Превод: Татяна Филева
Първоизточник: : www.pravmir.ru
Защо постим? Какъв е смисълът на поста за нас – и от духовна гледна точка, и от гледна точка на телесното въздържание? Можем ли по време на Великия пост да гледаме телевизия? Какво да правим с „преглътнатия гняв”, който после, след поста, ще проявява още по-силно?
Ако се обърнем към изворите, ще видим, че още през ветхозаветните времена постът е представлявал един от основните елементи на аскетичния живот. Хората постели в знак на покаяние, постели Израилевите пророци и учители, преди да излязат на проповед и служение. Постели и царете, и обикновените хора, за да се примирят с Бога, да принесат покаяние и чрез въздържанието да покажат на Бога своята любов.
Знаем, че Христос е започнал Своето обществено служение след Кръщението с това, че се оттеглил в пустинята и там прекарал четиридесет дни в пост, след което бил изкушаван от дявола. Иисус Христос, Който бил Въплътен Бог, по Своето човечество имал нужда от укрепяване, от духовна, душевна и телесна подготовка за Своето служение. Именно поради това преди излизането на проповед Той се оттеглил в пустинята и там постил – нищо не ял и не пил.
В Евангелието има моменти, които могат да ни накарат да мислим, че Христос не е ценял поста особено високо. Например, когато фарисеите пристъпвали към Христос и питали: „Защо учениците Иоанови и фарисейските постят, а Твоите ученици не постят?” И Господ им отговорил: „Нима могат сватбарите да постят, когато е с тях младоженецът? Докле е с тях младоженецът, те не могат да постят; но ще дойдат дни, когато ще им отнемат младоженеца, и тогава, през ония дни ще постят” (Марк. 2:18-20).
Да си представим за миг живота на Христос и Неговите ученици. Това бил живот на странстващ Учител – Човек, Който заедно със Своите ученици преминавал от град в град, от село в село. Някъде Го приемали с любов, другаде недоброжелателно. Понякога Той споделял трапезата с богати и влиятелни хора, с фарисеи и книжници, но най-често се оказвал в дома на най-бедните. И когато Христос идвал в нечий дом, Той не искал за Себе Си някаква особена храна, а ядял това, което Му предлагали. Преминавайки през посевите, Неговите ученици късали класове, стривали ги с ръце и ядели зърната, нарушавайки с това и съботата. Времето, отпуснато на Христос за Неговото служение на израилския народ, било твърде кратко, затова Той бил съсредоточен върху главното и някак оставял встрани всичко второстепенно. Именно поради това и Той, и Неговите ученици невинаги изпълнявали традиционните предписания за поста и съботата. В Евангелието никъде не намираме указания, че Христос е спазвал някаква особена диета. Той ядял месо (иначе не би вкусил от пасхалната трапеза със Своите ученици), ядял риба и всичко, което било достъпно за Него и Неговите ученици.
Но всичко това съвсем не значи, че Христос е пренебрегвал поста. Спомняме си, че когато Неговите ученици не могли да изцелят бесноватия юноша и питали защо не могат да направят това, Господ им отговорил: „Тоя пък род не излиза, освен с молитва и пост” (Мат. 17:21). А след това дошло време, когато на сватбарите бил отнет Младоженецът, когато Христос вече вече не бил със Своите ученици, и тогава учениците възродили традицията на поста – пост, съединен с молитва. Ние знаем, че в ранната Църква учениците на Христос се върнали към традиционните иудейски правила за поста. В Деяния на светите апостоли срещаме напомняния за това, че апостолите спазвали поста.
Какво е постът? Ако говорим за външната страна, то постът е телесно въздържание, въздържание от една или друга храна. В съвременната практика това е преди всичко въздържание от блажна храна, тоест от месни, млечни и изобщо животински продукти. С изключение на строгите пости, впрочем, се разрешава риба. През строгите пости освен това се изключва употребата на алкохолни напитки. Постът е свързан и с въздържание в брачните отношения.
