Автор: презвитера Ангелики Алевизопулу
Източник: периодично издание на храм Св. Андрей – „Църквичката на Свети Андрей“, брой №3, „Тайнството на любовта“
Превод: Мартин Ганев
С Божията благодат и по молитвите на моя духовник, аз изминавам вече 22-та си година брачен живот редом до моя съпруг и свещеник, като осъзнавам колко бих искала нашето познанство, отношение, нашето свещенство и решението ни да бъдем заедно за остатъка от нашия живот, както и всичко, което преживяхме и преживяваме, да можехме да го преживеем отново от самото начало, и дори по-рано. И това защото, в последна сметка, бракът не е толкова трудно нещо. Но той е нещо, което се отнася до едно решение. Едно решение, което човек трябва да вземе с критерий уважението към своята персоналност и към дарбите, които Бог му е доверил. Много би ни помогнало когато тези решения от нашия живот се вземат след молитва и проявявайки търпение с благородство. А когато тези решения се съчетаят с откровеното разположение да се случва в нашия живот онова, което иска Бог, тогава те донасят най-добрите резултати, тъй като разумът и сърцето ни могат лесно да ни заблудят.
Имам чувството, че в наши дни, колкото и да гледаме на безгрижния живот, на липсата от обвързване и на отговорност, като на свобода, то действителната свобода и безгрижие всъщност се крият зад риска от решението да се обвържем в живота си. Подобно на дръвчето, което е било посадено на добра земя и разпростира малко по малко своите корени, като става все по-силно и украсява пейзажа, предлагайки ни не само от своята сянка, но и неговите плодове. Така е и с човек, който се е осмелил да се обвърже и да вложи някъде своите корени. Добрата земя за него не е нищо друго, освен самия негов избор, който предприема с дълбокото съзнание за това, какво иска от живота, и защо го иска. Изборът е онзи, който изравя неговите дарования и ги активира, обогатява ги, и кара човека да придобива все повече и по-силно чувството за това, че живее, че съществува, чувството, че целта е тази, която му задава смисъл и радост в живота.
Брак означава два пътя да станат един, две воли да станат една, две сърца да удрят като едно, в едно тяло и една душа. Как обаче може да стане това? Мисля, че когато и двамата гледаме същото небе, когато бидейки на пътя единият изчаква другия, когато протягаме ръцете си в една и съща посока, когато упорстваме в това да избягаме от задушаващия затвор на нашето “его”, за да оставим зад нас това, което ни разделя, да не разрешаваме на промеждутъци да навлизат в нашето щастие. “Любовта е само върху Кръста”, казва ни старица Гавриила, а е върху Кръста, тъй като е любов земна, т.е. не е станала небесна. Защото любов и жертва са синонимни думи. Понеже не е лесно да приемем свободата на другия, да уважим неговите приоритети, да го обичаме повече от себе си, да приемем, че и той е слаб, подобно на нас, че и той прави грешки. Но ако днес се провалим в тази любов, нима утре няма да разсъмне нов ден? Какво ли би могло да е това, което ще ни възпрепятства да поставим едно ново начало? Аз мисля, че нищо. Всеки ден би могъл да стане по-красив, ако вложим ново настроение, ентусиазъм, упоритост, воля да не се задушаваме в това, което правим, да чувстваме, че летим.
В прехода на нашия общ, съпружески живот със сигурност ще се изправяме пред изненади, някои приятни, някои пък не, някои общи, други пък лични. Защото колкото красиво и уникално да е онова, което сме избрали, необходимо е време и търпение, за да видим “себе си” да се освобождава и разгръща в този избор. Разочарованието идва много често, за да срути нашите мечти, а действителният “аз”, онзи, който свободно сме избрали, когато започне да се развива пред нашите очи, често ни оставя неми, неутешими и предадени. И се питаме дали не сме направили грешка, може би не отсъдихме правилно, може би не преценихме правилно силите си, може би… може би… може би…
Стигаме дотам, че отдаваме всичко на един погрешен избор или дори приписваме проблема на другите. Но всъщност, падаме от небето, когато констатираме, че проблемът не е нито в избора, нито в другите, а сме си ние самите. Не защото ни липсват възможности, упорство или цел, но защото не сме разбрали, че Бог сега ни доверява нещо ново, нещо поне за момента “чуждо”. В настоящия случай, това са новите изисквания и характеристики от страна на един друг човек, т.е. на един друг свят. Колкото повече обаче искаме от Бога да опознаем и разкрием това “чуждо”, което ни затруднява, толкова по-бързо стигаме дотам, че да го приемем и възприемем. В хода на нашия живот е необходимо да се борим и да се трудим, всеки от нас лично и поотделно, за да можем да застанем един до друг с достойнство и благородство.
