Автор: Йоан Корнаракис
Превод: Константин Константинов
Себепознанието отдавна е признато за най-трудното начинание на човека в областта на постигането на духовна зрялост. Вярно е и не може да се отрече, че колкото повече човек познава себе си, при определени физически условия, толкова повече съзрява психологически и духовно. Всяко действие и преживяване на себепознание е стъпка към завършване на зрелостта.
Но психологията, особено днес, твърди, че самопознанието, за да се счита за реален фактор на зрелостта, не трябва да се разбира като изключително „индивидуално” действие и преживяване. Защото е истина, че самият термин „себепознание” често е капан за човека, който би искал да опознае по-добре и по-дълбоко себе си. Това е така, защото на пръв поглед самопознанието би означавало да се насочи изследователското внимание и прожекторите на ума към най-съкровените дълбини на индивидуалността. Но подобно функциониране на вътрешния свят означава същевременно психологическо и духовно ограничение, „затваряне” в рамките на индивидуалността в най-тесния смисъл. Този, който работи върху „дълбаенето“ и задълбочаването в своя вътрешен свят, неизбежно се ограничава в себе си и по този начин се отчуждава от психологическата и духовна ипостас на ближния.
Юнг отбелязва, че „ние разбираме другите само дотолкова, доколкото разбираме себе си”. В нашите отношенията с хората ние виждаме ближния през призмата на собствената си индивидуалност. Същата психологическа истина се повтаря от стареца Силуан чрез думите на стареца Софроний: „Всеки човек вижда в другите само онова, което в своя духовен опит е опознал за себе си. Затова отношението на човека към ближния е сигурен знак за степента на самопознание, която е достигнал”. Тоест когато човек застава пред ближния си, за да го разбере или „съди”, той застава „несъзнателно” (без да го осъзнава) пред самия себе си. Той вижда в другия човек само това, което сам е „разпознал” в себе си. Този аспект на разглеждането на ближния се превръща в несъзнателно (неосъзнато) себеразглеждане.
И е вярно, че последните психологически изследвания стигнаха до извода, че този, който съди другия, се опитва да разбере себе си в дълбините на своята същност. Това, разбира се, е една твърде позната, но твърде чувствителна психологическа функция на вътрешния свят, на проекцията.
Колкото по-малко е самопознанието, толкова по-властническа става функцията на проекцията. Усилието за по-дълбоко себепознаване всеки път намалява все повече силата на проекцията и ни освобождава от илюзиите. Защото проекцията кара индивида да мисли, че познава добре ближния си, докато всъщност образът, който си е изградил за ближния, е образът на неговото собствено аз. Проекцията означава да виждаме в другия човек недостатъци или добродетели, чувства и мисли, които обаче са изключително наши собствени преживявания. По начин, който самият човек не може да разбере („несъзнателно”), той налага тези преживявания на ближния си и ги смята за черти на неговата личност.
От друга страна, Юнг подчертава значението на интроекцията за объркването на интерсубективните отношения. Интроекцията е психологическа функция, противоположна на проекцията. Това означава, че качествата и характеристиките (т.е. преживяванията), които всъщност принадлежат на ближния, се разглеждат от индивида като негови собствени преживявания. По този начин проекцията и интроспекцията са две психологически функции, които доминират над индивидуалността, когато усилието за себепознание не съществува или е слабо. Но и в случаите, когато самопознанието се практикува системно, но е в капана на психологическия индивидуализъм, и двете функции психологически смущават индивида и го обричат на духовен застой.
Свети Касиан Римски се занимава обстойно с темата за себепознанието в писмото си „До авва Лъв”. Той твърди, че колкото и човек да се смята за духовно култивиран, той трябва да поверява духовното си хранене и цялото дело на своето „усъвършенстване” на „разсъдителността на отците”. Навикът (затвърден от силата на властническото високомерие) да се доверяваш само на себе си вкарва индивида в капана на застоя, от който не могат да го откъснат „индивидуалните” усилия на цял суров аскетичен живот.
За да илюстрира нагледно заблудата, в която изпада онзи, който се доверява само на себе си, свети Касиан разказва следната история чрез устата на авва Моисей.
Имало един брат, много велик и духовен. Но веднъж бил страшно разтревожен от жарките нападения на „демона на блудството”. В това състояние, когато борбата му ставала уморителна и създавала непоносимо психическо напрежение, той намислил да посети един стар подвижник, за да открие мислите си и да му разкрие драматичните аспекти на своите умствени и духовни проблеми.
Но старият подвижник, „бидейки неопитен и възмутен, нарекъл брата окаян и недостоен за монашеския чин, тъй като имал такива мисли”. Старият подвижник поразил монаха, разтърсен от нападенията на демона на блудството, с „куршумите” на съкрушителното осъждане. Той го държал отговорен и го обвинил в смъртна вина за това, че приел да се сблъска с един толкова противен и жалък демон. „Като чул това, братът се отчаял от себе си, напуснал това място и се върнал в света”. Отчаянието окончателно завладяло борещия се монах, защото си помислил, че за да го осъжда беловласият и опитен старец, това означава, че не става за монах. Затова напуснал килията на стареца си. По този начин, макар и чрез отрицание, щял да реши проблема си и да намери покой.
Но „по Божията икономия го срещнал авва Аполос, най-опитният от старците, и като го видял разколебан и начумерен, го попитал: „Чедо, каква е причината да си толкова унил?”.
Божият план поправя с удивителна икономия и използва положително грешките и слабостите на човешкото поведение, особено на „духовните” водачи. Така пътят на монаха към духовна смърт е спрян от появата на многоопитния старец Аполос. Разсъдителен, но и прозорлив, старецът Аполос, който е най-вече „духовник” в пълния аскетичен смисъл на думата, поправя с голяма мъдрост и пастирско изкуство непростимата грешка на стария подвижник, довела монаха до отчаяние и разочарование.
