Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Половин Гърция се причасти на 15 август, но мнозина ще останат все същите, защото Христос иска да действа в нас, но ние не Му позволяваме. Виждаме християни, които се причастяват на големите празници, а през останалото време отсъстват от богослуженията и духовния живот. Да не подминаваме и другия трагичен факт: немалко родители причастяват децата си (защото вярват, че така няма да им се случи нищо лошо), а самите те никога не се причастяват. Очевидно сме свикнали да пристъпваме към светите Дарове, сякаш отиваме на празника на меда и виното. Пристъпваме към св. Причастие без духовна подготовка, следователно приемаме Христос с неразкаяно и нечисто сърце, нещо, което, за съжаление, е просто една хула. Всяко причастяване без благословението на духовника помрачава човека, така както би го помрачила и хулата. За съжаление, днес се е утвърдило убеждението, че подготовката за св. Причастие се свежда до това какво ще ядем предната вечер, нещо, което показва безразличието ни към божествените Тайни. А това наистина е страшно.
Искаме Бог да благословя нашия грях и самооправданието ни за грешките в живота ни, но в такива случаи Христос не може да действа. Господ действа само когато намери в сърцето ни диамантите на покаянието. Само тогава започват промените и така наречените духовни изменения.
Как действа св. Причастие в човека? Много просто. Когато човек се причастява, неговото битие се изпълва с Христос. Христос влиза в човека не само за да го просветли, укрепи и да подхрани добродетелите му, но и за да потуши яростта на страстите му, когато естествено човекът се подвизава. Това води до една добра промяна в него и до първия стадий на очистването, така че чрез голяма борба той да стигне до просветление и обожение по благодат — следващите два стадия, при които става възпълването в Христос.
За да подейства св. Причастие, човекът трябва да е способен да възприеме благодатта. Трябва да е кръстен православен християнин, да има православно знание, православно богословие, правилни догматични съждения (да вярва в Символа на вярата, в Свещеното Писание и Свещеното Предание), да води борба и да се подвизава, да има духовник, така че борбата да дава плодовете на благословеното послушание. Тогава човекът постоянно култивира в себе си покаянието, което обработва „почвата” на сърцето му и в нея полека-лека изникват цветята на добродетелите и изсъхват тръните на страстите. И за да сме по-точни, тръните на страстите се превръщат в рози на добродетелите, защото в православната духовност страстта (тоест вътрешния импулс и желание) не се изкоренява, а се преобразява и изцелява чрез връзката между Бога и човека, или иначе казано, чрез връзката между лекаря и болния, между изповедника и духовното чедо.
„Отивам да се причастя, защото така го чувствам, защото емоционално го желая.” В този случай сякаш казваме: „Отивам до аптеката, защото така ми дойде да взема кортизон.” Св. Причастие е лекарство за безсмъртие, Тяло и Кръв Христови. В това духовно лечение и в тези взаимоотношения няма място за сантиментализъм и романтика, а за едно вътрешно и дейно движение на покаянието.
Когато се причастяваме без благословението на духовника си и без покайно разположение, Христос не просто не действа в нас, но и подлежим на осъждане. Това става не защото Христос е лош, а защото пристъпваме към светините не като призвани да станем свети, а като инатливи демони, в резултат на което вместо да е благотворно, въздействие върху нас е зловредно. Когато затворим прозореца и едно растение или цвете не може да фотосинтезира и следователно ще увехне, причината за това не е слънцето или цветето, а човекът, който е имал неблагоразумието да затвори прозореца и никога повече да не го отвори.
Свети Николай Кавасила пише: „Затова и свещеникът не приканва всички, а след като вземе в ръце животворящия хляб и го въздигне, призовава само достойните да се причастят, възгласяйки: „Светинята е за светите!” Той сякаш казва: „Ето, това е Хлябът на живота. Дойдете да се причастите. Обаче не всички, а само този, който е свят. Защото светинята е позволена само за светите. Тук под „свети” се има предвид не само съвършените по добродетел, но и онези, които се подвизават да я достигнат в по-висока степен, макар и все още да не са успели. Защото и тези, които се подвизават, не биват възпрепятствани да участват в св. Тайнства, за да могат да се осветят. Затова и те биват смятани за свети. И цялата Църква се нарича свята; и блаженият апостол, обръщайки се към цялата християнска общност, казва: „Затова, братя свети, участници в небесното звание, разберете Пратеника и Първосвещеника на нашето вероизповедание, Иисуса Христа”(Евр. 3:1). Свети се наричат верните, понеже се причастяват с Тялото и Кръвта на Светия, тоест на Христос, и реално са членове на Неговото Тялото. Плът от плътта Му и кост от костите Му.”
Това, което духовникът прави първоначално, е да установи дали човекът има покаяние и разположение към промяна. Това е ключът към лечението.
Нека култивираме в себе си покаянието. Нека проявяваме послушание към духовника си и да изследваме всекидневно Свещеното Писание и отците на Църквата. Да не проявяваме послушание към дангалачето, което ни диктува своите безумия, а да напредваме мъжествено и благоразумно във великата борба и страшните битки винаги с помощта на нашия Господ.
