църквата да видим най-накрая небето и да не бъдем прилепнали към земята. Не само не е стоп, а е тласък към живот. Порив и дихание на живот, които сме призвани да използваме, за да се задълбочим в себе си, да намерим Бога, да се открием за ближния.
На онези, които казват, че въздържанието от храна не е важно, а най-главното е въздържанието от страстите, ще отговорим с един въпрос. Чревоугодието и лакомията не са ли страст? Нашето фиксиране и зависимост от храни и напитки? Естествено, че са грях! Въздържанието от страстите, от осъждане и омраза, от лакомия и плътослужение, от пиянство и леност, от безразличие и вялост, от многословие и пороци, предполага обуздаването на стомаха, този голям „господар”, който управлява нашето съществуване.
Твърдението, че „нещата, които излизат от устата, те осъждат на ада, а не тези, които влизат”, тук не важи. Защото в крайна сметка на ада те осъжда всяко нещо, което влиза в противоречие със словото на Църквата. Нима ти, човече, знаеш по-добре от богоносните отци на Църквата? Това, че не изпитваш злоба, нима означава, че не трябва да воюваш с твоето чревоугодие? А понеже не изпадаш в осъждане, че не трябва да укротяваш лакомията си? И едното, и другото направи. Защото, ако в едното проявяваш послушание, а в другото съзнателно и доброволно проявяваш непослушание, да знаеш, че си виновен пред целия закон Божий. „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко” (Иак. 2:10).
Всичко да става с благословение и послушание. Тогава ще дадем плод в духовно отношение, дори и да не го чувстваме. Ако живеем в послушание, се освещаваме, дори и да не го узнаваме. И съответно, когато живеем в непослушание и в автономията на своето самохвалство, тогава стигаме до гибел, дори и да не го осъзнаваме.
