Автор: Олга Рожньова
Превод: Величка Николова
Вера седеше в креслото и държеше разтворена книга пред себе си. Всъщност тя изобщо не четеше. Вера се цупеше, бе сърдита на мъжа си Сергей, който лежеше на дивана и гледаше новини по телевизията. Той обикновено само новини гледа. За друго не му остава време: нейният мъж много работи. През целия семеен живот.
Отначало той се трудеше много, за да осигури прехрана и нормален живот на жена си и двамата си синове. А сега, когато момчетата пораснаха и си стъпиха на нозете, пак продължава в същото темпо — дали по инерция, дали защото вече му харесва такъв живот в постоянен цайтнот.
А на Вера това не ѝ харесва. Тя тайно хвърли поглед към мъжа си. Да, нейният мъж, разбира се, е добър, грижовен, обичлив. И за своите четиридесет и седем години изглежда много млад: строен, стегнат, широкоплещест… И даже когато лежи на дивана, отметнал ръце над главата си, с тениска и стари спортни панталони, човек може да му се любува. Само дето все няма време за нея. Ето, вчера той закъсня. Помолиха го да поправи един компютър — „абсолютна бракма”, по неговите думи. И той, разбира се, не отказа. Поправи го. А ръцете му са златни. И даже донесе на жена си подарък за годишнината от сватбата — от заработените допълнително пари.
Но нима в подаръка е смисълът?! Двайсет и пет години семеен живот — четвърт век! Вместо подарък Вера искаше да бъде с мъжа си цялата вечер. Ето, това се казва подарък! Спокойна вечеря заедно с дошлите на гости синове, тих разговор, сродство на душите… В това е щастието!
А всичко се получи някак набързо, смачкано — Сергей се върна късно, вечерята бе изстинала, а синовете вече дремеха на дивана, уморени да чакат баща си и семейния празник.
Вчера тя премълча, затова пък днес, в неделя, изрече всичко, което се бе натрупало: и за живота на бегом, и за това, че не можеш все да трупаш пари, няма как да ги спечелиш всичките, и затова, че ние работим, за да живеем, а не живеем, за да работим. Сергей избягваше да спори, шегуваше се, опитваше се да я разсмее и с това още повече я разсърди. Вера демонстративно млъкна и така вече мълчеше цял ден. Сега тя седи в креслото с книга в ръцете и се цупи.
Вера погледна над книгата мъжа си, тихо въздъхна, стана и отиде в банята. Обикновено тя вземаше вана за четиридесет минути: отначало прави пяната и дълго се изтяга в ароматната вода, после бавничко се измива и завършва с прохладен душ.
Тези четиридесет минути във ваната минаваха бавно. Тя лежеше в пяната и обмисляше как да се помири с мъжа си. Все пак той е добър… Вчера подарък ѝ донесе — любимия парфюм, макар че е от най-скъпите. И съвсем навреме, старото флаконче бе на привършване. А той забеляза това, въпреки че винаги бърза. Да, добър си е нейният мъж. Трябва да се сдобрят. Ще му каже нещо мило. Тя, Вера, също все бърза нанякъде. А за мили, ласкави думи време все не достига… Все повече се кара на мъжа си, мърмори, повишава тон, както днес сутринта.
Добре, тя сега ще излезе от банята, ще капне парфюм на мократа си коса и ще отиде при мъжа си — на сдобряване. А той ще я прегърне ласкаво, ще я притисне към себе си и ще каже: „Моето момиче…”. И ще бъде хубаво: знаеш, че има човек, който те обича и те нарича „моето момиче”, въпреки възрастта, излишните килограми и тази съвсем наскоро появила се бръчка на челото. Тя ще потърка носа си в рамото му — такова едно топло, близко, толкова силно и надеждно и ще им бъде толкова добре заедно.
Вера излезе от банята и се ослуша. От стаята се чуваше някакво хриптене, хъркане… Това какво е — телевизорът? В стаята бе полумрак посред бял ден; по гърба ѝ премина студена тръпка. Вера влезе бавно в стаята и с ужас видя бледото лице на мъжа си, затворените очи, сините устни. Мачкайки кърпата, тя се замята из стаята. Изскочи на площадката, започна да звъни на всички врати, хвърли се назад и с непослушни ръце хвана телефона. „Бърза помощ” пристигна след десет минути. Съседът Виктор правеше изкуствено дишане на Сергей, съседката Зоя прегръщаше треперещата разплакана Вера. Лекарите загрижено действаха около лежащия Сергей, но тяхната работа приключи бързо. Един от лекарите, мрачен, чернокос човек, се приближи и каза:
— Късно.
