Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм “Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм “Св.Атанасий“ – гр. Варна
Живеем във време, в което се прави преоценка на всичко. Не само скрижалите на световната цивилизация, но и основните, изначални постулати на Светото Православие. Поставят се за преразглеждане въпроси, които досега бяха облечени в една възвишена неприкосновеност и никой не смееше да се докосне до тях така дръзко и безогледно. Стихиите на новия ред са ги свалили от пиедестала, където се били поставени от нашите предци и ги пронизват така, както никога досега.
Особено болезнено тези въпроси засягат настоящото послание на нашата чиста православна вяра. Такъв е и въпросът за покаянието. Толкова ли е важно, от съвременния православен вярващ да се изисква това дълбоко и съкрушаващо се разкаяние както досега? Това няма ли да преобърне неговия душевен свят или да го засегне, така че да го направи трудно пригоден за условията на тоталната глобализация, която настъпва безогледно от всички посоки? Няма ли да го превърне в социален аутсайдер и да го облече в ролята на изостанал и отхвърлен от всеобщия стремеж към потребление и удовлетворяване на егоистичните стремежи на личността?
За жалост съвременната либерална мисъл и модернистично богословие навяват мнението, че Бог е преди всичко любов и то любов всеобемаща и всеопрощаваща, а чувството за лично недостойнство не само не е толкова важно за делото на спасението, но дори може да превърне духовния живот в травма. Прокарва се душепогубителната идея, че въпросът за личното благочестие на православния християнин не е значим и определящ по пътя за Царството Божие. Внушава се мисълта, че виждате ли човекът е изначално и винаги недостоен, каквито и дела на вярата да стори и че Всемогъщият Отец ще го приеме и помилва в неизтощимата си милост. А той ще бъде спасен, независимо от водения начин на живот, само защото се е обърнал към Спасителя. Той ще го помилва и спаси. Нещо повече – Бог е длъжен и ни го е обещал! Едва ли не важно е друго – да вярваш, да прощаваш и да обичаш. А човекът да се разкайва за личните си прегрешения е нещо незначително и дори не е необходимо. Защото може да го доведе до пагубното чувство за тъга и да изпадне в тежка депресия. Затова не трябва да се акцентира върху покаянието и в чисто изповедален план не трябва да му се обръща такова внимание, както досега. Това щяло да го „разтовари” от излишната тежест и ще поосвободи съвременния човек от чувството за вина и от натрапливото усещане, че е жертва на другите.
Но Светото Православие има друго послание към света и хората! То не е сбор от религиозни правила, схоластични правила или някаква външна методика, а е вътрешно, изповедническо учение, „Светая Светих“ на Майката Църква. В своето богато Предание познава горчивата равносметка, искреното разкаяние и преживява неизследимата „метаноя” на всяка душа. Светите отци са опознали съкровения свят на човека, не от висотата на някакво богословско образование и не подхождат към него ‘’ex catedra‘’, а индивидуално и личностно. Техните проникновения не се дължат на някакви външни психологически подходи и психиатрични похвати, а на прозрение свише от Духа Светаго. Те са преживели и осъзнали не само недостойнството на човека като паднало същество, но и своето лично нищожество. Не само теоретично са знаели, че той е паднал, поради първородния грях и носи присъдата си на изгонен от рая, но са осъзнали, че при все че е избран съсъд, е съд, който носейки божията благодат дълго не може да я задържи, поради своите малки и големи пролуки. Може да се опитва с помощта на светите тайнства, поста и молитвата, но винаги донякъде. До някаква степен поради личната си непълнота. Покаянието и пак покаянието е стълбата към Царството Божие и най-прекият път към онова първоначално състояние на Адам и Ева в Едем, в което са имали неописуемата пълнота на благодатта и общуването с Бога. Нищо друго не може да възстанови така тази връзка, както искреното и горещо разкаяние за извършените грехове. Защото човек не може да полети към небето, без първо да се приведе ниско към земята. Няма как да се отдели от нейната задушаваща прегръдка и се изтласква нагоре, без да хвърли товара на прегрешенията си. Човекът е призован към спасение, призван е да се бори за място в Нетленното царство. Бог по благодат и съслужител Божи.
Затова и първата проповед на св. Йоан Предтеча и Спасителя Христос е мощен призив към покаяние. Но искрено, дълбоко, всеобемащо, което да отърси хората от тяхната удобна топлохладност. ”Покайте се!“ кънти като камбанен звън от зората на Новия завет. Повик към опомняне, идване на себе си, нещо повече – идване в себе си.
Един трезв, помъдрял поглед към своето лично Аз в светлината на Бога. Затова и винаги актуално звучат и словата на свети пророк Давид: ”Жертва Богу е дух съкрушен; сърце съкрушено и смирено Ти, Боже, не ще презреш.” /Пс.50/. Какво пронизващо величие има в тези думи! Могъщият Бог дава обещание на крехкия човек, че ще бъде опростен, само ако с разкаяние се обърне към Него. Творецът обещава на творението си всичко, ако искрено се разкае и разтвори душата си пред Него! Да го потърси, както изгубено дете търси прегръдката на баща си. А после Той ще изпрати като подарък свише другите дарове на Духа Светаго по начин, по който дори не можем да предположим, защото е подател на всяко добро благо.
Един от забележителните подвижници на Светото Православие на XX в. св. Паисий Светогорец /ст.Паисий/ изрича следното: ”Когато дойде покаянието, ще дойде и смирението, а след това благодатта. Затова желая покаяние, покаяние, покаяние. След това Бог изпраща благодатта Си!” /Йеромонах Исаак, „Животът на стареца Паисий“/
Мнозина от Светите отци са се молили само за едно – Бог да ги удостои с този дар – да виждат греховете си. Навсякъде и във всичко. Да получат дара на покаяние и нищо друго! В духа си са носили това, което е изразил светецът от Панагуда: ”Човекът не трябва да иска от Бога нито светлина, нито дарби, нито нещо друго, а само покаяние, покаяние, покаяние!” То е лекарството за всичко в нашия живот. Сигурният мост към спасителния бряг на нас изгубените в морето от болка около нас. Който пресуши блатото на своите страсти на негово място с живителната вода на божията благодат ще засади красиви цветя и ще го превърне в градина! И всичко това ако обича Стопанинът и иска да спечели Неговата награда. Личното покаяние е не просто е важно, а е най-важното за спасението на душата на личността. То е ключ за вратата на Царството Божие и от всеки от нас зависи дали до го вземе и отключи, за да попадне на трапезата на Небесния Цар! Затова и един от великите мистици на Източната Църква, св. Йоан Лествичник изрича така: ”На Страшния съд Бог няма да гледа кой какви чудеса и добри дела е извършил, а дали се е разкайвал за греховете си!” Амин!