Но всичко това е само външната страна на нещата. И ние трябва да помним, че спазваме постите не заради въздържанието от храна, а за да достигнем висоти по нашия духовен път. Неприемането на една или друга храна не трябва да бъде самоцел. Нали има редица причини, поради които човек не може да спазва телесния пост – например болест, старост, бедност. Постът е предназначен за здравите хора, а за болните самата болест представлява пост. В много случаи лекарите забраняват на болните да се отказват от блажна храна. И трябва да помним, че Църквата никога и на никого не предписва да извършва насилие над своето естество, никого не призовава да нарушава предписанията на лекарите.
Освен това не бива да налагаме веригите на поста на малките деца. С времето, според мярата на тяхното израстване, трябва да възпитаваме в тях съзнателно отношение към всичко църковно – към боголужението, молитвата, поста. Можем да приучаваме децата към известно ограничаване в храната, но това трябва да се осъществява постепенно и не за сметка на здравето.
Съществуват и други ситуации, когато не можем впълна мяра да спазваме поста, например по време на пътешествие. Христос, преминавайки от село в село, не спазвал постите – може би именно защото не Му позволявал избраният от Него начин на живот. Когато пътешестваме, ние живеем в особени, независещи от нас условия. Същото е и когато живеем у други хора или ходим на гости. Както е известно, в чужд манастир не се ходи със своя устав. Понякога ме питат: „Какво да правим, ако в постен ден ни канят на рожден ден, на празнуване на някакво събитие? Можем ли да ядем това, което предлагат домакините, или трябва да се отказваме от блажната храна?” Мисля, че въпросът трябва да се постави иначе: да отидем или да не отидем? Ако сме взели решение да отидем, мисля, че няма да е правилно да седим сред радващите се, веселящи се хора с постническо лице, да отказваме предлаганата ни храна, служейки за мълчалив укор на непостещите. „Кога постите, не бивайте намръщени като лицемерците; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, кога постиш, помажи главата си и умий лицето си, та да се покажеш, че постиш не пред човеците, но пред твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец” (Мат. 6:16-18). С тези думи Христос показва, че постът има външна и вътрешна страна. Бих искал да кажа няколко думи именно за вътрешната страна на поста.
Най-напред ще ви прочета неголям откъс от Книгата на пророк Исаия:
„Защо ние постим, а Ти не видиш? смиряваме душите си, а Ти не знаеш?” – Ето, в деня, когато постите, вие изпълнявате своята воля и от другите изисквате тежки трудове. Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите; вие не постите в това време тъй, че гласът ви да бъде чут във висинето. Такъв ли е постът, който съм Аз избрал, – денят, в който човек изнурява душата си, когато навежда глава като тръст и под себе си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден, Господу угоден? Ето поста, който избрах: разкъсай оковите на неправдата, развържи връзките на ярема, и угнетените пусни на свобода и всеки ярем разкъсай; раздели хляба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, – облечи го, и от еднокръвния си не се крий. Тогава твоята светлина ще се яви като зора, и твоето изцеление скоро ще процъфти, и твоята правда ще тръгне пред тебе, и слава Господня ще те придружава. Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: ето Ме! Кога отстраниш изсред себе си ярема, престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително, и отдадеш на гладния душата си и нахраниш душата на страдалеца, тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне; и Господ ще ти бъде винаги водач, и във време на суша ще насища душата ти и ще угои костите ти, и ти ще бъдеш като напоена с вода градина и като извор, чиито води никога не пресекват (Ис. 58:3-11).
Както виждате, още във ветхозаветните времена е съществувала ясна представа за това в какво трябва да се състои постът. „Защо ние постим, а Ти не видиш?” – пита Бога постещият. Това става, защото на първо място е поставено не главното. Пророкът казва, че ако човек пости „за караници и разпри и за да бие с дръзка ръка другите”, то такъв пост не е угоден на Бога.