— Какво — късно?! — извика Вера.
— Всичко е късно. Закъсняхте. Ако беше преди четиридесет минути… Къде бяхте, когато е започнал сърдечният пристъп?! А сега — толкова. Викайте погребалната кола, а ние трябва да тръгваме, имаме повиквания, работа…
Вера не си спомняше ясно какво стана по-нататък. Тя седеше на пода до дивана и държеше ръката на мъжа си. Ръката бе още топла, а на нея ѝ се струваше, че това е страшен сън, че Серьожа просто спи. Вера заговори:
– Серьожа… Какво ще правя сега без теб, а? Ти не можеш да ме оставиш сама, не можеш! Разбираш ли? Не може така! Аз не мога без теб! И не искам!
Вера млъкна и помисли, че сега никой няма да я нарече „моето момиче”. Няма кой да се зарадва на децата, дошли на гости. А ако те поискат да се оженят, нейният мъж никога няма да узнае. Няма да седи до нея на сватбите, няма да стиска ръката ѝ, когато завикат „горчиво”. А когато се появят внуци, нейният мъж няма да може да се порадва заедно с нея на техните усмивки, на гукането, на първите им думи. Няма да вървят заедно по алеята в парка и да ги подхвърля нагоре. И това ли е всичко дотук? Целият им живот?! А на чие рамо сега ще опре чело?! Сега какво — това любимо, широко топло рамо вече няма да го има в нейния живот?! Никога ли?! А тя нали нищо не направи, съвсем нищо не успя! Не успя да се сдобри с него. Не успя да му каже, че изобщо не му се сърди. Че го обича — своя любим ненагледен мъж. Не успя… Вера застана на колене до дивана и започна да моли през сълзи и болка:
– Господи! Върни ми го, моля те! Моля те, Господи, върни го! Толкова много те моля! Смили се, милосърдни Господи! Върни при мен моя мъж! Аз често му крещях и го упреквах, но Ти нали знаеш, че го обичам. Винаги се грижех за него — да не се простуди, да се облича топло. Да има чиста риза… Господи, какви ги разправям сега?! Исках само да кажа, че не успях да направя нищо. И още — че го обичам.
Вера плака дълго, загуби представа за реалността, потъна някъде, седейки до дивана. Отвори очи от рязко усилен звук. По телевизора вървяха новини и показваха някаква катастрофа. Вера скочи от креслото, а нейният мъж я погледна учудено. Книгата падна от коленете ѝ. Тя застина така, гледайки с недоумение. Така де, какво ли само няма да ти се присъни. Особено когато по телевизията показват някакви ужаси.
Вера разтърси глава, прогонвайки сънливостта си, а после тръгна към банята. Четиридесет минути във ваната ще ѝ дойдат добре. Вера бавно влезе в банята, пусна водата да пълни ваната, постоя малко в нерешителност, а после бавно тръгна назад. Вървеше някак внимателно, затаила дъх. Почувства облекчение, когато видя в стаята ярка слънчева светлина вместо полумрака от нейния сън.
Приближи се до дивана, отпусна се на колене до мъжа си, притисна лице към неговото. Серьожа се усмихна. Опита се да седне и да прегърне Вера, но някак слабо изохка. Прехапа устни, за да не издаде стон и да не изплаши жена си. Вера бързо скочи. Искаше да закрещи от ужас, но вместо това започна да действа бързо и точно: излезе навън, отчаяно зазвъня на съседите Зоя и Виктор. Мълниеносно се хвърли назад към телефона. „Бърза помощ” пристигна след десет минути.
Лекарите се струпаха около лежащия Сергей, но скоро приключиха. Един от тях — мрачен и чернокос човек, се обърна към нея и каза:
— Е, край, овладяхме пристъпа.
А после изведнъж се усмихна и лицето му стана светло.
— Навреме се обадихте! Запишете го при личния лекар за преглед…
Медиците си тръгнаха, съседите се прибраха, а Вера седеше на дивана до своя мъж. Нервното напрежение не я отпускаше, тя цялата още трепереше. Взе ръката на мъжа си, притисна устни до нея и зарида. А той ласкаво обгърна жена си и каза:
— Стига, моето момиче… Всичко вече е добре.
Тя завря нос в рамото му — такова едно топло, любимо, такова силно и надеждно…
