Източник: www.pemptousia.gr
Превод: Мартин Ганев
ВИЖ ЧАСТ 1
– Могат ли думите “Дръж ума си в ада и не се отчайвай” да бъдат приложени от всекиго?
С.С. – Хората, които нямат дълъг аскетически опит, (много дълъг опит!), и които не са преживявали ада дълбоко и многократно, не могат да приложат на практика съвета – “Дръж ума си в ада и не се отчайвай” – защото те не са познали това състояние! Адът на Силуан беше безкрайно по-дълбок от това, което можем да си представим в нашата епоха! Когато той написа, че “вечната му погибел била действителност”, това беше следствие от неговото преживяване – той бе пребивавал в дълбините на ада в продължение на цял час. А след това бил възнаграден с благословението да види Христа. Тогава той започнал да се моли за целия свят като за самия себе си… Но ние не можем да последваме неговия пример, т.е. да бъде той копиран извън подвига… Аскетическият свят не познава по-висок принцип от този, който бил даден от Христа на стареца Силуан. Достигайки до този момент, ние се докосваме до двете крайности: Царството и Ада. Но адът вече няма господство върху човека, няма власт над него. Бог е вездесъщ, без да бъде разделян. Въпреки че това не е постижимо от хората, които не са преживели адските мъки. Те могат да се доближат до едно подобно състояние, но не напълно сходно.
– Какво означават думите че “да се молиш за целия свят е като да проливаш кръвта си”?
С.С. – Това е сърцето, което страда, и не може да се изрази на думи. Тайната е в това, че където е сърцето, там е радостта и светлината; тогава умът се съединява със сърцето, а сърцето е изпълнено с болка, сякаш кръвта извира от сърцето. Ето как го разбирам аз: когато човек се моли по такъв начин за цялото човечество, това е признак, че на тази човешка личност, на тази ипостас, е била дадена дарбата да понесе това. Тогава тази човешка личност може да понесе в себе си както Бога, така и цялото човечество. Бог и цялото човечество стават съдържание на живота на тази личност. Да живееш по християнски означава да разшириш съдържанието на живота си по един невиждан начин.
– Дружбата Ви през годините с такъв човек като свети Силуан, който е носил в себе си “Бога и човечеството”, както Вие казахте, вероятно разкрива необичайни перспективи. Навярно някои от срещите с него са били много поучителни?
С.С. – Имах въпроси, които ме довеждаха до затруднения. Аз му ги поставих, а той ми помогна с отговорите повече от когото и да било друг. Например три пъти през деня в молитвите на Църквата ние просим от Бога да ни сподоби “да се запазим от грях през този ден” или “тази нощ”. И така, аз го попитах:
– “Как можем да живеем в този прекомерно динамичен и потопен в отчаянието свят без да съгрешим? Как можем да избегнем греха?”. Имах също и някои други въпроси, като например:
– “Как можем да бъдем сигурни, че духът, който действа в нас, е Светият Дух изхождащ от Отца?”
– Доколкото човек е призван да твори, коя е най-висшата форма на творческото дело?”
– Кое състояние на духа ни показва, че сме наистина образ на Живия Бог?”
– Как Ви отговори на тези въпроси?
С.С. – Аз не опазих всичко, нито пък превърнах в действителност онова, което научих от стареца; затова нямам право да обсъждам тези въпроси; но с помощта на молитвата ще Ви кажа малко от това, на което ме научи.
По отношение на първия въпрос – “как да избягваме греха” – Христос бе открил това тайнство в святия живот на стареца Силуан чрез Неговата заповед: “Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Веднага щом научих от устата на стареца, че Самият Христос му е показал как може да бъде победен грехът, моята почит спрямо него и абсолютната ми вяра в неговата святост ме убедиха, че този израз действително беше произлязъл от самия Христос. Аз се опитах да приложа този принцип в моя живот.
