Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Има хора, които не са в манастир, нито задължително са клирици, но са възродени от Светия Дух. Хора с вяра и търпение, с радост и надежда. С чисти помисли и прозрачни души. Не те объркват, не те оплитат, не те помрачават, чувстваш покой до тях и казваш: „Колко хубав човек, колко хубаво си прекарах до него…“. Но внимавайте, тези хора не са съвършени.
Само Бог е съвършен. Никой друг. Тогава тези хубави хора какво са? Едно нищо, клетници в живота, които силно обичат Бога и са обикнати от Него. Човеколюбиви души, пълни с разбиране и любов към всички. Те са от онези хора, които с радост застават отпред, за да понесат удара, когато всички хвърлят камъни по теб.
Божият Дух почива върху човека и прави дом, когато види смирение и простота. Но се отвръща от егоизма, всичкознанието, духовния елитизъм и фарисейството. Тоест от чувството, че аз не съм като другите хора и вярващи.
Когато един човек има благодатта на Светия Дух, ние чувстваме това, без той да прави или да казва нещо. Да не говорим, че този, който е свят, не го знае. Ако го знаеше, не би бил свят, а прелъстен. Божият човек има радост, светлина в душата, дава ти надежда и кураж с всяка своя дума. Не те плаши и заплашва с ад, дяволи и антихристи. Молитвата, смирението и безмълвието са плодове на Светия Дух. Когато виждаш смут и напрежение, си тръгни.
С един такъв човек, с една такава жена от моята църковна общност се сбогувах преди няколко дни. Една жена, която се издигна над раната си. Която не употреби болката си, за да я съжаляват. Нито осребри гвоздеите на кръста си с похвали и ръкопляскания. Винаги разпната, но същевременно красива. С усмивка на уста, с добри и укрепващи думи. Всяка среща с нея бе едно откровение. Радост, светлина, усмивка, търпение и вяра в Христос.
Но най-поразителното нещо го преживях, когато я посетих в дома ѝ в последните дни от живота ѝ. Там станах свидетел на една голяма проповед — как човек с вяра посреща смъртта. Тя бе на легло в последен стадий на сериозно раково заболяване. Влязох в стаята ѝ колебливо. Тревога, вцепенение и болка утежняваха стъпките ми. Знаете, че когато един свещеник прави такива посещения, това не е най-простото нещо. Защото много пъти получава укорителни коментари, реакции на болните или на роднините, тежки въпроси за един Бог, Който „мълчи“ и е „безразличен“: „Къде е Бог, отче?”, „Защо не чува молитвите ни? “ и т н. Е, и свещеникът е човек — затруднява се.
Но в случая с тази жена се случи следното дивно нещо. Вместо аз като свещеник да ѝ дам утеха, стана обратното — тя започна да ме утешава и съветва. Говореше ми за ценността на търпението и славословието на Бога. „Отче мой, изпитвам големи болки, но не прéчи. Каквото Бог иска, слава Богу, каквото Христос иска. Не прéчи, отче, всичко е наред. Слава Тебе, Боже!“. Естествено аз не говорех — какво да кажеш и защо, когато Бог казва всичко.
