ГРОЗНОТО ПАТЕНЦЕ

330 0

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

Имало едно време една патица, която живеела в тревисто място близо до голямо езеро.  Сред тръстиката тя  старателно свила гнездо, където измътила и снесла своите яйца. Нейната топлина, не само телесна, но и сърдечна, създала топлия климат, в който обикновено се ражда всяко дете. Един ден яйцата се излюпили и от черупката плахо се показали малките главички, които протестирали  срещу новите условия и непознатата хладна среда, в която попаднали. За патицата започнало ново тревожно премеждие. Трябвало да ги защити. Да ги нахрани. Да ги научи да ходят, да плуват, да летят. Но нейната първоначална тревога, грижа и закрила не били отминали. Последното патенце не искало да се излюпи. Другите мъничета започнали своите първи движения,  а то оставало затворено в яйцето. Когато черупката на яйцето се пукнала, агонията на патицата достигнала своя връх.  Това малко създание с тъмен пух било толкова грозно, слабо и тромаво. Всички му крещели, че е  грозно.  Патицата го смятала просто за различно.  Животните от фермата му се подигравали. Много пъти, за да избегне подигравките и атаките на другите животни, то се криело под крилото на майка си. Така се принудило да избяга и да намери прибежище в една далечна пещера. Времето минавало и  от ден на ден патенцето ставало все по-голямо. В даден момент излязло от пещерата и се навело над малкото езерце, оформено от стопилите се снегове по планините. Там установило своята красота и силни големи криле и полетяло, копнеейки да завоюва небето и да познае света.

Майчинството

Преди доста години учебникът беше извор на знание, повод за развиване на ума, пътуване в равнището на автентичното образование.  Думите от всяка негова страница бяха натоварени с историческа истина, с предълбоко уважение към детето, с изключителен етос.  Дори картинките и комиксите оставяха своите педагогически отпечатъци върху  чувствителната памет и душа на детето.  Върху една  такава жива картина от учебника  бяха изобразени двама човека, които се бият  безмилостно в една гора, а дивите животни около мястото на това взаимно избиване изумено гледат тяхното варварство, агресивност, свирепост. Ако зверовете живееха в човешки общества, всекидневно щяха да недоумяват пред зверските сцени с главен герой човека.

Приказката често ни води до животинското царство, където цари  защитата на слабия, величието на жертвената любов, уважението към законите на стадото, послушанието към инстинкта, който мъдростта и любовта на Твореца  е засадил в тези същества. Нашата история започва от една картина, която те успокоява. Чувстваш я като топла милувка  по повърхността на душата.  Една патица с яйцата си в гнездото. Майчинството като буен любовен поток се излива от цялата картина.  Крие се в подходящото място и в труда по направата на гнездото. Майка или баща не те прави появата на едно дете. Тогава просто получаваш названието.  За да стигнеш дотам, се подготвяш,  организираш, бориш много преди да родиш. Майчинството и бащинството са сили от Бога, дарове, които съществуват от момента, в който се раждаш, и са заминават заедно с теб при твоето  отминаване от този живот.  Мнозина раждат деца, без да имат майчински или бащински чувства, докато други, които не са родили деца, се оказват ценни родители в човечеството. Майчинството на младата патица не се ограничава до свиването на гнездото. Изразява се в нейната топлина. Чудодейната майчинска топлина, която разбива черупката и те освобождава. Майчинството освобождава. Взема те от ограниченото пространство, като ти дава криле и неограничено небе, за да полетиш.  Зад търпеливостта на майката-патица   непринудено се крие майчинството. Дори и в нейния незаспиващ и закрилящ поглед,  който освирепява пред заплашителната поява на врага и става благ при вида на децата й. Ако силите на майчиното чувство се задвижат смирено, те могат да разрушат най-твърдата черупка, в която е затворена душата на детето, и да я освободят.

