Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Някои хора, които са смятани за „пропаднали“ в социален аспект, са прославени в очите на Бога, защото в часа на молитвата им се проявява диамантът на Божията благодат, скрит в ядрото на човешкото сърце. Виждаш запустели сърца, в които обаче цъфтят трендафили. Млади хора, момчета и момичета, които идват при свещеника да поговорят с него и да намерят истината, която душата им търси.
Съществуват и такива младежи. Това е чудо. Да те спира един младеж и да ти казва: „Искам да се видим, отче, нещо тежи на съвестта ми и трябва да ти го кажа“. Да, едно такова дете! Идва от кафенето, с обица на ухото или на веждата, с татуировка на една някогашна любов и с „Айрън Мейдън” в слушалките.
Говориш с една компания млади хора в кафенето и чувстваш как масата с напитките се превръща в малка църква, в която присъства Христос, защото да не забравяме, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20).
Да водя богословска дискусия с младежа-рокаджия — това не съм си го представял и в най-щурите си блянове. Но дори и сред калта отвътре говори кръщението. И навярно молитвата на бабата или на майката, коленичила пред иконите да се помоли не за снаха, зет, работа и пари, а за покаяние и за царството небесно. Един кандидат за светец в търсене на духовен покрив. Това са чудеса.
Кандилото на сърцето все още не е угаснало и се обновява от нечия молитва. И тогава сърцето на човека започва да просветлява, за да заухае светът на истина. И това дете, което е лошо в очите на хората, започва да вижда забравеното съкровище в себе си и отива на изповед, за да се очисти и да заблести отново. Това е покаянието! На пропадналите за света, но храбрите за Бога. То те кара да виждаш Божието присъствие като „тих повей“ в жадуващата душа.
Пред теб е също и госпожата с фануропитата в ръце, която на всеки молебен канон възхвалява Христос, но веднага щом се появи детето с обицата, казва: „Хулиган! Ами какво да очакваш от сина на еди-кой си?!“. И всеки път, когато те види, се обръща към теб с усмивка: „Благословете, отче!“, но за 30 години в Църквата не е разбрала, че даренията и украсата на плащаницата не ти осигуряват ВИП място в Рая.
В крайна сметка Бог съществува там, където не се вижда. Крие се и блести в тишината на мълчанието. Подобно на слънцето, което не шуми и не говори като вълната и въздуха, когато изгрява. Просто се появява със своя блясък и топлина и това негово всемогъщо присъствие е достатъчно.
Така действа Христос… Идва, когато Го зоват и пропаднали, и жадуващи. А когато го зоват егоисти и фарисеи, се отдалечава, защото пространството е затворено за Него.
Да не забравяме, че един разбойник отвори Рая с думите „Спомни си за мене, Господи…“. Един съсипан и жадуващ вик отвори дверите на Рая. Да не съдим никого, защото не знаем последния вик на брата ни, нито последната дума на Бога.
