Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
„Дори Сам Бог не влиза в олтара на душата ни насила. Иска първо смирено нашето разрешение.”
Преп. Теофан Затворник
Свободата е свойство на Божията любов. Затова и Бог не притиска, не тиранизира волята ни, не налага мнението Си, не се опитва да нахлуе в живота ни по насилствен и категоричен начин. Бог казва: „Който иска…”. Който иска, да Ме следва, който иска, нека Ме остави да вляза в живота му, който иска, нека Ми повярва, нека Ме обикне.
Както Бог ни обича, без да иска да ни притежава, без претенции, без да ни тиранизира, така и ние трябва да обичаме другите по боголепен начин. Въпросът не е как другият ще отвърне на любовта ни. Въпросът е дали ние го обичаме. Нас обаче повече ни интересува как другият ще отвърне на любовта ни, отколкото дали тя е автентична и дълбока, незаразена от корист, жертвена и христоподражателна.
Ти обичай и остави другия да реши какво иска да прави. Остави го свободен, без да се опитваш да го накараш да отвърне на любовта ти както и колкото ти искаш. Защото, ако това стане, тогава любовта ти страда от твоята мощна воля, която се облича в мантията на любовта, но всъщност обслужва твоя егоизъм.
Ако обичаш другия, остави го свободен да избере какво иска да прави, как иска да живее, какво иска да яде, какъв цвят блуза да си купи, какъв автомобил да вземе, на кого да говори и колко да говори, дали ще отиде на екскурзия, дали ще се премести, какво иска да следва, с кого иска да бъде.
Да не те занимава какво прави другият, а какво ти правиш за него и дали това, което правиш, не го поставя в затруднено положение. Да те интересува любовта като отдаване, а не като даяние, което очаква въздаяние.
Ако Бог зачита по толкова скандализиращ начин свободата ни, кои сме ние да правим противоположното? Много пъти твърдим, че властваме над другите за „тяхно добро”, „от загриженост” или „от любов”. От момента, в който другият се чувства отпаднал или зле поради нашето желание да владеем над него, е добре да видим нашето поведение, за да избягваме подобни случаи за в бъдеще.
Такива случаи обикновено стават с хора, с които имаме всекидневни отношения и които имат активна роля в живота ни. И наистина е жалко да искаме тези хора в живота си, а накрая да ги наскърбяваме и да ги отдалечаваме от него.
Ако нямаме сензори да слушаме другия, поне да не го смятаме за своенравен и злонравен, когато ни показва натиска, който сме упражнили над него и който е почувствал в сърцето си.
Нека не оправдаваме себе си, че всичко, което сме направили, казали и т.н., сме го направили от любов, без същевременно да разбираме недоволството, което сме предизвикали в другия, защото това ясно показва, че сме му сторили зло, но не сме го разбрали. Това означава, че в крайна сметка не сме го доближили с автентична любов, че не той, а нашата воля е била приоритет за нас — волята, която му наложихме.
Така се рушат междуличностните отношения. Защото съществува дух не на свобода, а на налагане, ако ще да носим маската на любезността и загрижеността.
Правил съм много пъти тази грешка. Може би и при теб е било така. Дано тези наши грешки ни направят по-благоразумни, по-мъдри, по-смирени. Не е страшно да обичаш някого и да го нараниш, страшно е да загубиш някого, понеже си предпочел да наложиш волята си.
По-добре ние да загубим, отколкото да загубим другия. Повярвай ми, по-добре е.