Патенцето, което не иска да се излюпи 

Пукот в гнездото. Звук, който слухът на майката-патица улавя. Мелодия, която никога няма да забрави.  Колкото и парфюми да си сложиш, диханието на новороденото върху твоите обятия остава незабравимо. Патенцата  се освободили от защитната обвивка на Бога.  Тяхното чувствително същество може да приеме условията на природата. Но едно от тях упорито оставало затворено в яйцето.  Сякаш горещото майчинско чувство не докоснало черупката.  Сякаш майчината топлина не го сгряла.  Сякаш отказвало да излезе. Сякаш намирало покой в тази ограниченост.  Би могло да се определи като  същество със забавено развитие. Тежка, безмилостна титла. То почувствало топлина. Закопняло да излезе.  Поискало да отговори на призива на природата.  Но е нужно повече време. Не всички узряват в същия момент. Всяко дете е уникално. Уникален темперамент. Уникален душевен състав. Уникални харизми. Уникални предпоставки. Уникално присъствие.  Моментът е особено важен.  Завоят на сравнението е рязък и хлъзгав. Майчинството и  бащинството са колесницата, която знае да развива висока скорост заради детето, което тича по булеварда на зрялостта, и да набива спирачки, да чака, да придружава и онова дете, което е със забавено развитие.  Голямо изкушение е сравнението от страна на родителите. Те са отговорни за дистанцията, която ще запазят  братята и сестрите помежду си.  Грешка е да търсиш едни и същи неща от две напълно различни същества. Падение е да претендираш за това, което нямат, отхвърляйки онова, което реално са.

Майката-патица, докато  търпеливо учела патенцата на първите им стъпки, стопляла грижливо яйцето, в което било патенцето, което се бавело да се излюпи. Това е майката. Да си там, където е детето. Бащата на блудния син от притчата, когато синът се връща, не го пита къде е ходил, какво е правил, къде е прахосал имуществото. Защото просто не оставил детето си дори за миг. И бащата осъдил себе си на изгнание, за да бъде заедно със сина си.  Да си там, където е детето ти.  И във високото, и в ниското. И в неуспеха, и в успеха. И в светлината, и в тъмнината. Във високото — да показваш на хоризонта на излитането някое вероятно приземяване. В  ниското — да създаваш предпоставките за излитане. В неуспеха — да показваш на картата на живота с линийката на надеждата и успеха. В успеха — да припомняш, че и той е потомък на някой неуспех. Няма да станеш адвокат на неговия мрак,  а защитник на светлината.

„Различният” брат

Симптом на егопатията е убеждението, че другите трябва да са точно твое копие. Александрийският епископ, подвижник и просветител на цялата земя св. Атанасий Велики отбелязва, че човекът  паднал поради копнежа по самия себе си. Този копнеж те кара да желаеш твоето аз да се отразява върху всички и всичко. Това, което няма твоите черти, твоите лични отпечатъци,  твоите елементи, го отхвърляш.  Правиш една бунище и хвърляш всичко, което е различно, което не прилича на теб. Патето от приказката е не само тромаво, но и грозно. Всички разгласяли неговата грозота, която се превърнала в име, станала титла, която вярно го следвала. Тиранично събитие на поставянето на табели, което стъпква и унижава сакралността на живота на много хора.  Лесно е да сочиш грозотата на другия. Трудно е да приемаш неговата красота.  Отсъждаш  според външно грозните елементи и губиш красотата на вътрешните харизми.  Само майката-патица не виждала неговата грозота. Любовта вижда винаги перспективата на преобразяването.  Любовта притежава силата на пророчеството. Не стои в това, което си, а в онова, което може да станеш. Така чупи твърдите черупки. Създава предпоставки. Изцелява парализи. Отваря пътища. Проправя. Активира сили. Приема, уважава и работи съзидателно върху различността. Умъртвява отхвърлянето. Любовта на бунището на твоя егоизъм превръща всички по-горни елементи в тор, за да се обработи една дивна градина.

Пещерата на себепознанието

Патицата чувства, че детето й ще се освободи, когато остави средата на отхвърлянето и понизяването, в която живее и открие реално себе си.  Средата много пъти убеждава, налага, дезориентира. Колко души се погубиха в онова, което не бяха, за да получат едно празно, блудкаво, мъртво приемане. И поетът изразява това със своя разтърсващ стих „Сякаш друг, а не аз, живях  в живота ”. Така патето си тръгва. Бягството много пъти не е безсилие, а сила. Не е капитулация, а битка. Не е отстъпление, а оттегляне. Новият дом,  който ще подслони грозното пате, е една пещера. Твоята пещера е вътрешният ти свят. Душата. Ако не се заселиш в душата, винаги ще си бездомен. Ако не ходиш в душата, никъде няма да стигнеш. Бездушни слова. Бездушни дела. Бездушни намерения.  Бездушни чувства. Бездушни отношения. Това не е живот.  Гробище е. Животът е пътуване. Пътуване не само по пътищата на земята, но и по пътечките на душата.  Ти си пътник на земята и поклонник в светините на душата. Извън тези пътища все едно не си пътувал.  Затворен в твоето яйце.  В един стих, облечен в подходящата музика, това звучи красиво:

