Автор: протопрезвитер Темистоклис Мурцанос
Източник: pemptousia.com
Превод: Павел Стефанов
„Нека не губим почивката, която намираме в живота на добродетелта“ (Авва Доротей)
Хората се чувстват уморени от живота си. Децата в училище трябва да учат и следват уморителен график, който не им оставя много свободно време; хората, които трябва да изкарват прехраната си, се чувстват така, сякаш работят за трохи, които да сложат на масата, понеже работата им е много тежка; семейните хора, особено жените, са затруднени от двойно бреме — да работят и да водят домакинството (макар че много мъже се опитват да помагат вкъщи). Обременени сме с големи натоварвания, които ни изтощават телесно, а на всичкото отгоре имаме виртуална реалност, която отнема времето ни, като всъщност ни носи повече умора, отколкото почивка.
Телесната умора е придружена и от тази на духа. Борбата ни да задоволим нашите желания, които ни изглеждат като необходимост (а това е резултат от живот, следващ пътищата на културата, която ни подтиква само да искаме) превръща неудовлетвореността в униние, още едно бреме. И дори когато получим това, което искаме, усещаме празнота, защото нашите желания нямат нищо общо с това, което наричаме смисъл на живота, който обхваща нашето съществуване. Същото важи и за нашите взаимоотношения, които нямат стабилност, а са в състояние на колебливост; те ни притесняват, защото нямаме конкретен човек като отправна точка. Дори една стабилна връзка е уморителна, защото рутината и прекомерното проявление на някои черти от характера на другия подкопава любовта. Егото е наранено, то или не се чувства сигурно, или е отегчено от недостатъците на другия човек. Във всеки случай ние не гледаме вътре в себе си. Нашият приоритет е да критикуваме другите.
Аскетичната традиция ни говори за щастието, което намираме, когато живеем в добродетел. Любовта ни носи лекота на сърцето, защото успокоява съвестта. Добротата не позволява на хората да бъдат сами. Давайки мир на другите, ние получаваме радост. Когато търсим истината, намираме почивка, защото имаме утеха в нашите изкушения. Когато прощаваме, намираме духовна почивка, защото животът ни е ориентиран към Христос и Той не ни изоставя.
Същото е вярно, когато следваме начина на живот, изискван от нас от нашата вяра в ежедневните ни дела. Постенето не е уморително, а нещо красиво, тъй като ни позволява да очистим телата си и да комбинираме премахване на приоритета на храненето с по-голяма загриженост за Божиите неща. Когато молитвата не е ограничена до чувство за формалност, а е свързана повече с жаждата ни да говорим с Бога, тя ни освобождава от нашето бреме. Когато изучаваме Божието слово, житията на светиите, творенията на св. отци — всичко това облекчава нашия уморен ум и разтревожено сърце. Нашият литургичен живот ни въвежда в общение с Бога и нашите ближни и ни дава сладка радост.
Аскетичният живот на Църквата ни позволява да видим отношенията си с другите, а също и работата, която вършим, в различна светлина. Когато цари чувството на благодарност — тоест когато казваме „Слава на Бога“ — ние оценяваме по-добре другите хора в живота си и осъзнаваме, че работата ни е средство за преживяване, а не самоцел. Така че можем да си поставим граници и да не бъдем победени от стреса и осъждането на другите.
Така че нека се опитаме да открием какво наистина ни носи почивка.
