Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Какво търся в молитвата си? Осъзнал ли съм?
Да си припомним притчата за богаташа и бедния Лазар. Ад и рай е човекът. От една страна, имаме богаташ, който е ад, и един богаташ — Авраам, който е рай. Не се казва, че Авраам бил в рая, а че бедният Лазар бил в лоното на Авраам, т.е. Авраам бил раят. Затова съобразно с начина на живот не отиваме в ада или в рая, а сме ад или рай. И това, което живеем в нашата преходност, т.е. на колкото и години да сме, те бързо ще преминат, ще го видим и във вечността. Преходността има пряка връзка с вечността и богаташът отива в ада, в своя ад, който е създал. Той живял един ад и не го усещал. Раят му бил даден. Раят е на вратата ни, за богаташа раят бил Лазар, който стоял на вратата му, но богаташът бил затворена врата. Ако един художник трябва да нарисува богаташа, щеше да нарисува една затворена врата. Това е адът — затворена врата и ти си затворен вътре.
Той вижда Лазар в Авраамовото лоно, в рая и казва:
— Отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика.
Какво поискал? Вижте как преходността се отпечатва и простира във вечността. Той поискал едно моментно удоволствие. В своята преходност поискал да се облича добре, да яде каквото поиска, да гуляе всеки ден, да си прекарва добре с приятелите. Нищо друго. Какво поискал във вечността? Същото. Вместо това моментно нещо — да си разхлади езикът, трябвало да поиска не това, а целия рай, но дори в своя ад той не потърсил рая. И много пъти стоим пред Бога и искаме от Него моментни неща, които вместо да ни изпълнят, ни опразват, вместо да ни осветлят, ни помрачават, там влиза и нашият егоистичен дух и претендира от Бога. И резултатът е, че когато се опитвам да се помоля, вместо да поискам Бога, настоявам пред Бога за различни неща. Не съм осъзнал, че в молитвата Него търся. Господи Иисусе Христе, помилуй ме! Милостта и спасението е Христос, т.е. Всичко. Светците не искали от Бога нещо, а искали Бога. Защо? Каквото искаш да намериш, ще го намериш в църква. „Богатите обедняха и огладняха, а ония които търсят Бога няма да се лишат от никое благо”. Господ добавя: „първом търсете царството Божие“. Никой не казва да не искаш от Бога, Той е Отец, но трябва да искаш Него и след това всичко друго. Или по-добре не искай нищо друго. Припомнете си свети Порфирий, неговото богословие беше: Христос е Всичко. Когато имаш Всичко, имаш всичко. Нима нещо ще ти липсва? А тези, които търсят Господа, няма да се лишат от никое благо. Кога ще го повярваме? Кога ще живеем тази свобода? За да поискаме от Него не да ни прати нещо, а Той Самият да дойде. Дойди и се всели в нас. Това да потърсим. Да дойде царството Ти. Това да поискаме от Бога.
Когато човек иска да се помоли, трябва да седне с учители, нали? Ако искаме да се помолим, трябва да следваме две жени. Кои са те? Първата е кръвоточивата. Виждали ли сте молитва без думи? Защо да говориш? И какво да кажеш? Когато вярата говори, когато сърцето се отваря и се изразява, когато сърцето е вулкан, който прави доксологични и евхаристийни изригвания пред Бога и опразва цялото съдържание в Неговата любов и милост, какво да изречеш? Това е кръвоточивата: тя отишла и докоснала. Но преди това Христос почувствал не нейното докосване до края на дрехата Му, а докосването на сърцето ѝ до Неговата любов. Докосването на вярата ѝ до Неговата милост. Това почувствал Христос. Някой Ме докосна. Св. Порфирий отивал да се помоли в гората, казвал „Господи“… и спирал. Не казвал „Иисусе Христе, помилуй ме!” Защото не било нужно да каже нещо друго. В това „Господи“ изливал цялата си любов, душа, живот и битие. Живял всичко. И в този момент виждаме връзката, контакта. Светецът искал Господ да цари в цялото му същество. Не искал да има телесна или духовна клетка, в която Христос да не царува и да не е Господар. Това била цялата му борба, да се освободи от всичко. И не само това, това не е достатъчно, а трябва да вземеш това, което си освободил от егоизма и да го дадеш на Христос. Той казвал „Господи“ и вътрешно се изпълвал.
В молитвата трябва да заглушим нашата воля, егоизъм, похоти, за да чуем Божия глас. Молитвата не е егоистичен монолог, а диалог, не отиваш само да кажеш, а и да чуеш. Не говори, отвори сърцето си, виж живота си, остави волята си и Бог ще говори. Това е поразително. Не било нужно светците да говорят, защото говорила тяхната вяра, добродетел, чистота, душа, живот. Всичко било един хор, който постоянно славословил Бога.
