“Дойдете вие,
благословените на Отца Ми,
наследете царството,
приготвено вам от създание мира”
/Мат. 25:31-46/
Братя и сестри!
Ще дойде ден, когато всички ще застанем пред Бога, всеки с каквото е пожънал и, както казва книга Откровение, всяко царство и всеки народ със славата и позора си.
В този ден времето на вярата ще е отминало; защото вярата е увереност в невидимото, а тогава, в ослепителното сияние на славата Божия, ние ще виждаме: ще виждаме Него, както ни вижда Той, ще Го познаем, както Той ни познава. И времето на надеждата ще е отминало; защото надеждата е очакване, а в този ден всичко ще се изпълни; това ще бъде осмият ден – последният на историята и първият от вечността.
Господ е казал, че е дошъл не да съди света, а да го спаси. И все пак от времето на Неговото идване на земята е започнал съдът над света, но не само над света, а и над всеки от нас, защото пред нашата съвест винаги стои образът на Христа Спасителя.
Бог не прилича на земен съдия. Той не съди и не ни осъжда безчовечно, бездушно следвайки буквата на закона.
Съдът е започнал от този час, когато Господ е призовал хората, когато е повикал всички в Своето Царство, а ние не сме отишли – поради леност, поради равнодушие…
С какво мерило ще ни съди Христос Господ на този последен Съд? Ще ни съди според отношението ни към Него.
Как сме се отнасяли в тоя земен живот към Него, към кроткия Цар Израилев, към Неговите по-малки братя, към Неговото животворящо слово, към Неговите свети заповеди.
Според Христос критерият за спасение ще бъде единствено проявеното милосърдие.
Притчата говори за това съвсем ясно, и то може да се каже още по-кратко: ако сме били човечни, тогава принадлежим към Царството. Ако не сме били – не принадлежим. Христос не поставя въпроси за вярата. Той пита: имало ли е състрадание в сърцата ни; съумявали ли сме да виждаме страданията около себе си и да се отзоваваме – или не? И ако сме се отзовавали, значи сме Негови близки.
Доброто дело – това има стойност пред Бога. Да се лиша от нещо, да превъзмогна себе си, да изляза от себе си, да направя нещо, лишавайки себе си от нещо, това има истинска стойност, това ни очиства от греховете. Затова много отци на Църквата по отношение на нас, които сме в света, са подчертавали не поста, молитвата, аскезата и другите неща, които се изтъкват в аскетическите текстове, дори и в самото Евангелие. Виждаме, че Господ на Съда не пита хората дали са постили, дали са се молели, дали са ходили на бдения, на беседи, дали са чели книги или не. Той не пита нищо от това. А какво пита?
– Беден бях и Ми помогнахте. Странник бях и Ме прибрахте. Гол бях и Ме облякохте. Гладен бях и Ми дадохте да ям. В затвора бях и Ме посетихте. Болен бях и се погрижихте за Мене.
С други думи, Божият съд е съд на любовта. Любовта не е нещо абстрактно и неопределено. Ние сме в света и сигурно на практика нямаме силите да вършим аскетически подвизи и дела, каквито светците са вършили, каквито монасите навярно имат възможност да вършат и т.н. Ето – ние всеки ден сме в света. Как можем тогава да доближим Бога? Чрез любовта. Това е аскезата за нас – делата на любовта, добрите дела, себепревъзмогването, превъзмогването на нашето себелюбие, на нашата себичност. Любовта трябва да изпъква в нашето поведение и всички наши дела, което естествено човек не може лесно да направи. Свети Симеон Нови Богослов казва, че това, което има значение във вечния живот, е не какво човек прави, а какво е, дали се е уподобил на Иисус Христос, нашия Господ, или е различен и не е подобен на Него.
Братя и сестри,
Св. Исаак Сирин казва: Единственият огън на ада е Божията любов…
Истината е, че сега всички ние горим в огъня на Съда.
Оттук започва изборът на всеки – имаме ли връзка с Бога, значи сме в рая. Ако аз не искам да имам нещо общо с Бога, това за мен е ада. Защото виждам този живот, но не искам да участвам в него… Раят и адът зависят от това, как ние ще приемем Божията любов. Ще отвърнем ли с любов на любовта или ще отговорим на Неговата любов с омраза?
Ще бъдем съдени не по това как сме спазвали заповеди, а за това дали сме се научили да обичаме. Амин.