Духът е обхванат от страх, когато вижда светостта на Бога и в същото време осъзнава неговото пълно недостойнство да бъде съединен изобщо с един Такъв Бог. Знанието, че сме под робството на нашите грехове, ни отчайва. Тогава нашата молитва се изпълва със сълзи. Когато осъждаме себе си на ада, ние се събличаме от всяко временно и земно нещо, тъй като единствено вечността се разпростира пред нас. По такъв начин грехът бива заловен, бива възпрепятстван. Вече не съществува гордост, нито омраза или страх; нито търсене на слава, богатство или власт. Само опасността от това да изпаднем във вечно отчаяние. Достигайки обаче до този момент, ние се спираме: “и не се отчайвай”. Ако продължим със съзнанието за нашето недостойнство, оставайки в състоянието на нашия дух, което отговаря на действителността, тогава ние позволяваме на Духа на Истината изхождащ от Отца да влезе в отношение с нашите сърца.
Четейки Евангелието с голямо внимание, впоследствие аз забелязах някакво подобие между заповедта на Господа към свети Силуан и поведението, което Самият Христос имаше на земята. Христос не съгреши никога: “князът на тоя свят… в Мене той няма нищо”[1]. Въпреки че не съществува тъждественост между Него и нас, със сигурност обаче съществува някаква аналогия. Целият живот на Христа, като истински Син Човечески, Който е подобен във всичко на нас, дори и в това, че сатаната е бил способен да Го обезпокои, ни показва, че е възможно да бъде победен всякакъв грях; “като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне”[2]. Следвайки неговото учение и пример, ние схващаме, че сме избавени от действието на грешните страсти в нас – гордостта и отчаянието вече напускат нашето сърце. Съгласно писанията на стареца, ние знаем, че когато той извършил това, което го посъветвал Христос, духът му е навлязъл в сферата на чистата молитва, а Божият Дух е свидетелствал за спасението в сърцето му, дарявайки му някаква форма на преживяване от възкресението.
“Дръж ума си в ада и не се отчайвай”. Това е главният път, който води към света на божествената святост.
Нека сега пристъпим на втория ми въпрос: “Как можем да сме сигурни, че духът, който действа в нас е наистина Третото Лице на Света Троица, а не нещо друго”? Свети Йоан Богослов ни поощрява да внимаваме: “не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога”.[3] Това е от жизненоважно значение за всеки един от нас. Съгласно с учението на свети Силуан познанието на Христовата божественост му е било дадено в Светия Дух; той бе познал Бога в Светия Дух. Единосъщието на Сина и Светия Дух става по-разбираемо от факта когато Духът изхождащ от Отца, посети душата истински и тя преживее съвкупността от съдържанието на Христовите заповеди. Затова, ако духът, който съществува в нас е в пълно съгласие със заповедите на Евангелието, тогава това действително е Светият Дух. Така Синът и Светият Дух взаимно свидетелстват Един за Друг. Светият Дух е Светлината на вечния живот; диханието на Светия Дух в нас е силата на божествената любов, която вдъхва в душата едно дълбоко състрадание към всички, включително и към враговете. А душата чувства тази благородна изпълнена със състрадание любов към враговете посредством действието на Светия Дух като едно напълно естествено състояние, в което всяка вътрешна борба изгасва, и където божествената хармония царства.
Доколкото човек бива подчинен на смъртта, той остава неспособен да обикне онези, които поставят в опасност неговия живот и благоденствие. Следователно любовта към враговете, тази, на която ни учи Христос и същата, за която ни говори старецът Софроний, е един преход от смъртта към вечния живот, посредством който душата осигурява крайната победа на Христовата любов.
Божият образ в хората е различен. Творческата способност на човека е едно измерение, което се проявява в различни области и клонове на науката, цивилизацията, изкуството, науките и т.н. Тази творческа способност не е ограничена, но продължава да превишава видимото и временното, в опитите си да достигне до началото на всичко – Създателя Бог.