Нерядко в християнските среди може да се наблюдава следната картина. Хората живеят весело и задружно, но настъпва постът – и те се озлобяват, раздразват се, карат се помежду си. Това става отчасти защото, въздържайки се от храна, с това хората смиряват своето физическо естество, приглушават телесните страсти. А енергията на страстите търси някакъв изход; и ето, тя се излива върху другите хора. Ако се случва нещо подобно, постещият трябва да разбере, че неговият пост е именно онзи неугоден на Бога пост, за който говори пророк Исаия. Ние трябва да постим не за „караници и разпри”, а за да се примирим с Бога и един с друг. Постът трябва да освобождава нашата духовна енергия за добри дела.
По думите на пророка постът се състои в това да облечем голия, да нахраним гладния, да разделим хляба си с ближните. Същността на поста се изразява с думите: „Отдай душата си на гладния”. Постът е време, когато ние трябва да забравим за себе си, да се научим да се жертваме заради другите. Времето на Великия пост ни е дадено именно за да преразгледаме своя живот в тази перспектива. Това е много по-важно и много по-трудно, отколкото просто да се въздържаме от някаква храна. Ако за неспазването на телесния пост ние нерядко можем да си намерим оправдание (болест, пътешествие, недостиг на материални средства и т. н.), то за това, че не работим истински над своята душа, над своето сърце, нямаме никакво извинение.
За смисъла на постния подвиг ни напомнят и стихирите, които се пеят в началото на Великия пост:
Братя, като постим телесно, да постим и духовно: да развържем всички окови на неправдата, да победим препятствията пред доброто изменение, да скъсаме неправедните писания, да дадем хляб на гладните, да приютим бедните и бездомните, за да получим от Христа велика милост… Дойдете, верни, за да вършим в светлина Божите дела, да ходим честно и благообразно като в ден, да се избавим от несправедливото обвинение към ближния и да не се опитваме да го отклоним от пътя за съблазън на другите. Да оставим сладострастието на плътта, да отгледаме дадените на душата ни дарования и да пристъпим към Христа, зовейки в покаяние: Боже наш, помилуй нас.
Църквата ни призовава да се отнесем към поста творчески: „да отгледаме дадените на душата ни дарования”. Постът е време, когато ние освобождаваме себе си, за да може душата ни да се отвори към Бога, към Църквата и към хората. Великият пост особено спомага за това. Не случайно той съвпада по време с пролетта. През годината природата преминава определен цикъл: растеж, след това разцъфтяване, зрялост, увяхване и дълга, изнурителна зима. Това може да се сравни със състоянието на нашата душа. Има времена, когато нашата душа се възражда, разцъфтява, но след това отново охладнява, ние ставаме по-равнодушни, потъваме в нашите земни дела: настъпва есента, а след нея и зимата на душата. Но всеки път Великият пост идва като нова духовна пролет, давайки ни възможност да се обновим духовно, да разцъфтим с цветята на добродетелите, да принесем плодове на покаяние.
Великият пост подготвя за Страстната седмица, за срещата с Христос. Смисълът, целта и сърцевината на поста се състои именно в това, подражавайки на Христос, ние все повече и повече да се приближаваме към Него; в това, очиствайки душата и тялото, да бъдем все по-способни да приемем в себе си тази духовна Вест – преобразяваща, изцеляваща и възкресяваща – която ни носи Господ иисус Христос. В пасхалната нощ ние ще чуем думите на Йоан Златоуст за това, че и постилите, и непостилите трябва да се насладят на духовния пир и да се нахранят от духовния Агнец, Който е Христос. Но аз мисля, че много от вас от собствен опит знаят колко по-пълно е възприемането на службите през Страстната седмица и радостта от празника Пасха, ако сме прекарали поста достойно и по християнски; колко по-добре се чувства нашата душа, колко по-охотно откликва на всичко, което слуша в църквата в дните на Страстната седмица и в пасхалните дни, ако сме преминали през подвига на поста.
