В какво се състои смисълът на живота?

6446 1

Отговаря Борис Сергеевич Братус, доктор на психологическите науки
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru

В какво се състои смисълът на живота?

Серафим Саровски определя смисъла на християнския живот така: „Истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Дух Свети”.

Какво място заема смъртта в човешкия живот?

Навярно за смъртта е написано и казано практически всичко и едва ли има какво да добавим към това. Но ако погледнем какво място заема смъртта в живота на човека, в неговия реален живот, всекидневни грижи, мисли, действия, ще видим, че това място е нищожно малко, много по-малко, отколкото промяната на външния вид, облеклото или скандала около някоя рок-звезда. И, както пише един стар автор, най-голямото, най-поразителното и най-нелогично нещо в живота на човека е, че той не се готви за смъртта, не се готви за това, което в живота му е най-сигурно и неизбежно.

Психологът обяснява такава ситуация много просто. Той ще каже, че смъртта се изтласква от съзнанието, от психиката и че това изтласкване е необходимо и дори полезно, отчасти за това говори Фьодор Ефимович Василюк. В действителност, ако се замислим за смъртта, то как ще можем да продължим този често суетен живот, как ще продължим да вършим всичките си малки и големи дела?

Действително, ще се получи такава колизия, за която говорят днес и която води началото си още от блажения Августин: „Докато сме живи, смърт няма, а когато умрем, няма да има живот”. Тези състояния са разделени и въпросът е в това как да ги съберем в едно.

Но дори в психологически план смъртта се среща с живота. При това тя се среща с живота не някъде в периферията на колизиите на психичната реалност, а на едно много важно, едва ли не централно място. Това място е проблемът за смисъла на живота.

 

Смисълът на живота

За да потвърдя тези думи, ще си позволя едно малко психологическо отстъпление. Какво е смисъл? Смисълът не е предмет, название, дума. Смисълът е отразената връзка между предметите, която улавяме. Обикновено това е връзка между предмети и ситуация, по-малка спрямо по-голяма. Да кажем, не е възможно да се разбере смисълът на това защо вие сте дошли на тази конференция, като се има предвид само тази конференция. Във всеки случай трябва да излезем извън нейните граници, и тогава ще се окаже, че един, да кажем, е дошъл, за да получи знания, друг – за да напише дисертация, трети – за да се покаже пред другите, и т. н. Тоест във всеки случай трябва да излезем от дадената ситуация и да влезем в контекста на по-широката ситуация.

По-нататък. Всеки смисъл се сублимира, издига се по вертикалата в някаква йерархия, стълбица, защото отговорът, че аз съм дошъл да се покажа, веднага предполага нов въпрос: а защо, по каква причина искаш да се покажеш? И там ще се наложи да отговоря: защото упражнявам такава професия или по някаква друга причина. Въпросът за професията отново предполага въпрос: а за какво ти е тази професия?

И едно такова сублимиране неизбежно води до последния, крайния въпрос: за какво живееш?

И тук отново се оказваме в ситуация: според това определение не можем да разберем смисъла на живота, изхождайки от живота, от неговия контекст и ситуации. Защото по определение смисълът е отношението на по-малкото към по-голямото.

Смисълът на живота като проблем, като самия въпрос може да бъде поставен само в случай, че се отнесем към него като към нещо, което е по-голямо от нашия живот, което излиза извън границите на нашия живот. Именно тук се случва реалната среща със смъртта.

И последно, когато говорим за смислите, нямаме предвид някакви декларации, които човек произнася. Тук става дума за вътрешната субективна реалност. Смисълът е суверена територия на душата. Затова смисълът не може да се налага, не може да се преподава. На истината не се обучават, истината се преживява. Това е старо положение във философията.

Кога става срещата със смъртта? В онтогенезата, тоест в хода на индивидуалното психическо развитие това става няколко пъти. Защото постановката на въпроса за смисъла на живота по същество е една вечна постановка. Тук няма някакъв определен отговор за цял живот. Но този проблем възниква в главните, преломни моменти в човешкия живот.

Маршак има такова стихотворение: „Четири години без смърт”. Той си спомня, че до четири години е бил безсмъртен, тоест смъртта през това време сякаш не е присъствала в неговия живот, а на четири години изведнъж разбрал, че някога ще умре, разбира се, в безкрайното пространство-време, но ще умре. Колко горчиво преживявал това и плакал.

