Автор: Величка Николова
Цвета е ученичка в девети клас, но все още никой не е бил влюбен в нея. А нейните съученички още от шести клас си хванаха гаджета, даже някои вече имат опит в любовните работи. Те ѝ се подиграват, че е задръстена зубрачка, момчетата не ѝ обръщат внимание, учи се повече от добре, но е самотна и тъжна. Чувства се като кутия, пълна със знания, но без радост и самочувствие и не подкрепя всеобщото схващане, че животът е хубав. Няма добра приятелка, така — много лична и любима, с която да споделя вълненията си. Имаше една, но тя се оказа фалшива, раздрънка на всички, че Цветана има нова майка, която е сложила баща ѝ „под чехъл”. Цвета харесва едно момче от друг клас — Калоян, той е волейболист, остроумен и чаровен, малко луда глава, баща му е лекар, а майка му е пианистка. Цвета е дочула, че той е отличен шахматист. За Калоян Цвета е никой — въздух, празно място, не я е погледнал досега. И как да я погледне, тя е мургава, мрачна и слабичка, ходи със старите, разпорени на коленете дънки. А сега вече са модерни широки светли панталони, нов шик в гимназията.
В училище — лошо, а в къщи — още по-лошо. Новата ѝ майка не я обича, не се кара с нея, но се държи така, сякаш Цвета е натрапена в този дом, един вид „неизбежно зло”, държи се студено, понякога подигравателно, особено когато бащата не е в настроение. Все гледа да го настрои срещу нея, втълпява му, че дъщеря му е некадърница, глупава и ленива. Наскоро Цвета ще има рожден ден, но тя си знае, че няма да ѝ купят подарък, винаги измислят причина да не ѝ подарят нещо. Те си имат свое дете — нейния двегодишен брат Диан, много сладък и мил. Още отсега го глезят всякак с играчки, дрешки и лакомства. Обикновено Цвета се прибира в стаята си, затваря се и не иска да ги вижда. Понякога плаче.
Някой ще си помисли, че това е съвременен вариант на приказката за Пепеляшка, ама не е така. Изобщо не е приказка, а самата реалност. Лоши мащехи има, а това, дето някои говорят, че са обичали втората си майка и са били обичани от нея е само прах в очите, подражание на сладникавите тъпи филми; може да има, но в редки случаи. Така си мисли Цвета.
Всъщност тя има една приятелка — съседката леля Таня. Леля Таня кани момичето понякога у тях на чай със сладки, пият домашна лимонада, говорят си. Тази вече немлада, но жизнерадостна леля Таня е зъболекар и има кабинет в сградата отсреща. В нейния апартамент Цвета, с някаква почуда и страхопочитание, видя икони, кандило, много книги. Съседката не крие, че ходи редовно на богослужения и помага в храма. Не натрапва на никого вярата си, просто е мила и добра с всички. Има син, който учи в чужбина, а съпругът ѝ работи нещо, свързано с дълги командировки. Дали и те са вярващи, Цвета не знае и не пита.
Наскоро леля Таня я покани пак у тях и заговори за радостта. Да, за радостта от живота, от приятелството, от любовта. Каза, че се радва на нейното приятелство и много иска да го запазят. Такова нещо Цвета не беше чувала от никого, освен от баба си. Но сега баба ѝ живее в друг апартамент, живее сама и Цвета понякога ходи при нея.
—Ти винаги изглеждаш тъжна, затворена — каза леля Таня. — Може би, имаш проблем някакъв? Имаш хубава усмивка, правилни черти, косата ти е гъста, а ти все я сресваш някак странно. Усмихвай се по-често! Какво те мъчи?
И тук внезапно Цвета се разплака. Дойде ѝ някак отвътре изведнъж. Никой не бе я питал досега така за самата нея — как се чувства, никой не ѝ е казвал, че в нея има нещо хубаво.
Цвета заговори:
—Да знаеш колко ми е самотно и тъжно, нямам по-близка приятелка, нямам хубави дрехи, вкъщи ми е тъпо, студено и мрачно от мащехата. Всичко е против мен и дори баща ми.
—Какво — баща ти?
—Ами, гледа как да угоди на мащехата, а от мен изобщо не се интересува. Тя си е вкъщи, защото още е в майчинство. А на мен ми е обидно, аз съм вече голям човек, пиша си с някои момичета, смотанячки като мен, споделяме за учителите, за уроците, дори за някои момчета. А сега ще имам рожден ден, а те, вкъщи, нищо няма да ми купят. Винаги намират причина да не ми правят подаръци. В последните три години нищо не са ми подарявали за рождения ми ден, нито пък за Коледа. Този модерен телефон ми е от баба и дядо от миналата година. Но сега дядо почина, а баба е сама и вече рядко може да ми купи нещо, макар че ми се радва, когато ме види. Нали съм кръстена на нея — Цветана. А те защо не ме обичат, лельо Таня? Пусто и тежко ми е вкъщи.
