Автор: схимонахиня Силуана (Влад)
Източник: www.romelders.substack.com
Превод: Пламена Вълчева
От момента, в който сме се отдалечили от Бога, ние боледуваме и сме раздробени на части — както помежду си, така и вътре в себе си. Вътре в себе си ние сме раздробени на поне три части, които се противопоставят както на Бога, така и една на друга.
Имаме тяло, с което възприемаме заобикалящия ни свят и което поддържаме живо, като се храним с този свят, като пием този свят, като дишаме този свят, като му се наслаждаваме или като го използваме по хищен начин. Когато го съзерцаваме, ние също и го изяждаме с поглед…
Също така в нас се намира онова, което наричаме „душа” в тесния смисъл на думата — нашата психика, страстната част на душата ни, онази част, с която желаем, копнеем, гневим се, чувстваме, проявяваме воля, изпитваме страдание и удовлетворение. Тази част, която до голяма степен се контролира от съзнанието и чрез която общуваме с нашите ближни.
В нас има също и друга, дълбоко скрита част, за която не се говори много, но която е добре дефинирана в Новия Завет, в откровението за човеците, така както го е преподал нашият Спасител — тази част се нарича дух, nous или сърце. Това е тази част, тази сила в нас, чрез която влизаме в отношения с Бога. Това е мястото, където срещаме Бога, където чуваме Бога, където вкусваме Бога, където биваме просветени от Божията светлина.
Духът ни бива хранен от Бога и храни душата ни; просвещава и храни чувствата ни, желанията ни, копнежите ни, като ги прави здрави, такива, каквито Бог ги е създал. Душата храни тялото ни, което също става духовно. Тогава казваме: това е духовен човек, вижте как върви, как говори, как се храни, как сияят очите му; каква радост излъчва лицето му! Когато видим отец Теофил* или отец Арсений**, ние разбираме какво е действието на Светия Дух върху духа на човека. Нашата задача се състои в това: да направим невидимия Бог видим; да Го направим видим в нашето тяло.
Но понеже сме болни, ние живеем в безредие — тоест духът ни се храни от душата, от нейните емоции и желания, душата — от тялото, от неговите удоволствия, а тялото — от света, който се е превърнал в „потребителска стока“, в плячка, и вече не се възприема като Божията любов, отдадена за храна на тялото. И бедното тяло се насища „само с хляб“, без Словото Божие. Затова ние сме потребители на храна, на хляб, но не и на Словото Божие, на Словото, чрез Което получаваме Светия Дух.
Затова нашето „духовно“ състояние става зависимо дори от промените във времето, които влияят на емоциите ни. Ако скоро ще вали, както в момента, краката много ме болят, защото имам ревматизъм. Тогава чувствата ми изведнъж стават отрицателни и това разстройва духовното ми състояние. Нямам желание да се моля, ядосвам се на Бога, че е докарал лошото време или че е направил костите ми слаби (вината е Негова, нали?). Ако си счупя крака, може да изпитвам още по-лоши чувства и да кажа: „Бог не съществува; или, ако съществува, не го е грижа за мен, защото не се погрижи за крака ми… Видяхте как постави този голям камък насред пътя ми и ме накара да се спъна и да си счупя крака…“.
Ето как аз се превръщам в едно нещастно същество, макар и Бог да живее в мен, в дълбините ми, там, където не искам да отида, в сърцето ми, от момента на моето Кръщение, и да ме призовава да вечерям с Него в Неговата радост. Да, макар че се причастих в неделя, макар че онзи ден се изповядах и благодатта дойде (защото Бог е верен) — аз съм нещастен, защото имам много причини да бъда нещастен. И това нещастие може да ме доведе до отчаяние въпреки Божия дар.
Освен това ние страдаме, защото вместо да осъзнаем болестта си — това трагично преобръщане на йерархията на душевните ни сили, вместо да работим върху изцелението, което Бог ни дава, ние се съпротивляваме, нямаме търпение и продължаваме да бъркаме. Не различаваме това, което принадлежи на духовното, от онова, което принадлежи на емоциите и чувствата. Трябва да се трудим и да съработничим на Божията благодат, за да можем да получим дара на разсъждението. С него ще разберем и ще усетим, че психологическата ни тъга не може да смути духовната ни радост…
Ако погледнем нашия Спасител, Богочовека, ако се вгледаме в Неговия живот, ще видим, че Тялото Му е било чувствително към болката, също като нашето; че душата Му е била чувствителна към тъгата, също като нашата; че духът Му се е нуждаел от молитва, също като нашия. Въпреки че Той бил Бог и е Бог, Неговото човешко тяло се уморявало и огладнявало. Душата Му, тази Негова страстна част (в която няма грях), се натъжавала. Той се просълзил за Лазар! Преди разпятието Той изрекъл: „Душата Ми е прескръбна до смърт“. Но духът Му се радвал! Откъде знаем това? От Него. Преди разпятието Той казал на учениците Си, че душата Му е прескръбна до смърт, но също и че им оставя Своята радост. Ето как аз имам доказателството и гаранция, че макар и да тъгувам, защото някой скъп за мене човек е починал, аз съм в състояние да не забравям и да чувствам радостта, която съм получил от Него. Така ние можем да се научим да казваме „Душата ми скърби“, а не „Аз скърбя“, защото аз съм много повече от моите чувства и емоции…
Ние обаче сме възпитани по такъв начин, че отрицателните чувства са се превърнали във вина, отрицателните чувства са се превърнали в срам, естествените жестове са се превърнали в срамни жестове. Когато станем духовни, ние ще продължим да имаме чувства, но чувствата ни вече няма да са причина за падение. Духовният човек се разстройва и може дори да се разгневи, но спазва заповедта „Гневете се, но не грешете“. „Гневете се, но (…) слънце да не ви залязва гневни“. Разбира се, повечето духовни хора са кротки и смирени по сърце, защото в тях живее Светият Дух. Такъв е бил и нашият Спасител по време на Своя земен живот. Но, както знаем, макар и Спасителят да бил въплъщение на кротостта, Той се разстройвал, когато ситуацията го изисквала. Той се разгневявал. Той смъмрил фарисеите и книжниците и изгонил от храма менячите на пари.
Имаме огромна нужда да просветлим умовете си, защото в тях цари голямо объркване. Начинът, по който мислим за живота, преценката ни за живота е объркана; реалността ни е объркана. Ето защо е абсолютно наложително, чрез покаянието и Божията благодат, да възстановим свещения ред в човешката природа. Абсолютно наложително е да осъзнаем йерархията на душевните ни сили и да я уважаваме. Не бива да очакваме от силите на душата, с които преработваме храната, да ни осигуряват радост, когато някой ни се скара; не бива да очакваме от силите на психиката ни да ни свързват с духовната радост, която духът ни изпитва. За тази цел е необходимо да станем просветени и активни във връзката си с Лечителя Бог във всеки един момент и относно всеки един въпрос от нашето ежедневие. В противен случай ще сме завършили университет, ще сме високообразовани, ще говорим умно за духовната радост, за страстите, за спасението, но ще сме нещастни или изпълнени със страсти, които разрушават душата ни. Познавам хора, които защитават Православието, но не знаят как да отстояват радостта си, че са пълнокръвни християни тук и сега. Напротив, те се разстройват, те се гневят и са готови да се борят с легиони врагове, които виждат във всичко и навсякъде. Защо? Защото не са способни да въведат вътрешен ред в себе си. Защо? Защото не преживяват малките събития като място за среща с Бога.
*архим. Теофил Пъръян (1929 — 2009)
**архим. Арсений Папачок (1914 — 2011)