Нашите лични стъпвания накриво в брака са задължителни, тъй като ни предстои да помъдреем и да “узреем”. Онова, от което се нуждаем е едно опитно и духовно напътствие, разбиране към нашия спътник и дълбокото усещане, че се намира на наша страна. Ние пък, от наша страна, трябва да проявим хладнокръвие, покаяние, молитва, търпение и абсолютно доверие в Бога за всичко, което допуска в нашия живот. Когато тези етапи преминат, след себе си те ни оставят по-борбени, по-реалистични, по-решителни, а отношението между съжителстващите е още по-дълбоко, по-цялостно и по-сигурно.
Всекидневността застрашава радостта от брака, и не би ни помогнало, когато ние се спогаждаме с нея. Двойката може да се противопостави, само когато е много добре сплотена и много обична. Ако и двете страни всекидневно се грижат да строят едно топло и нежно отношение, от него не ще липсва спонтанност, детство, вдъхновение, романтизъм, отдаденост, качество и морал, и тогава всеки ден ще е различен от предходния. Всичко друго, по което копнее нашата душа, тогава ще дойде като естествено последствие, просто и ненасилено, без специално усилие.
Всички благословии и всички нещастия започват от състоянията, които преживяваме в нашия дом. Затова нека нашите цели да бъдат цели постижими, които не ще ни поставят в перипетии както нас, така и нашите деца. Ние не можем да си играем със сърцата на другите. Не само защото правим хората нещастни, но и защото, с математическа точност, ние първи ще вкусим от горчивите резултати на нашите избори или приоритети.
Също така, не мисля, че брак означава да оставим нашите сили да се изчерпят в тесните ограничения на нашия дом. За да се уверим, вероятно би ни помогнало да се попитаме, на какво днешните двойки основаваме щастието на нашия дом, и в какво инвестираме всъщност. Дали начинът, по който работим днес, домоустройва едновременно с това и едно по-добро утре? Или може би и ние си губим времето? И така, достигаме до нещо много по-съществено, което засяга личното отношение на всеки един от нас с Христа. Какво оставяме днес за Христа? Или, може би, за Него остават само остатъците, докато за всички и всичко друго е по-добрата порция? Може би идеологиите, които е родил нашият разум държат Христа вън от нашата врата, а с времето и вън от нашите сърца. Един дом може да затваря вратите пред Христа не само когато се затваря в себе си, но и когато се отваря към другите. Тъй като не е трудно да се приспособим към останалия свят, към приятелите и колегите. Трудното е да се приспособим към онова, което Той е поискал от нас, и което ни Е предал. Доколкото Той остава като чужденец и случаен за хода на нашия съвместен живот, действителното щастието и радостта в нашия дом ще са най-големият проблем, и затова всички или всичко ще ни е виновно, или всичко за нещастие ще се движи “като по часовник”.
Една връзка и една любов, която дори и да бъде изпитвана, накрая излиза още по-силна, която дори и да се разочарова, не спира да се надява, която преди всичко копнее по радостите от Рая, започвайки дори от този малък живот. Такъв тип отношение е едно предизвикателство за днешните двойки. Едно предизвикателство за един живот с поглед обърнат към Небето, който ще утешава и ще услажда хората около него, ще бъде облекчение и скрита надежда за онези, които са отминали, но и очевиден завет за онези, които ще последват.
