Автор: архим. Георги Капсанис
Източник: johnsanidopoulos.com
Превод: Пламена Вълчева
Благодарим на Светия Бог, Който днес ни удостои да почетем паметта на светите славни и всехвални първовърховни апостоли Петър и Павел, двата велики стълба на Божията Църква.
Колкото повече човек се доближава в Църквата до тези свети Христови апостоли, тези две най-ярки фигури, толкова повече той се изпълва с благоговение и удивление. Техните земни дела са необясними. Единствено с голямата им любов към Бога и към Въплътилия се Христос можем да обясним тяхната жертва, техните лишения, страданията, които с радост понесли и смъртта, която накрая приели.
Онова, което им помогнало да достигнат тази мяра и да бъдат не само стълбове на Христовата Църква, нейна основа и утвърждение, но и факли към небесата, които непрестанно озаряват небосвода на Църквата и на човечеството, е тяхната христоцентричност, тяхното най-тясно и неразривно единение с Христос. Именно това ги откроява сред останалите.
Те познали Христос по различни пътища. Петър — като Негов пряк ученик, Павел — чрез видението по пътя за Дамаск. Ала и двамата не се поколебали всецяло да се предадат на Христос и да живеят не за себе си, а единствено за Него. И този христоцентричен живот, заедно с христоцентричното им учение се превърнал както в апостолско служение, така и в апостолска проповед. Те притежавали Христос, живеели за Христос и били изцяло преобразени от Христос. Затова не можели да не проповядват Христос на народите, да не възвестяват, да не свидетелстват, да не наставляват, да не говорят.
Спомнете си как апостол Петър влязъл в Соломоновия храм малко след Възнесението на Господа, след Петдесетница. И един хром човек го помолил за помощ, а Петър му казал: „сребро и злато аз нямам, а каквото имам, това ти давам: в името на Иисуса Христа Назорея стани и ходи!” (Деян. 3:6). Каквото имали, това давали. Онова, което имали, него дарявали — Иисус Христос.
И единият от тях, Петър, станал камък и основа на вярата в Христос, а другият — Христова уста. Но и двамата станали Христови, единият — камък на вярата, а другият — Христова уста. Затова Църквата ги почита по този подобаващ начин и винаги ги поставя в своя център като предводители на събранията ù и благославящи народа ù.
Днес ние благодарим на Христовите апостоли за техните вериги и скърби, трудности и корабокрушения. Целият им живот бил изпълнен с опасности. И „в пустини”, и в „земни пропасти” (Евр. 11:38) те били изложени на непрестанни опасности и непрестанни страдания.
Като оценяваме всичко това, ние, техните духовни чеда, ние, техните ученици им благодарим и ги похваляваме. Но и ги молим да помогнат на нас, които сме толкова немощни, да се съединим с Христос, както те са се съединили. И нека Христос стане всичко за нас. Нека Христос проникне в ума ни, в сърцето ни, във волята ни, нека Христос стане предводител на живота ни, светлина на очите ни, сила на битието ни, негова цел и завършек. И ако живеем по този начин, то наистина ще бъдем техни ученици.
Всъщност това е смисълът на нашата молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния”. Това е един много ефективен начин да постигнем с търпение и смирение, с подвизаване, този христоцентричен живот и това христоцентрично свидетелство на светите апостоли.
Това, което светите апостоли са живеели и проповядвали и за което са били разпнати и са пожертвали живота си, е именно онова, към което се стремим с молитвата „Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене, грешния”. И всеки монах, който се подвизава добре в тази борба и се съединява с Иисус Христос чрез благословената молитва и чрез целия църковен живот, е достигнал мярата и е придобил целта на съществуването, духа и смисъла в живота на апостолите Петър и Павел.
Затова, братя, нека днес последваме техния пример, нека почерпим насърчение и вдъхновение от светите апостоли Петър и Павел, устата и основата на Христос и Църквата, и да не се съмняваме, че както тяхната борбата не е била безполезна — „не напразно се трудих” (Фил. 2:16), казва апостол Павел, „аз тичам не като след нещо неизвестно” (1 Кор. 9:26), а „към наградата на горното от Бога призвание” (Фил. 3:14), — такава ще бъде и нашата смирена борба.
Макар и човешки погледнато, нашата борба да изглежда безполезна или лишена от основание и признание, Възнаградителят Христос Бог несъмнено ще укрепи и усъвършенства всеки подвижник на благочестието, всеки подвижник на молитвата и ще го направи достоен да каже — ако се е подвизавал добре — онова, което е казал и божественият Павел: „С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих; прочее, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия; и не само на мене, но и на всички, които са възлюбили Неговото явяване” (2 Тим. 4:7-8). И ние сме възлюбили явяването на Христос и искаме да се удостоим както с добър подвиг, така и с добър завършек на нашата борба.
Нека Божията благодат ни укрепява и ни прави неуморни като божествените апостоли под другото могъщо въздействие — на Светия Дух, за да станем достойни подражатели на техните трудове и подвизи.
Манастир „Григориат”, Света гора, 1988 г.