Бог е създал човека в самото начало без човешко съработничество, но оттогава насетне Бог не прави нищо, без да търси неговото съработничество. Природният свят е създаден по такъв начин, че човек постоянно се сблъсква с проблеми, за които трябва да намери някакво решение. Но човек, погледнат през перспективата да бъде действителен съработник на Бога в творчеството на света, трябва да копнее винаги по познанието на Самия Бог в най-висша степен. Постоянният прогрес към все по-висше познание на Бога е едно очарователно, но и специално действие. Разговорите ми със стареца Силуан бяха несъмнено съсредоточени върху молитвата и живота по Божията воля; но моето поприще от миналото естествено ме бе предразположило да мисля върху творческия акт изобщо и неговото значение. Когато бях млад посредством един руски художник, който по-късно стана известен, ме бе привлякла идеята за чистото творчество, започвайки с формите на абстрактното изкуство. Това ме беше погълнало две или три години и ме доведе до първата богословска мисъл, която се бе зародила в моя ум. Както всеки творец схваща обективната реалност посредством формите и методите на собственото си изкуство, така и моите идеи върху абстрактното изкуство произхождаха от живота около мен. Наблюдавах някой човек, дом, растение, някакъв комплексен механизъм, деформирани бягащи сенки, които трептящите пламъци на светлината хвърляха по стените или таваните, като ги преработвах в абстрактни образи, създавайки във фантазия си визуални образи, различни от всекидневната действителност. По този начин тълкувах учението на моя учител – не като повтарях естествените феномени, но създавайки изобразителни представи наново. За щастие бързо осъзнах, че не ми бе дадено, като на един обикновен човек, да създавам “ex nihilo”, така, както само Бог твори. Разбирах, че всяко нещо, което създавах, беше определено от нещо друго, което вече съществуваше. Аз не можех да открия някакъв нов цвят или някоя линия, която да не беше съществувала някъде в миналото. Един абстрактен образ е като някаква взаимна свързаност от думи, красиви и координирани сами по себе си, но без никога да изразят една цялостна мисъл. Накратко, един абстрактен образ представлява някакво начупване на битието, едно падение в празнотата, завръщане в състоянието на небитие, откъдето Бог ни е призвал чрез делото на Неговото творчество. Затова аз изоставих безплодните си опити да изобретя нещо напълно ново и проблемът за творческото дело от онзи момент нататък тясно се свърза в ума ми с опознаването на битието. Целият свят, почти всяка визуална представа се превърна в тайнството на една дълбока красота, която превишаваше общата мяра. Светлината се промени, за да погали и прегърне всички обекти с един ореол на славата, както ние бихме казали, придавайки им жизнени пулсове, които обаче беше невъзможно за един творец да ги отобрази чрез средствата, с които разполага. Тогава ме обзе едно изпълнено с уважение почитание към Първия Творец, Създателя на всичко, а също и с желанието да го срещна, да науча за Него и да разбера как твори Той.
Срещите ми със стареца Софроний обърнаха моето внимание към личността на Христа: как Самият Син Божи действаше? “Синът нищо не може да твори Сам от Себе Си, ако не види Отца да твори; защото, което твори Той, това твори също и Синът. Защото Отец обича Сина и Му показва всичко”[4]. Единородният Син обаче е станал и Син Човешки, станал е във всичко подобен на нас. Затова всичко, което се отнася до Сина Човечески, може да бъде приложено и към всеки един от нас. И така, тъй като Отец ни обича, като резултат от това, Той ще ни покаже всички неща, които твори и начина, по който го прави. В една последна сметка това означава, че всички сме призвани да съработничим във вечното дело на творчеството на Отца. Признак за човека е да копнее по съвършенството, да иска да навлезе в живия поток на божествената вечност, там, където първи е отишъл Христос-Човекът.
Следователно в крайното си търсене човек постепенно изоставя всичко преходно и относително по отношение на творческото дело, тъй като предстои да достигне до безсмъртното съвършенство. Със сигурност съвършенството на тази земя не е абсолютно никога. Въпреки това ние можем да наречем съвършени онези, които казват само това, което им е било дадено от Духа, по подобие на Христа, Който казва: “и нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря”[5].
Творческото дело е по-висше от всяко останало, което човек може да изпълни. Човек клони към този идеал не пасивно, но с творчески дух, помнейки винаги, че трябва да избягва всяка тенденция в това да създаде Бога по своя образ.