След това смъртта се появява в една много важна възраст – примерно 9-10 години. Това изобщо е много тайнствена възраст, защото в тези години човек много често се сблъсква с тежки болести, поставящи го на границата на смъртта. Ако разгледаме биографиите на много хора, ще видим, че в този период от живота си много от тях са били тежко болни.

Следва периодът на юношеството. Това, разбира се, е най-драматичната възраст. Основният драматизъм на юношеската възраст се състои в това, че тук за пръв път с особена яснота и категоричност човек разбира своята смъртност. В юношеска възраст се извършват първите самоубийства, първите игри с границата между живота и смъртта. И, както знаем, юношеската възраст е най-възвишената, най-философската възраст, когато човек решава проблеми, свързани с цялото си бъдеще, с цялото смислово съдържание на своя живот.

По-нататък можем да определим кризата, изразена достатъчно ярко на 30-годишна възраст. След това с периодичност примерно от 10 години следват кризите на смисъла на живота на 40, 50 години и т. н.

Спомнями си написаното от 51-годишния Толстой в „Изповеди”. Той пише следното: „Две мишки – бяла и черна – гризат корените на храста, на чиито клони вися като над пропаст. Държа се за клоните на живота, знаейки, че неизбежно ще ме погълне драконът на смъртта”.

 

Въпросът за смисъла на живота

Освен възрастовите закономерности, съществуват и структурни закономерности в решаването на въпроса за смисъла на живота. Те са най-тясно свързани с тези стъпала или структури на смисловата сфера, които можем да набележим.

Можем да говорим за равнище на егоцентризма, когато човек възприема себе си като единица, като център, а другите, цялото обкръжение, изпълняват служебна роля в зависимост от това дали спомагат за неговите желания, или не. Ако спомагат за тях – те са добри, ако не спомагат – са врагове. Тук смъртта се възприема като край на личното благополучие, като стимул за работа на егоцентризма. Съответно смисълът на живота се разглежда като увеличаване на количеството на личните постижения, независимо от благото на другите хора.

Смъртта на такъв човек сякаш го унищожава, след неговата смърт всичко става безсмислено.

Следващото важно ниво е това на групоцентризма, при което в центъра се поставя групата, общността, с която човек се идентифицира. Отношението към другия пряко зависи от това дали той принадлежи към тази група, или не. Ако принадлежи, той е достоен за съчувствие, състрадание, любов, снизхождение. Ако не принадлежи, тези чувства не могат да се разпростират върху него. В този случай смисълът на живота вече излиза извън границите на смъртта на човека, и се открива в живота, в благополучието на групата, с която той се идентифицира. Всички ние сме живели в такъв свят, в който поставянето на центъра върху групата беше официално: „Нашата грижа е такава, нашата работа е голяма – да живее родната страна, и други грижи нямаме!”. „Да направим гвоздеи от тези хора, за да няма по-здрави гвоздеи в целия свят!”. И така нататък. Тук главният смисъл се състои в това да живее определено „късче” от общността. То може да бъде различно – от семейството до страната. Може да бъде много различно по обхват, но психологически това е едно и също: да живеят „моите”, да живеем „ние”, „нашите”, а що се отнася до останалите, това не ни интересува.

Следващата степен е тази, която можем да наречем хуманистична, просоциална. На тази степен всеки друг човек, независимо дали принадлежи към моята група, или не, притежава същата ценност по отношение на смисъла, каквато и самият аз. На тази степен за пръв път се появява нравствеността, защото на предходните две степени не можем да говорим за нравственост. Можем да говорим за морал: групоцентричен или корпоративен. Но морал, както е известно, съществува във всички слоеве на обществото, като се започне от престъпниците и се завърши с работниците в търговията и т. н. Само на нивото на нравственото съзнание започва да действа императивът на Кант, или по-просто казано, старото златно правило в етиката: постъпвай с другите така, както би искал да постъпват с теб. Като пример за преживяване на подобно нравствено състояние можем да се позовем на 37-годишния Айнщайн, който по време на тежка, заплашваща със смърт болест, пише: „Аз толкова силно чувствам връзката си с другите хора, че ми е все едно къде ще завърши моят живот”. Оттук идва и смисълът на живота.

