Автор: Йоан Корнаракис
Превод: Константин Константинов
Библейското описание на падението на човека до дъното на арогантния (демоничен) индивидуализъм винаги има предизвикателна за човешкия разум обобщеност и простота. От друга страна, тази простота, колкото и наивна да изглежда, е чадърът, който покрива ритуала на една „тайна”. „Тайната” на началната точка на екзистенциалната функционалност на човека в пространството на демоничното подчинение и очарование!
Човекът бива съединен с демоничното очарование и съпротивление по време на един демоничен ритуал! „Змията” не действа само като изкушение, като предизвикателство, дори като „зло” дразнение. Змията извършва „тайнство”, което трансформира и онтологично променя божествената природа на човека.
Тази идея за демоничния ритуал има легитимност в сферата на човешката логика именно защото грехопадението не означава количествено, а качествено понизяване на човека. От процеса на грехопадението човекът не е излязъл просто понизен. Той е излязъл оттам основно променен. Както казахме, от човек (тоест участник в божественото естество) той се превръща в индивид. Следователно този процес на арогантна индивидуализация на човека е ритуален процес, тъй като всеки ритуал съдържа в смисловото си ядро възможността за една „тайна” или във всеки случай за една завоалирана промяна! Извършител на „тайнството” на арогантната индивидуализация на човека е „змията”.
Когато змията се събужда онази сутрин в непостижимата и ослепителна прозрачност на райското пространство, тя си мисли за благословението на човешката двойка. Самата тя, бидейки отхвърлена от недостойната за нея висота на богообщението в гнездото, което доброволно създала — бездната на гордостта, намерила начин да се плъзне в областта на гостоприемното за човека райско пространство.
Отхвърлянето на змията, което довело до нейната онтологична промяна, непрекъснато я напоявало с горчивината на непоносимата изолация. Да бъдеш отхвърлен заедно с много други е горчиво! Но да бъдеш отхвърлен „сам” е непоносимо! Точно затова щедрото благословение на човешката двойка, в едно специално пространство на райския живот, предизвикало всеобщото съпротивление на демоничния звяр, неговото високомерие.
И така, рано сутринта, заслепена от сиянието на райско пространство, тя тръгва от скришното едемско пространство, за да се промъкне и да извърши „тайната” на беззаконието върху „светата трапеза” на човешката съвест! Змията е облечена във всички демонични одежди! Носи мантията на високомерието и бляскавата митра на демоничния чар. Има със себе си два мощни ритуални съда — лъжата и внушението! С любезността и етикета на „най-грижовното” от всички животни в Рая, тя „смирено” се прекланя пред върховната власт на човека. Човекът е господар на всички животни и затова поклонът на животното е поклонът на един слуга! Следователно това е първото — „на добра воля”— запознанство с човека!
От друга страна, Ева, като домакиня на пространството на Божието благословение, отговаряйки със същия етикет на учтивост и райски протокол, се приближава към „змията” с приятелски чувства! Но когато, както подобавало, погледнала в очите сутрешния посетител и чула първите думи на демоничния му език, тя се озадачила!
— „Истина ли каза Бог, да не ядете от никое дърво в рая?” (Бит. 3:1).
— Не, не! Не може да е така! — си помислила Ева. — Да живее в Рая и да не е чула правилно Божиите думи! Божият глас, който провъзгласява властта на човека над животните, звучал с пределна яснота не само в човешкия дух, но и в ушите на поданиците на тази власт. Със сигурност трябва да поправя грешката!
Така Ева побързала да възстанови истината!
— Не, Бог не каза точно това. Той ни каза: „само за плодовете на дървото, що е посред рая, рече Бог: не яжте от тях и не се докосвайте до тях, за да не умрете” (Бит. 3:3).
Змията била доволна от отговора! Със своите думи тя всъщност положила с религиозно благоговение съда на лъжата върху „светата трапеза” на човешката съвест. Защото Ева не възстановила напълно истината. Казала истината, но примесена с малко лъжа, защото Божията заповед не била точно такава. Бог казал: „от всяко дърво в градината ще ядеш; а от дървото за познаване добро и зло, да не ядеш от него; защото, в който ден вкусиш от него, бездруго ще умреш” (Бит. 2:16-17). Думите на Бога не съдържат израза „не се докосвайте до тях”.
Това фалшифициране на човешката съвест представлява нейното тайно сгодяване с демоничния помисъл. Това е първото невинно преминаване на тази съвест от прозрачността на автентичната истина в сенчестото пространство на лъжата. В това пространство човешкото съзнание е готово да приеме втория демоничен съд с „чистото вино” на арогантната самоувереност!
С фини и грациозни ритуални движения змията пристъпва, за да постави върху „светата трапеза” на човешкото съзнание втория си ритуален съд, пълен с опияняващото питие на нейната „подезична” функция.
— „Не, няма да умрете” (Бит. 3:4) — казва змията, спирайки очарователния си поглед върху вече полузатворените очи на Ева, пленени от змийското очарование.
И когато тя затваря клепачи за кратко самоосъзнаване на първичната демонична наслада, змията категорично добавя:
— „Но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло.”
От моментната мечта, която змията лукаво създава у Ева, тя запазва в съзнанието си израза: „и ще бъдете като богове”!
—Толкова лесно?! — навярно се е запитала вече въодушевената от демоничното високомерие жена на Адам!
— Толкова лесно! — змията сигурно ѝ е прошепнала опияняващо, лениво и сладострастно. И е добавила:
— Достатъчно е да видиш реалността като… реалност!
Наистина, какво по-логично и по-естествено от това да доближиш забранения плод и да го видиш „реалистично”! Тоест далеч от бъдещи последици, както би искала божествената интуитивна функционалност на човешкия дух!
Това страшно „тук и сега” в този случай наистина трябва да изразява едно демонично реалистично възприятие, което арогантно се противопоставя на Божествената логика на търпението. Предизвикателството на насладата не може да чака. Високомерната жажда за себетеизъм не може да търпи срокове.
— Още сега! — мисли замъгленият ум на Ева.
— Сега, веднага да видя забранения плод! — навярно си е прошепнала, говорейки си сама.
И го вижда! С какво зрение? Със зрението, вложено в нея от демоничното високомерие!
„Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание” (Бит. 3:6).
Змията била права. Забраненият плод ти повлиява цялостно. Така Ева, виждайки плода, била напълно очарована. Нямало защо да се противопоставя на змията. Напротив, тя се съгласила с нея: „взе от плодовете му и яде”.
По този начин ритуално се извършило едно жертвоприношение. Свещеноизвършителят, змията, извършил „сакраментално” жертвоприношение! Жертвата, човекът, наистина се превърнал във всесъжение на демоничното високомерие.
Разбира се, вече било пладне, когато „очите им се отвориха и те разбраха, че са голи”.
— Любопитно! Как не сме забелязали по-рано едно такова зло! — сигурно са си помислили Адам и Ева. Такава срамна голота!
Но това зло не се ограничавало само до тях. Двамата земни човеци, оглеждайки се, осъзнали, че е настъпило слънчево затъмнение! Райската прозрачност, райският блясък на небето и природата били сменени от потискаща непрогледност, която свидетелствала за простирането на злото в цялото пространство, което човешкото съзнание имало правото да „надзирава”.
И това съзнание наблюдавало как „ритуалната” змия си отива. Със змиевидни, сигурни и равномерни движения тя изразила задоволството си, че господарят ѝ се е подчинил на демоничната ѝ власт.
Нещата се променили. Този, който досега имал власт „над всички животни”, сега вече бил на разположение на змийската демоничност. Той станал послушен („до смърт”) на едно животно!
