Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: „Трезвенная жизнь и аскетические правила”
Превод: Пламена Вълчева
И тъй, когато изпълняваме правилото си, с нас в нашата килия са Бог, Свещеното Писание, тоест цялата история на Църквата и цялото Божествено домостроителство, светиите и вероятно нашето ръкоделие. Какво още не ни достига? Обикновено от килията отсъстваме самите ние и най-вече нашият ум, защото той винаги скита нанякъде. Сега нашата задача е да доведем в килията самите себе си. Дошли са светиите, дошъл е Бог, всичко се е подчинило на човека, който е понизен с малко нещо спроти Ангелите (вж. Пс. 8:6), но само той не желае да се подчинява нито на себе си, нито на Божия призив. Затова задачата ни е ние самите да присъстваме на своето правило. Това несъмнено може да бъде постигнато с помощта на молитвата.
Молитвата е предстоене на ума пред Бога. Независимо че в нея участва и тялото, моята истинска същност е умът. Именно той трябва да предстои пред Бога, понеже ми подава живот. Големият въпрос обаче е дали умът ще се съгласи да се смири и да предстои пред Бога. И тъй, в мен има ум, който господства над душата ми и трябва да събеседва с Бога. На нас обаче не ни харесва да предстоим пред Бога, а пред самите себе си, затова обединяваме всички свои сили, подобно на военен караул, за да могат да изпълняват нашите разпореждания, да осъществяват нашите мечти и намерения. Но сега е време умът ми да предстои пред Бога и пред Неговите светии. Важното е да се съсредоточи в себе си и да се моли без помисли. Останалото ще извършат Бог и светиите.
Нека разгледаме как трябва да се молим с Иисусовата молитва. Съществуват множество способи за нейното извършване. Всеки човек, съобразно характера си, намира свой собствен способ, който с течение на времето се променя. Днес чувствам, че за мен е най-добре да произнасям молитвата с устни. Утре забелязвам, че е по-удобно да се моля с език, произнасяйки думите: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния”, а умът ми да следва езика. Друг забелязва, че за него е по-удобно да произнася молитвата в областта на гърлото, затова привежда в движение говорните органи, а умът му отива там. Трети съединява молитвата с биенето на сърцето си. Това обаче не означава, че трябва да спуска своя ум в сърцето: не е задължително да се използват изкуствени способи. Важното е да намерим за себе си начин за извършване на молитвата, който да ни подхожда днес, а утре Христос ще ни даде друг или ние сами ще го открием. „Утре” може да настъпи след месец, след пет години или дори след двайсет години. Но само си представете: това са двайсет години борба заедно с Христос, неотлъчно пребиваване с Христос!
По време на молитвата трябва да внимавам в ума ми да не влиза нищо. Когато рисувам кръг, линията му е непрекъсната. Същото трябва да бъде и с ума ми. Трябва да произнасям молитвата, все едно че рисувам кръг и постоянно да се връщам в изходната точка, без да напускам очертанията му. Даже и Христос да ми се яви и да каже: „Браво на теб! Дойдох да те благословя”, трябва да Му отговоря: „Сега не е време за това, умът ми е зает да следва думите на молитвата.” Най-вече не трябва да размишляваме за нищо, дори и наум да ни дойде някоя благочестива мисъл или прекрасна идея. Това не бива да ни отвлича, защото молитвата е непрестанно съчетаване с Христос. Христос идва и се съединява непосредствено с ума ни. Ако оставим на масата мед, пчелата сама ще долети, не е нужно да я заставяме. Същото се случва и с молитвата: затварям ума си в молитвените думи, а Светият Дух от само себе си идва и се съединява с него. По този начин се извършва нашето обожение, изключително просто и незабележимо за нас. Постепенно започваме да усещаме и резултатите, тоест придобиваме опит, чувстваме радост, наслаждение, ликуване, сладост. Така можем да постигнем съвършеното богообщение. Съществува ли друг, по-прост начин да придобием Бога?
Който прекарва нощта в молитва, през деня няма никакво желание да пустослови и прекослови. Ако му кажеш, че магарето лети, той с радост ще се съгласи с теб, защото се моли. Кой не знае, че магарето не лети? Но понеже умът на този човек се намира в Христос, а в Христос се намираш и ти, за да не прекъсне единството си с теб, той не ти противоречи. А когато се молим непрестанно, молитвените думи и умът ни стават огън и жертвеник, върху който полагаме нашата жертва: нашата воля, мечти и стремления. Димът от жертвата възлиза към небето, към Христос. Той усеща нейното благоухание и се радва, понеже вижда Своето чедо заедно със Себе Си.
И тъй, молитвата е истинно предстоене пред Бога на цялото ни същество, и в частност на нашия ум, понеже виждайки, слушайки и откривайки нашите дълбинни желания, той отива там, където сме и ние. Не е вярно, че не можем да направляваме ума си натам, накъдето отиваме: ако мислим по този начин, заблуждаваме и себе си, и другите. Просто той знае какви желания имаме в дълбините на сърцето си и отива там, където искаме да бъдем. В резултат на това ние безпомощно скитаме с ума си по пътеките, прокарани от собственото ни сърце.