През Великия пост всеки от нас може да си възложи някакъв духовен подвиг. Можем например да си обещаем, че през поста няма да осъждаме никого на глас. Ако ни се удаде да издържим шест седмици, без да осъждаме никого, това вече ще бъде голямо дело. Разбира се, това не значи, че трябва да се въздържаме от осъждане само по време на Великия пост, но тъй като ние се осъждаме едни други ежедневно, да си дадем шанс и възможност поне за известно време да затворим устата си за всяка дума на осъждане. И ако успеем в това, ще видим колко ще се измени нашето отношение към другите хора след няколко седмици такова духовно упражнение.
Също така можем да си обещаем, че през поста няма да се караме с никого, няма да обиждаме никого. Това е много трудно – да не се гневим на нашите ближни или на хората, с които работим. Но ако успеем поне в дните на поста да се въздържаме от раздразнение – това ще бъде много по-ценно и за Бога, и за всеки от нас, отколкото въздържанието от една или друга храна. Господ е казал: „Не това, що влиза в устата, осквернява човека, а онова, що излиза из устата, то осквернява човека… Защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули” (Мат. 15:11, 19).
Ние имаме сърце и уста, тоест вътрешен човек и онова оръдие, чрез което този вътрешен човек се проявява. И ако не успеем бързо да преобразим нашия вътрешен човек, трябва поне да поработим над това оръдие. Често хората питат как да се справят с раздразнението, как да постъпят, за да не допуснат гневът им да се излее върху друг човек. Един от начините е в момента, в който гневът се приближава към вашето сърце, вече го е залял и е готов да се излее в думи – да затворим устата си и да не им дадем да се отворят дотогава, докато пристъпът на гнева не премине. Да потиснем гнева в себе си, да го „преглътнем” – това, може би, е неприятна и болезнена процедура, но ако се научим поне на това, по-нататък ще можем да преминем и към работата над собственото си сърце. И времето на Великия пост е възможно най-подходящото време да направим първата крачка. Това е и времето, когато, ако още не сме започнали да се трудим над себе си, можем да започнем.
През Великия пост можем да си определим и други дела, например да прочетем всичките четири Евангелия. Нерядко ние, православните християни, мислейки, че знаем Свещеното Писание едва ли не наизуст, не го отваряме със седмици и месеци. И не забелязваме, че дори ако в паметта ни са запазени някакви евангелски епизоди, ние все по-малко четем Евангелието като книга на нашия собствен живот, все по-рядко виждаме в него отражение на своя духовен опит. Затова, ако в обикновените дни не ни стига времето да четем Евангелието, то поне в дните на Великия пост да прочетем тези страници, на които Сам Господ се обръща към нас, дава ни пример за истински християнски живот.
В дните на Великия пост е полезно да четем и Ветхия Завет. Не случайно на великопостните богослужения се четат и Книга Битие, и Книга на Иов, и Книга Притчи Соломонови. Църквата е избрала тези книги, защото те имат особено назидателно значение. От Книга Битие узнаваме за сътворението на света, за смисъла на неговото съществуване. Книга Иов ни говори за това как Бог утешава човека в страдания и скърби. От Книга Притчи можем да получим множество полезни нравствени уроци. И ако обикновено не намираме време да почетем тези книги, то през Великия пост трябва да намерим и сили, и време за това.
През Великия пост е полезно да се обърнем и към духовната светоотеческа литература. Не случайно на втората неделя от поста Църквата чества свети Григорий Палама, на четвъртата – преподобния Йоан Лествичник, на петата – преподобната Мария Египетска. Опитът, отразен в житието на Мария Египетска, в книгите на Йоан Лествичник и Григорий Палама, както и на другите Отци на Църквата, може да стане и наш опит, ако внимателно четем техните писания и се стремим да въплъщаваме в живота си това, за което те говорят.
