„Защото Христос не ме прати да кръщавам, а да благовествувам, и то не с мъдри думи, за да не се обезсили кръстът Христов.“
(1 Кор. 1:17)
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Днес Светата Православна Църква почита в един ден паметта и делото на първовърховните апостоли Св. Св. Петър и Павел. Паметта им, защото са загинали за Христа, както всички останали апостоли, без един, и делото заради пътя, който са изминали.
Савел – ревностен юдеин, гонител на християните – тогава малобройна група хора, богат и учен мъж, римски гражданин по рождение, облечен във власт, знание и сила пътува към Дамаск, силно желае да унищожи тези отстъпници от вярата, както тогава са мислели последователите на Христа, въоръжен с пълномощия, даващи му огромни права за това, среща светлината. Изгарящата, ярка, ослепителна – в буквален смисъл. Очите му вече не служат, конят го хвърля и паднал в праха, невиждащ и съкрушен, изправен срещу абсолютно необяснимото, свръхестественото и тотално надвишаващо всичко в рамките на човешките представи, Савел спонтанно възкликва “Кой си ти, господине?”. Не проклина, не роптае, не се опитва да разбере. Пита, с отворено сърце, без да се опитва да види – с очите си, с познанието си. Готов. За отговора, който променя живота му. „Христос”. Христос!
Симон – според някои прост рибар, по-вероятно състоятелен корабовладелец (Лука 5:3), енергичен, бърз на думи, смел и на дело, „първият” (Мат. 10:2) апостол, чиито другари са следващите апостоли – Андрей, Йаков и Йоан Зеведееви. Но преди това, на Генисаретското езеро, след изтощителна нощ без никакъв улов, Симон вижда Наставника, който го моли да отплава навътре, та от кораба му да поучава народа (Лука 5:3). Оня не се противи, не разпитва, не отвръща глава с досада или умора, помолен, откликва. След това обаче идва и още – непознатият иска от Симон да отплува още по-навътре, на „дълбокото” и дори да хвърли мрежата за риба. Въпреки опитността си и яснотата, че улов не е имало и по житейската логика няма да има, той казва „Наставниче, … по Твоята дума ще хвърля мрежата.” И го прави, доверява се и … от количеството риба едва не потъват два кораба… Тогава той не похулва, не се възгордява, а открива и изповядва Бога, и не как да е, а със съвършено смирение: пада пред коленете Иисусови и промълвява: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек.” (Лука 5:8). За да Го следва до края, до собствения си мъченически край 34 години по-късно, на кръста, разпънат по негова молба с главата надолу, поради собственото му недостойнство… Защото запомня и осъществява на дело думите Иисусови „Не бой се, отсега ще ловиш човеци”. И ужаса му отстъпва, и оставя целия си живот досегашен и тръгва. Към величието на Голгота, през падението на отричането от Бога към личното си разпятие. Заради Христос, заради всички нас!
Така Господ идва в живота ни – неочаквано понякога, но закономерно, незабележимо, ако не гледаме внимателно, но винаги верен, любящ и искащ. Да, искащ. Ние сме свикнали да молим и да …очакваме от Него, но Той не дава или поне не ни дава така просто и причинно-следствено, както ни се ще. Той изисква. Като истински Господар, като любящ Баща, като Сърцеведец и Промислител. Иска да сме отговорни, да сме силни, да сме себе си, сиреч да живеем и чувстваме според Божията искра у нас, да се пазим чисти и да търсим преди всичко Неговата правда, да сме Христови. Затова е трудно да сме с Него, защото нито вяра имаме, нито дела, дори да не достатъчни делата, за да ни оправдаят. Мечтателствуваме, мъдруваме, а дори не вършим, каквото ни е казано. Така и апостолите ни дават пример какви трябва да сме, показват ни какви не сме – на дело, с живота си. Не осъдително, а с пример, и то примера на живота си.
И сега няма нужда Христос да влезе през вратата и да ни съди, апостолите ни стигат с примера си. Ако имаме очи да видим, вяра – да Го следваме и сърца – да устоим.