На равнището на нравственото съзнание смисълът на живота е по-широк и по-светъл в сравнение с този, който присъства в груповия морал. Той преобразява дейността на човека; и въпреки че се отнася към цялото човечество, този смисъл, строго казано, е краен, тъй като човешкото съществуване и човечеството като такова, е крайно. Друг е въпросът в какви рамки и срокове е ограничена тази крайност.

И накрая, последната степен, която можем да означим – това е духовната или есхатологична степен. На тази степен човек започва да разглежда себе си като същество, което е свързано, съотнесено с духовния свят. Тогава самият той и всеки друг човек придобива не само хуманистична, общочовешка, но и определена сакрална ценност. Тук, на тази степен, се установява неговата лична „формула”, връзката с духовния свят, личната форма на връзка с Бога. На тази степен смъртта се разглежда съвсем не като край на личното битие, а като преход от едно състояние на живот към друго, преход от душевно-телесните изменения към духовно-безплътни изменения. И по същество на тази степен – и само на нея – е възможна появата на безкрайния смисъл на живота, на смисъла, който не може да бъде унищожен с факта на физическата смърт.

Житейската колизия се разрешава чрез намирането на смисъла на живота само в религията. Затова наричат смъртта карта-коз на християнството. Защото другите подходи не могат да покрият тази карта.

В заключение бих искал да се върна към съмнението, което беше изказано от старите автори за това дали си струва хората да мислят за смъртта, докато са живи. Това съмнение се среща у много психолози, които смятат, че мисълта за смъртта трябва да се изтласква, тъй като тя само пречи на живота. В действителност всяко решаване на въпроса за смисъла на живота, което, както се опитах да покажа, по необходимост е свързано със смъртта, тя играе едва ли не най-важната роля в организирането на човешкия живот, в организирането на най-различни прояви в този живот.

Що се отнася до медицината, тя не може да съществува извън концепцията за живота и смъртта. Ще си позволя да кажа, че тя започва именно с тази концепция. Нещо повече, ще си позволя да изкажа твърдението, че ако тази концепция не съществува, това не е никаква медицина, независимо какви инструменти притежава. Защото основите на медицината са били поставени от Хипократ, от неговата клетва. В клетвата няма нито дума за каквито и да било инструменти. В нея става дума за определена организация, подобна на орден. Лекарят – това не е професия, подобна на други професии, като шлосер, санитарен техник или инженер. Това е особена професия, в която трябва да влизат хора с особено съзнание и призвание.

Да вземем, която и да било от проявите на съвременната медицина, за които много добре говори Валентина Василиевна Николаева, например отношението на детето към ситуацията на болест. Децата в болниците не играят, те са затворени, фиксирани са върху своите родители, те възприемат болестта единствено като ограничение. Всичко това изцяло се отнася за съветската болница.

Всичко това в най-добрия случай съответства на групоцентричния морал или групоцентричното разбиране за смисъла на живота, защото в центъра на съветската болница стои болестта, а не човекът, в случая детето.

Ако в центъра на нормалната болница се поставяше детето, тогава всичко би било ориентирано по друг начин. Защото задачата на лекаря и задачата на такъв вид болница, където има деца, тежко болни деца – е да направи така, че те да живеят там, а не просто да се лекуват. Сега лечението е център на болничния ред, към който се приспособява животът на болното дете. А трябва да се направи обратното. В центъра да бъде животът на детето, неговият смисъл. Лечението е средство, „което трябва да се настройва” така, че да съответства на смисъла на живота на детето.

И такива болници съществуват. Но у нас, действително, не съм виждал. Виждал съм ги в чужбина. В такава болница детето може да живее, да общува с връстниците си, да се шегува. То няма да бъде фиксирано върху родителите.

Всички тези въпроси са ключови. Ако те не се решават, ако образованието на медиците не се основава на разбирането за смисъла на живота, тогава ние така и ще си останем с представата за човека като организъм, който трябва да бъде манипулиран, да се изрязват неговите органи, да се търгува с тях или да се предават по наследство и т. н.

Разбирането за смисъла на живота, сублимирането на това разбиране до нивото на истинските духовни ценности, представлява основата на хуманната медицина.

Серафим Саровски определя смисъла на християнския живот така: „Истинската цел на нашия християнски живот се състои в придобиването на Дух Свети”.


1 коментар за "В какво се състои смисълът на живота?"

  1. Никола

    Смисъла на живота е в общуването – както с ближните, така и с Господ!

Comments are closed.