Бях погълнат също така и от този проблем: Как ние бидейки толкова крайни и ограничени, можем да осъзнаем, че сме образ на всесилния Бог, Който обхваща и превъзхожда всичко. По този въпрос старецът Силуан беше моето спасение. Той ми казваше, че ако се опитаме да опазим Христовите заповеди, нашата душа ще се изпълни с благодатта на Светия Дух; и така чрез тази дълбока любов изпълнена със състрадание, ние се молим за целия свят, както се молим за нас самите, желаейки благоденствието на всеки човек много повече от нашето собствено. Старецът ни поучаваше, че молитвата на Христа в Гетсиман обхваща съвкупността на целия човешки род – от Адам до последното дете, което ще бъде родено от жена. Молитвата, която старецът Силуан ни предлагаше, без съмнение може да се оприличи с избавителната молитва на Господа, и следователно да надхвърли ограниченията на индивида. Тази молитва представлява преход към едно друго измерение – измерението на личността-ипостас, по подобието на Ипостаста на въплътеното Слово. Ние знаем, че по мярата, в която човек се уподобява на Христа в този земен живот, той вече се обожава и става участник в божествения живот.
Аз осъзнах от своя личен опит, че всяка промяна в разбирането ми за божественото Битие неизбежно повлияваше върху целия ми живот, като ми показваше, че всяко изповедание или форма на мистицизъм има своята конкретна духовност. По тази причина съм напълно убеден, че характерът на аскетическия живот на свети Силуан принадлежи изцяло на Православната Църква. Той сам беше писал за това, когато веднъж един от отците дойде до заключението, че всички еретици ще изчезнат: “Аз не зная по този въпрос. Но вярвам единствено в Православната църква. В нея съществува радостта от спасение, посредством смирението на Христа”. Животът на всяко християнско изповедание, във всичките му разновидности, се оформя от разбирането ни за Света Троица. Различията в богословското тълкувание на Ипостасното Начало в Божественото Битие представляват отличителната линия за определянето на границите, не само между различните религии, но и между различните християнски изповедания. За съжаление повечето съвременни богослови не разбират това, въпреки че това е основното положние par excellence, което трябва да тълкуват.
– Прави ни впечатление богатството и изключителната простота на учението на свети Силуан. Има ли още много, което да научим и вземем от него…
– Свети Силуан беше човек, който просто имаше една визия вдъхновена от явяването на Бога. Това просвети цялото негово битие, без да го беше търсил. Когато Господ му се е явил, старецът почувствал, че Бог е една безкрайна любов; една вселенска любов. Светият Дух му беше открил божествеността на Христа. Светият Дух го беше научил на смирение и на любов с такава вместимост, която прегръщаше всяко творение. Нощ и ден старецът искаше да опита отново това преживяване от божествената вечност.
Свидетелството на един човек като свети Силуан бе напълно изпразнено от интелектуалистични изобретения. То беше свидетелство на един човек, който през целия си живот проливаше кръвта на своето сърце в молитвата за целия свят. То не може да бъде нищо друго освен притежание една специална сила и особенно значение.
Струваше ми се, че старецът беше толкова възприемчив и спонтанен, колкото и първите апостоли. Фактът, че той можа да остане недокоснат от фалша на нашата съвременна цивилизация, го прави непреодолимо убедителен. Колкото тези, които не го познаваха лично, но съдят за него по неговите писания, толкова и онези, които го познаваха, видяха неговата чиста простота и смирение и се убедиха, че той беше един Божи човек.
– А Църквата днес потвърди тази сигурност…
С.С. – Старецът Силуан “държеше ума си в ада и не се отчайваше”. Той се бореше срещу “силния и велик дух от земетръс и огън” на изкушенията. А сега ни говори посредством “полъха от тихия вятър” на Господа[6].
[1] Йоан. 14,30
[2] Евр. 2, 18
[3] 1Йоан. 4,1.
[4] Йоан. 5, 19 – 20
[5] Йоан. 8, 28
[6] Вж. 3Царств. 1. 11-19