А ние много често даже Бога не забелязваме – в очите на страдащите, в сърцата на болните, в килиите на затворниците, в думите на близките ни, в срещата с непознатите – всичките наши ближни. Или Го разпознаваме – в дело, в Словото, но Му обръщаме гръб. Намираме извинения, хиляди доводи защо не бива, не е възможно… и дори започнали Пътешествието, даже стигнали до някъде, опитваме да се върнем. Търсим възможности, вратички, извинения, плащаме прескъпо, за да се върнем откъдето сме тръгнали или поне там някъде. И не осъзнаваме, че реката не може да се върне към извора си, че нито мястото, нито ние ще сме вече същите, че Бог не иска това от нас. А да устоим, да продължим, дори без да знаем как, но да помним защо, да изповядаме Името Му и да вършим делото Му…
Затова е важен примерът на Апостолите, на Светите Първовърховни Петър и Павел – с толкова различни животи, но с една съдба. Родени отново след срещата с Бог, Симон става Кифа, Петър, Камък, Скала на вярата, на която вяра Бог построи Църквата Си, Савел е вече Павел – paulus – малък, но много голям по вяра, по дело – никога не разколебал се, не отстъпил, с любов и кротост, с твърдост и постоянство благовестил на езичниците, поучавал християните, дори и апостолите! Тези двамата – велики с осъзнаването на срещата с Бога, свободни като истински християни, посветили живота си на това да Му служат и никой и нищо на тази земя вече да няма власт над тях. Преобразяват се изцяло, обличат се в Христа, старият човек у тях го няма вече. Такива ни призовава да бъдем и ние Господ Иисус Христос. Имаме Словото, имаме примера на апостолите, имаме църквата, братята и сестрите си около нас, има нуждаещи се, има самозабравили се – всички, които на нас очакват. Нямаме оправдание. Нямаме извинение. Нямаме време. Няма и смисъл да бъдем такива, каквито не сме. В живота на всеки от нас Бог е влязъл – дори на отричащите Го, на наричащите Го с други имена. Той ни води по пътя ни, Той ни храни и пои, Той залага в сърцата ни тази надежда, вяра и любов, които прояваме навън. Той ни дава и правото да бъдем или да не бъдем Христови. Затова сме тук, днес, затова отделяме години от живота си, променяме кариерата си, ставаме дори за посмешище, не сме мъдри по плът, не сме силни или благородни (1 Кор. 1:25).
В някой миг обаче преображението ни застига, Бог ни се открива, за да има надежда и за нас. И тогава, дори да ослепеем, трябва да познаем Бога, дори да страдаме, нека търсим да Го открием, даже и да сме Му били врагове, дори да сме Го изповядали и после отрекли се, да сме вървели по водата, за да Го срещнем, лице в лице да сме с Него били и после да сме се усъмнили и потънали, нека сме истински Христови, по примера на Апостолите. Нека не забравяме, че истинското покаяние включва осъзнаване какво си сторил, съкрушение за грешката и много важно – обещание повече да не грешиш така – Петър горко плака и никога повече не се отрече от Христа. Истинското е веднъж, само веднъж в живота – и само веднъж трябва да направим важния си избор. Другото е постоянство, вяра, твърдост, честност и любов. И има толкова много, които ни помагат – Апостолите и светците, посветили живота си на Бог и хората и така, хиляди години по-късно пак са сред нас и ни помагат, пак благовестят и проповядват. А понеже „Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта” (1 Кор. 1:21), истинското апостолство, истинската проповед и благовестие трябва да е животът ни. Както на тях – Апостолите и Светците Христови.
За изминалите години в Семинарията това научихме, това изповядваме: в Бога да вярваме, на Него да се уповаваме и за хората и Църквата да се трудим! Да се преобразим, да доведем пътуването до края да опазим вярата, и като апостолите да помолим Господа: „…усили у нас вярата”, (Лук. 17:5) за слава Божия, во имя Отца и Сина и Светаго Духа! Амин!