Когато удържам ума си вътре в себе си и не му разрешавам никъде да ходи, аз мога да разговарям с Бога. И ако умът ми не познава Бога, не чувства присъствието на светиите, никога не е получавал отговор от Бога или дори не вярва в Него, то поне може да слуша думите на молитвата, които казвам на глас или наум. Нека умът да не вярва в това, което произнасям, достатъчно е само да извършва това делание и да му се доверява. Например казвам: „Боже, бъди милостив към мене грешника”(Лк. 18:13). Умът слуша това и сега аз трябва да го затворя в думите. Но аз не вярвам в тях. Какъв е този Бог, на Когото се моля да бъде милостив към мен? Нека това не те безпокои. Ти само затвори ума си в думите, които произнасяш устно и го застави да ги следва. Или го остави сам да казва молитвата, ако така ще ти бъде по-лесно. Прибягвай ту към един, ту към друг способ според това, на което те учи опитът и самият ум. В крайна сметка, умът ти може да обикне думите на молитвата, дори и да не вярваш в тях. Както обичаме страстите си, макар и да не искаме да сме свързани за тях, както някой обича да пуши, макар и да знае, че може да се разболее от рак, или обича греха, макар и да знае, че ще го отведе в ада, точно по същия начин умът привиква към думите на молитвата и ги заобичва. Понеже тези думи, произнасяни устно или вътре в нас, са наши собствени, умът ги следва лесно. Не среща никакво затруднение, защото тези думи идват от нас, те са наша „собственост”.
Разбира се, може да отправяме към Бога всякакви думи, да чуруликаме като птичките, които Го славят, но най-разумно е да се обръщаме към Него с думи, които разбираме и които имат определен смисъл. По-точно казано, не е нужно да произнасяме твърде много думи, нека повтаряме едни и същи, така че умът ни да не се уморява и да вниква в техния смисъл. Нека имаме молитвичка от две, три, четири, най-много пет думи, които непрестанно да повтаряме. По такъв начин умът ни ще свикне да внимава в молитвените слова. Да изберем думи, които ни трогват и ни помагат, които ни носят благодат или ни даряват Бога. Да обърнем внимание с кои думи най-лесно се съсредоточаваме, кои ни носят сърдечно съкрушение, кои ни дават радост и умиление, кои ни носят умиротворение и тишина.
Впрочем нужно ли е да търсим думи, които ни подхождат? С каквото и да се захванем, по каквито и пътища да вървим, колкото и да търсим, ние непременно ще стигнем до това, до което са стигнали всички светии. Ако срещайки те, искам да изразя любовта си към теб, то макар и да съм мислил дълго кой е най-подходящият начин, по който да го направя, в крайна сметка, ще кажа това, което казват всички: „Обичам те”. Затова нека използваме същите думи, които са използвали светиите, защото те са намерили начин да изразят любовта си към Бога. Дори и да искаме да изобретим нещо свое, да поекспериментираме, така или иначе ще стигнем до това, до което са стигнали всички светии от апостолски времена до наши дни — до Иисусовата молитва.
Нека се молим с думите: „Господи Иисусе Христе, помилуй мене, грешния”. В тази молитва има всичко. Още в първата дума има славословие. В първата, във втората, във всички думи има благодарение. В молитвата има също и моление, и изповедание, тоест всичко. Иисусовата молитва обхваща всички мои желания и стремления. Тя обхваща всички мои преживявания и мечти, цялото ми минало и бъдеще, цялото домостроителство и Божия любов, в нея присъства Самият Бог, защото Той е неотделим от Своето име. И понеже името Му се съдържа в Иисусовата молитва, а ние я произнасяме с уста, с ум или със сърце, то тук присъства не образът на Бога, а Самият Бог. Бог присъства в моята килия, сред иконите и светите образи.
Всъщност молитвата е Божествен подвиг: не ние я извършваме, а Бог. Божествен не защото е подобен на Бога — Бог не се нуждае от нищо, с нищо не може да се сравни и на нищо да се уподоби, дори на архангелите, серафимите и херувимите. Но благодарение на това, че Бог идва, този подвиг се извършва не от мен, а от Самия Него. С помощта на молитвата аз придобивам Бога. Върша своята работа, а Бог идва и започва да действа. И аз изобщо не се съмнявам в крайния успех, защото като действащо лице, в известен смисъл съм се оттеглил (остава само моята воля, която внимава в произнасяните думи), а всичко друго върши Бог. Цялото Божие домостроителство, всички наши стремления, кръщението ни, обличането ни в расо, пострижението ни, всички наши моления имат една-единствена цел — да срещнем и да придобием Бога.