„Не търси вече другаде, след като знаеш вече,

не търси другаде, тук е пътуването” (стихове на Н. Портокалоглу)

В тези вътрешни пътища можеш да узнаеш себе си. Да развиеш твоите харизми. Да преодолееш твоите страсти. Да се потрудиш за добродетелта. Да заплачеш. Докато обгарят страстта, сълзите на душата напояват добродетелта. Там ще срещнеш царството Божие, което „е във вас” (Лук. 17:20-21).  В тази пещера на душата се бориш с твоята грозота и настояваш за дадената от Бога, загубена твоя красота.

Езерото на съвестта

Патето останало в своята пещера. Само със собственото си аз. Така се опознали и обикнали по дълбоко с една любов, която се развива само в пространството на душата.  Другите видове любов носят името „любов”, но не и нейната благодатност. Те са сурогати, които егоизмът изтъква; вдигат шум и впечатляват, както празните варели по нанадолнището. Когато познаеш твоето аз, ще го обикнеш. Така ще се научиш да обичаш  и другия, колкото и да е различен. Господ с Неговото неопровержимо слово казва това: „Възлюби ближния като себе си” (Мат. 22:39). Любовта е естественото състояние на човека. Нейното присъствие и  култивиране помиряват битието. Така се успокоява езерото на съвестта. Отсъствието на любов позволява на мощния вятър на егоизма да повдигне вълните на греха и да смути водите на съвестта.  Когато съвестта бушува, всичко се смущава — и душата, и умът, и целият живот.  Преди доста години живя една свята личност — старецът Калиник Исихаст на Света гора. Мнозина посещаваха стареца, за да вземат от неговия мир, опит, поучение. Един ден някакъв монах се обърна към него. Свирепите черти на вътрешния му смут се бяха отпечатали върху цялото му изражение и  повлияваха всички негови движения.  Старецът видя неговата вътрешна буря и по мъдър начин се опита да му помогне.

— Детето ми, направи ми една услуга. Виждаш, остарях и силите ми ме напускат. Върви, моля те, в градината и ми донеси една тенекия, която ще намериш там.

Монахът се втурнал и донесъл това, което старецът поискал.

— Сега напълни тенекията с вода и пръст.

Младият монах се учудил на странната рецепта на стареца. Нима тази тенекия криела ефикасното лекарство, което щяло да го изцели от смущението, което  отчаянието му причинявало?

— Сега, брате мой, вземи една пръчка и разбъркай съдържанието в тенекията.

Помислите на монаха се разбунтували. „Аз се мъча, а той си играе — си казал. — В своя свят е. Изглежда не е  добре с  ума си.”

— Сега, детето ми, ми кажи какво виждаш. Нещо откроява ли се вътре?

— Какво да видя, геронда, всичко е объркано и мътно.

— Добре, не бързай, изчакай малко.

Времето, което минавало бавно и мъчително, изчерпало и най-малкото търпение на монаха.

— Погледни сега, моля те, в тенекията.

— Сега, геронда, картината се очисти малко. Пръстта отиде на дъното. Водата се успокои и вече не е мътна.  Виждам и две камъчета, които преди не виждах.

—Така става и с човека. Нужно е покаяние, аскеза, време, култивиране на добродетелта, за да  утихне съвестта.  Когато имаме тези неща, ще можем да видим и кои сме, и какво сме, и какво имаме, и какво ни липсва.

Когато се наведеш благоговейно над спокойната си съвест, в нея смирено ще видиш да се отразява твоята истина. Истината ще те освободи от грозотата, в която са те облекли външните и вътрешните фактори. Патенцето, виждайки себе си в езерото, установило своята красота. Видяло онова, което реално било. Когато видиш какъв си реално, тогава ще можеш да използваш това, което имаш. Тогава патенцето плеснало силно със своите големи криле и полетяло в небето. Едно небе, което ти принадлежи…