Разбира се, отваряйки „Лествица”-та, много от нас разбират, че това е книга, която не всеки може да вмести, тъй като тя говори за много високи неща. „Лествица”-та започва с отричането от света – това е първата степен на духовното израстване. Опасявам се, че никой от нас не се е изкачил даже и на това първо стъпало. Спомням си, че когато бях малко момче, ме поразяваха пожарникарските стълби на старите московски къщи, които започваха примерно от нивото на третия етаж. Да се добереш до първото стъпало можеше само с помощта на пожарната кола, а да се изкачиш до това стъпало направо от земята беше направо невъзможно. И когато ние четем „Лествица”-та на преподобния Йоан, може да ни се стори, че това е именно такъв вид стълба, който не е предназначен за нас, живеещите на земята. Но нека си представим, че Великият пост е като тази пожарна кола, която ни помага да се изкачим до първото стъпало от стълбата и да започнем да се борим с това, което богослужебните текстове наричат „мрачно разпалване” (тоест пожар) на греха”.
За семейните хора постът, освен всичко останало, предполага и въздържание от брачно общуване. От това правило, впрочем, може да има и изключения. Например вярващата жена иска да спазва поста и да се въздържа от брачно общуване, а невярващият мъж не иска. Не бива да допускаме постът да разруши семейството. Както казва свети Йоан Златоуст, „тази, която се въздържа против волята на мъжа си, не само се лишава от наградите за своето въздържание, но ще даде отговор за неговото прелюбодеяние, и то много по-строг отговор, отколкото самият той. Защо? Защото тя го лишава от законното съединение, низвергва го в бездната на разпътството”. В такива случаи на човека се налага да жертва собственото си благочестие и своите аскетически правила, за да запази целостта на семейството.
За това какво трябва да бъде нашето отношение към поста, много добре говори отец Александър Шмеман в една от най-добрите си книги – „Великият пост”, която препоръчвам на всички да прочетете:
Сериозното отношение към поста преди всичко означава, че ние ще се отнесем към него на най-дълбокото ниво на нашето съзнание – ще го възприемем като духовен призив, изискващ отговор, решение, постоянно усилие. Ние знаем, че именно за тази цел Църквата е установила подготвителните седмици към Великия пост. Това е и времето за отговор и решение. И най-добрият, най-лесният начин за това е да се предадем на ръководството на Църквата, поне чрез размисъла над петте евангелски четива, които Църквата ни предлага през петте седмици, предшестващи поста: желанието (Закхей), смирението (Митарят и фарисеят), завръщането от изгнание (Блудният син), съдът (Страшният съд) и опрощаването (Прощална неделя). Тези евангелски четива трябва не само да изслушаме в църква, но и да ги занесем със себе си у дома и да ги съпоставим със своя живот, със своето семейно положение, със своите професионални задължения, със своята грижа за материалната страна на живота, със своето отношение към определени хора, с които живеем.
Въпроси и отговори
‒ Можем ли през Великия пост да гледаме телевизия?
‒ Някои изобщо не включват телевизора по време на пост. Други гледат само религиозни предавания и новини. Но ако живеете в семейство, където вашите близки искат да гледат едни или други програми, то в повечето случаи не може да се направи нищо. Запазването на мира в семейството е много по-важно, отколкото изпълнението на едни или други аскетически предписания. Ако изключеният телевизор става източник на караници и вражди, това е неправилно. Когато вярващият човек идва в дом, където всички гледат телевизия, и изключва телевизора с негодувание, казвайки: сега е пост, всички трябва да се каете, а вие се развличате и т. н., то мисля, че това ще има обратен резултат: такъв подход може да отклони хората не само от поста, но и от Църквата изобщо. Нерядко вярващи родители, за да възпитат децата си в пътя на истината, им забраняват да гледат телевизия. И в душата на детето може постепенно да се породи силен и категоричен протест не само против родителите, но и против Църквата изобщо, против всичко църковно. Детето не бива да се чувства лишено от това, което е достъпно за другите деца. Много по-важно е постепенно да въвеждате детето в смисъла на това, което става в Църквата, да му разкривате смисъла на поста така, че постът да бъде за него радост и то само да се стреми да го спазва.
‒ Какво да правим с „преглътнатия гняв”, който после, след поста, избива още по-силно?