Ние казваме: „Направих толкова молитви с броеница!“. Тоест отмерваме молитвата, но нима отмервам любовта си към Христос? Любовта се отброява? Еросът се претегля? Може ли да се преброи и претегли любовта ми към Христос? А би трябвало да не мога да ѝ се наситя, да не издържам без молитва. Св. Григорий Богослов казва, че предпочита да не диша, отколкото да не се моли.
Затова трябва да преследваме кръвоточивата жена. Да видим как говори вярата. Бог казва: „Сине мой, дай Ми сърцето си!“. Нима Той иска думите ми? Хубавия ми глас? Пеенето ми? Сърцето ми иска. Нима аз ще говоря и ще пея цял ден, а сърцето ми ще мълчи пред Божията любов и милост? Затова се боя, че нямам молитва. За да се помоля, първо трябва да Го помоля да ми даде благодатта на молитвата. Защото без Неговата помощ каквото и да се опитам да взема или да направя, няма да успея. Той дава смирението, защото е смирен, Той дава любовта, защото е Любов, Той дава молитвата. Нека си припомним, че Господ постоянно се молел към Отца. „Отче наш“ е богопредадена молитва, Бог ни я предаде, научи ни да се молим. Преди да дам сърцето си не мога да се помоля. Понякога казваме „Обичам Христос!”. Когато Го обичаш, не издържаш (без Него). Този, който обича, никога няма да загуби времето си. И ако го загуби, ще се разкае за загубеното време и затова, че не е изразил любовта си.
Да си припомним бл. Августин, който се моли, чувства сладостта на молитвата, а ние казваме „Помолих се“ и какво разбрах? Нещо стана? Не. Усетих нещо? Не. След като реално не се помолих, а си въобразявам, че се помолих. Бл. Августин казва:
— Тежко и горко за времето, през което не Те обичах!
Това е любовта. Мога ли да изтрия годините, през които не Те обичах и не изваждах сърцето си да Ти го дам и Те нямах в живота?
Трябва да преследваме кръвоточивата жена. Когато го правим и се научим да се молим със сърце и вярата и да говори любовта ни към Бога, тогава ще почувстваме сладостта на Божието докосване, защото молитвата е докосване до Бога. И не само това. Душата ще спре да кърви. И когато кърви душата, губи дух, а не кръв. И душите ни са анемични и слаби.
Другата жена, която трябва да следваме, е хананейката. Езичница, която вървяла след Христос и викала. Учениците Му — и те били хора, искали да имат „имидж“, но този имидж ни съсипва. Загубихме Божия образ, опитвайки се да изградим нашия имидж. И най-лошото — тук да видите как бушува въображението и цари егоизмът — вместо да видим Божия образ, който сме, се опитваме да градим имидж и сме поклонници не на Божия образ, а на нашия имидж. Фарисеят се молил и галил егоизма си. Както се оправяме пред огледалото, така правил и той. Той се молил пред своя себеобраз. И ние го правим много пъти и си мислим, че се молим. Но не се молим.
Хананейката. Нима можеш да се помолиш без смирение и търпение, тоест без любов? Христос „заличава“ хананейката, но тя продължава, не я интересува,че я нарекъл куче. Тогава евреите наричали езичниците кучета. Припомнете си кучетата, които отивали и ближели раните на бедния Лазар, те имали място на трапезата на богаташа, но не и Лазар. Затова хананейката се обръща и казва:
— На кучета ще дадеш ли хляб?
Понякога, за да се открие по-дълбоко битието, за да се открие това вътрешно съкровище, за да се изрази душата, Бог може да стане неумолим. И тогава човек повече се задълбочава и Му казва:
— Да, но и кучетата ядат трохи от трапезата на господаря си.
И Христос се обръща и казва на всички нас, не само на учениците:
— Вижте вяра, вижте молитва, която пред нищо не се спира!
Ти си мислиш, че не те чува, че не те вижда, че не те обича. Това мислиш, и Той те оставя да се издигнеш, да се изкачиш, да се задълбочиш, за да почувстваш сладостта на молитвата, за да докоснеш сладостта на Бога, за да приемеш чрез молитвата не изцеление, защото утре пак ще се разболееш, не възкресение, защото утре пак ще умреш, а Самия Бог, Който е Животът и Възкресението. Това е целта на молитвата ни.
12 години Бог не говорил на Авраам, но Авраам казал:
— Не пречи, аз чувам Твоето мълчание и Ти благодаря!