За първи път тя говори на някого за себе си. Опитва се да спре сълзите, да ги преглъща, но някак не ѝ се удава.
Леля Таня я гледа внимателно, взема ръката ѝ в своята и казва, че има Някой, който я обича най-много.
Цвета онемява. Гледа с недоумение.
— Това е Този, който се разпна на Кръста заради нас.
— Аааа, ама ти за Господ ли ми говориш?
— Да, за Господ Иисус Христос.
— Е, Той ме обича сигурно, нали Той е самата Любов. Но, аз не съм монахиня, аз имам нужда да бъда обичана тук в реалния живот от близките си, от приятели, от теб дори.
— Аз те обичам, детето ми, и разбирам какво искаш да ми кажеш. Но за да получиш, трябва първо дадеш любов. А Бог обича всички — и монасите и тези, като нас, в света.
— Не може ли първо да получа, а после да дам?
— Едно дете трябва да получава любов в дома си, така е! Но има хора, които не знаят как да обичат, не могат, не са се научили сами те да дават любов дори и на децата си. Глезенето няма нищо общо с истинската любов. Понякога ни е най-трудно да изразим обичта си, изглежда лесно, но човешката природа е противоречива. Аз съм сигурна, че твоят баща те обича, а за втората ти майка е въпрос на време.
— Нали Господ е Любов, а пък и Той е бил обичан първо от Своята Майка и от мъдрия Йосиф? А мен вкъщи не ме обичат, биологичната ми майка е далече, замина с другия си мъж за Германия.
— Знаеш ли, мило дете, в светото Евангелие Господ Иисус Христос казва: „Аз победих света”. Как го е победил Той този страшен свят? Той не е водил сражения с някакво оръжие, а е победил света с любов, със Своята велика саможертва за нас! Всъщност, Неговото оръжие е любовта. А ти победи втората си майка и баща си!
— Как да ги победя? Не разбирам.
— Можеш да ги победиш само с обич! Не забелязвай подигравките, нека тя си говори, както иска, ти бъди внимателна с нея, покажи доброта и търпение. Дръж се добре с всички, не се крий, не се страхувай! Ако те обидят и отхвърлят, усмихни се и продължи нататък. Не е толкова трудно. Ще видиш как всичко ще се обърне към добро, ще имаш приятели и ще те харесват, ще получаваш и подаръци вкъщи. Какво искаш да получиш за рождения си ден?
— Модерен широк панталон.
— Е, защо? Искаш да бъдеш като всички? Ти не си момче, ти си момиче, сложи си една хубава дълга пола, бъди женствена, различна, чаровна, мила.
— Ох, лельо Таня, сега това не е на мода.
— А какво значи „мода”? Модата е нещо временно, идва и отминава. Вечна е женствеността, жената е силна със своята женственост и нежност.
— Как хубаво говориш, лельо Таня! Никой не ни говори така. Ела в училище да ни поговориш!
Леля Таня се смее и я прегръща.
Цвета излиза от дома на леля Таня с някаква увереност, че всичко ще е добре, че нещата са поправими и ще стане нещо хубаво. Тя самата усети, че неволно се усмихва. Сега си мисли да отиде при баба си — ще я помоли да ѝ купи една дълга красива лятна пола, ще комбинира полата с къса светла блузка и ще отиде така в гимназията на рождения си ден. Ще се постарае да бъде хубава, ще пусне косата си и ще я превърже с панделка, ще почерпи класа с бонбони „Мерси”. В гимназията ще бъдат смаяни от нейната промяна. И често ще се усмихва — тя, тази усмивка се оказа, че е вътре в нея само дето досега не можеше да пробие навън. Да, ще бъде различна и мила. Може би Калоян ще я забележи най-после!
И няма да се затваря в стаята си, а ще помага на мащехата за братчето, ще го разхожда и ще пазарува. Ще си тананика нещо вкъщи, ще посреща баща си от работа, за да вървят заедно. И започва веднага, днес!
На Цвета ѝ се иска да направи нещо добро и за леля Таня. Може би трябва да ѝ благодари, а още по-добре е да благодари и на Бога, защото има на света такива хора като леля Таня, която я обича и съветва.
Цвета иска да бъде като нея.