‒ „Преглътнатият гняв” е само първият етап, когато ние се учим да не позволяваме на своя гняв да излиза навън. След това трябва да има втори етап, когато човек започва да работи над своето сърце и да поставя пред съда на Евангелието не само своето външно поведение, но и своите вътрешни движения. Ако гневът се приближава към сърцето, спомнете си за Христос, Когото са приковавали към кръста, а Той се молел за Своите мъчители. Спомнете си за светиите, в живота на които се е случвало нещо несравнимо по-страшно и трагично от това, което се случва с нас, но те приемали това със смирение и любов. Спомнете си за свети Йоан Златоуст, който бил свален от архиепископския престол и изпратен на заточение, когото биели стражите и който стигнал до крайно изтощение от глад. Когато той, оставен и предаден от всички, умирал, казал: „Слава Богу за всичко”. Подобни примери не са малко. Трябва да си ги припомним в момента, когато сме готови да избухнем в гняв по някакъв незначителен повод – когато например са ни дали недостатъчно стоплена супа или някой е закъснял за среща с нас, или са ни дали да подпишем лошо съставен документ.
Тук има още един момент. Често ни се случва раздразрението да възниква по една причина, а да се излива върху някой човек по съвсем друг повод. Например вие сте закъснели за автобуса, вратите са се затворили точно под носа ви, след това една минаваща край вас кола ви е изпръскала с кал. И когато сте дошли на работа, най-лесно е да излеете натрупалия се гняв върху колегите си. Нали автобусът и колата, тоест обектите, предизвикали вашия гняв, ги няма, а сътрудникът ви е наблизо. Но колата е отминала, а човекът остава и с него вие можете за дреболии да влезете в дълга, а понякога може би дългогодишна война. Никакви външни фактори не трябва да ни владеят дотолкова, че да станат причина за гняв или раздразнение.
‒ Как да отделим човека от неговата постъпка?
‒ Както направил бащата в притчата за Блудния син. Синът постъпил лошо, но бащата продължил да го обича.
‒ Как да се научим да не се гневим на децата?
‒ Трябва да помним, че децата са беззащитни, но външните впечатления се натрупват в тях. Колко пъти се случва детето до определена възраст да търпи, а след това изведнъж се „взривява” и всичко, което се е натрупало в предишните години, избухва в активно противене на родителите. Понякога това завършва със скъсване с родителите, понякога с отчуждение между родителите и децата. Изобщо, към детето трябва да се отнасяме много внимателно и деликатно. Мисля, че можем да му кажем всичко, с него можем направо да говорим за неговите недостатъци, можем да му даваме уроци, които то ще запомни за цял живот. Но възпитанието не бива да се изгражда върху гнева: всяка дума, казана в състояние на раздразнение, губи своя смисъл и има обратен ефект. Дори ако това, което казвате, е правилно по същество, то може да бъде неправилно по форма. И детето вече никога няма да запомни нещата по същество, но ще запомни само, че върху него е излята поредната порция гняв.
‒ Как да се научим да се сдържаме, да не изливаме своите емоции?
‒ Всяка дума, като добро вино, трябва да отлежи и да придобие зрялост. Най-често ние се разкайваме за онези свои думи, който сме изстреляли като първа реакция на нещо. Някой ни е обидил – и ние му отговаряме грубо. А би трябвало, преди да казваме груби думи, да претеглим всичко на везните на разсъдъка, на везните на правдата, на везните на съответствието на нашите действия с евангелското учение. И ако след това в нас все още остане нещо, което трябва да кажем на човека, можем да му кажем това, но приятелски, меко, така, че човекът да ни чуе, но да не се обиди.
През Великия пост ние сме призвани да наблюдаваме себе си, да не позволяваме на своите емоции да се изливат в същия момент, в който са се появили, да даваме възможност на чувствата да отлежат. И ако се научим да реагираме уравновесено, спокойно на външните дразнители, това значи, че сме се изкачили поне на едно стъпало по стълбицата, която води в Небесното Царство.