С вярата чуваш и се наслаждаваш на мълчанието на Бога, защото знаеш, че гласът Му е любов, мълчанието Му е любов и гласът на мълчанието е спасение за човека, това е Божията воля.
Молитвата е събрание. Господ казва да се затвориш в твоята скришна стая, да се прибереш в себе си. Затвори вратите и прозорците, затвори малко сетивата си. Идва един човек днес и ти казва:
— Отче, не чувам, говори по-силно!
— Какво ти има?
— Не чувам!
— Голяма дарба имаш!
Или ако не виждаш. Особено ако не виждаш и не чуваш, си щастлив човек. Затвори ги малко, ние сме разпръснати, трябва да се съберем в нас. Къде очакваме да срещнем Бога? Св. Григорий Палама казва: „Господи, просветли моя мрак!”. Откъде Му го казва? За кой мрак говори? За мрака в нощта, за мрака на килията си? Той се събрал и потопил в себе си. И в своя мрак с дълбоко смирение казва на Христос:
— Просветли моя мрак!
Дойди Ти, Който си светлина, в мене, който съм мрак. Дойди Ти, Който си рай, в мене който съм ад. Дойди Ти, Който си изцеление, в мене, който съм болест. Дойди Ти, Който си Живот, в мене, който съм смърт. Както се пее в една хубава стара песен: „Осъмнах пред вратата ти и пея сладка песен”. Това живели светците пред вратата на Бога. Коя е сладката песен, която става сладък хляб и душата се храни? Това е молитвата. Само не слагай кваса на егоизма. Тестото няма да бухне, а ще се разпадне. Хлябът няма да е сладък, а горчив. Ще ухае не на живот, а на смърт.
„Осъмнах пред твоята врата и ти пея сладка песен”. Ти си раят, а аз —адът.
Това е молитвата. Затова трябва да се съберем в себе си, да съберем нашия помисъл, желание, разположение, душа, време, които са нашите чеда, макар и малко непослушни. Да седнем всички заедно там не разпръснати и разчленени, а събрани. Да кажем всички на Бога: „Помилуй нас!“.
Знаете ли защо молитвата на светците достигала целта си? Защото на първо място в парада на молитвата си те поставяли своите врагове. И когато поставяш отпред любовта, не е възможно да не се открие пътят към любовта и Бог е любов. Затова чрез молитвата светците се съединявали с Бога. Трябва да вложа в молитвата си врага и не само него. Старите хора богословствали в своята простота, били неуки, но имали Божията мъдрост и сега ги ревнуваш. Нощем баба ми ставаше и се молеше и няма да го забравя. Това, което молитвата произвежда, остава неизличимо в душата. Няма да забравя как коленичеше и се чуваше, когато правеше поклони всяка вечер. Няма да забравя думите ѝ в нейната напрегната молитва:
— Христе мой, Пресвета Богородице, свети Ангели, пазете децата на всички хора и след това моите!
Не поставяше нейните отпред, а децата на всички хора. Не е възможно да си се качил на кръста на майчинството или на бащинството и да не смяташ децата на другия за твои деца. И помня един старец, който споменаваше безброй имена и накрая казваше:
— Христе мой, и за целия свят (т.е. за всички хора)!
Имаше тази свята простота. Не можеше да си представи някоя душа да остане извън св. дискос, извън молитвата му.
Нужно е събрание, да събера цялата тази истина, която съм.
Преди да се обърна към Христос, на всяка цена трябва първо да се обърна към себе си. Припомнете си вика на един светец: „Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?”.
Св. Григорий Богослов се научил да говори с душата си — тази, която още не сме намерили. Нас ни интересува всичко друго освен душата, интересува ни цялата преходност, но не и вечността.
Затова трябва да погледна себе си със смирение, да отида и да кажа „Извинявай!“ на себе си. Скъпи мой уме, прощавай за помислите, които те помрачиха! Скъпо тяло, прости ми, че те продадох и вместо да те почета, те обезчестих! Скъпа памет, прости ми за моята забрава! Скъпа душо, прости ми за това, че те отхвърлих и загубих! И след като се осъзная, смиря, разбера и видя моето състояние, да се обърна към Христос и да Му кажа:
— Господи Иисусе Христе, помилуй ме!
Моля се да стане това, защото молитвата изисква смирение, себепознание, да видя първо какво съм направил и тогава ще видя, че онеправдах себе си. Припомнете си вика на преп. Ефрем Катунакийски — „Душо моя, душо моя, колко те онеправдах!“.
Когато се смиря, ще разбера, че никой не ме е онеправдал, аз самият съм онеправдал себе си. Тогава ще се обърна и ще кажа на Бога: „Помилуй ме!“, което ще Го накара да слезе в душата ми, а мен ще издигне до Неговата светлина!