След като настоял да узнае причината за мрачното настроение на брата и след като чул къде отивал — „отчаян от себе си, отивам в света”, той „много го умолявал и увещавал”. В този драматичен час на унижение старецът Аполос изтъкнал на брата си мъжественото великолепие на аскетичния дух. „Не се чуди, чедо, нито се отчайвай от себе си”, казал той на изпадналия в беда монах. Застани с високо вдигната глава, с борбен дух. Защото това, което ти се случва, не е нито странно, нито неестествено. Не си на грешен път. Просто се бориш на полето на аскетичния труд и борба.
И за да бъде убедителен, старецът Аполос представил пред духовните очи на изумения монах плодовете на собственото си автентично самопознание. Той му разкрил вътрешния си свят, който опознал стъпка по стъпка в тежка борба за себепознание и непрестанен самоанализ.
„Защото и аз, който съм на такава възраст и съм на много години, силно се дразня от тези помисли”. Старецът се отъждествява напълно с драматичната ситуация на брат си. Той му разкрива шокираща, но спасителна истина. По този начин автоматично поема върху себе си цялата война с демона на блудството и поглъща „лакомо“ целия ужас на тази война, като го умолява: „Не падай духом поради това разпалване, което се лекува не толкова с човешки усилия, колкото с Божието човеколюбие”. С тези думи старецът Аполос слага преградата, която всъщност препречва пътя на падналия брат към света. Силата, необходима за преодоляване на опасностите от застрашителното и силно изкушение, не идва от човешката природа, а е богато дарена от Божието човеколюбие. Да се мисли, че човек трябва сам да преодолява изкушенията, е не просто човешко, но и високомерно.
Така старецът Аполос дава на борещия се монах две духовни опори, отказани му от неговия духовен наставник: от една страна, психологическо и духовно изравняване с откриване на собствената му борба, а от друга — напомняне за Божието милосърдие. И двата духовни елемента са взаимосвързани. Колкото повече човек познава себе си, толкова по-дълбоко изпитва нуждата да търси Божията милост. И обратното. Колкото по-далеч е от себе си, толкова повече зависи в духовните си търсения от себе си.
Но старецът Аполос не само успява да насърчи монаха да продължи борбата си със силата на Божието милосърдие. Той също така се опитва да даде урок по самопознание и пастирско изкуство на подвижника, който подходил несръчно към проблема на този брат. За тази цел той приканил последния да се върне в килията си и да изчака да мине денят. „Само този ден ми подари и се върни в килията си. Така направил братът”.
След като оставил подвизаващия се монах малко по-силен, авва Аполос дошъл и застанал пред килията на стария подвижник. Там той отправя следната молитва „със сълзи”:
„О, Господи, който допускаш изкушения заради духовната полза, обърни войната на брата към този старец, за да научи от опит в старостта си това, което дълги години не се е поучил — да състрадава на борещите се“.
Щом свършил тази молитва, авва Аполос видял един етиопец, който стоял близо до килията на стареца и стрелял към него с горещи стрели. Бедният старец, застигнат от тези стрели, сновял в килията си като пиян. И тъй като не можел да издържи това непоносимо състояние, „той излязъл от килията, за да тръгне по същия път към света”. Но авва Аполос, който стоял постоянно пред килията на стареца, се погрижил да го посрещне, когато той тръгвал към града. И като се приближил до него, го попитал: „Къде отиваш? И каква е причината за твоето смущение?”. Този въпрос като горещо изобличение известява стареца, че авва Аполос знае всичко. Той осъзнава, че не може да скрие нищо от него, затова предпочита да мълчи упорито. Но тогава старецът Аполос намира възможност да му даде урок, който ще му помогне да опознае по-добре себе си, а оттам и своя брат.
„Върни се в килията си” — казва той на „ненаучилия се” старец. И в бъдеще се погрижи да разбереш много добре твоята немощ. Опитайте се да опознаеш себе си в цялата дълбочина и ширина на твоите слабости. И ако не се сблъскваш с толкова големи изкушения, колкото брата, помисли, че дяволът или те пренебрегва, или те презира, затова не си се удостоил да се бориш с него. Но какво казвам „да се бориш”? Ти не можа да издържиш нападението и един ден, и смутен и обзет от паника, тръгна по пътя към града. Но помисли, че ти бе дадена възможност да укрепиш и насърчиш по-младия, който се е борил упорито със същия този демон, който те унизи, а ти го докара до отчаяние. Ти изобщо не си взел предвид онази мъдра заповед, която гласи: „Избавяй водените на смърт, и не се отказвай от обречените на убиване” (Притч. 24:11). Нито пък думите на Спасителя Иисус, Който увещава: „преломена тръст няма да дочупи и тлеещ лен няма да угаси” (Мат. 12:20). И мъдрия и благоразумен Аполос добавил: „Защото никой не може да понесе кроежите на врага, но и не може да потуши кипежа на природата, ако Божията благодат не облекчи немощта на човека”.
Дългата аскеза не помогнала на стареца да придобие самопознание, за да може да се утвърди в братопознанието. Уединението му в пустинята и аскетичните му борби останали външните елементи на един живот без себевглеждане и задълбочаване на самопознанието.
Наистина се случва човек да се бори усилено в областта на добродетелите и дори във въздържанието, но без да изпитва нуждата да опознае методично и правилно своето вътрешно аз. В този случай той намира себепознанието за полезно, но го възприема като ограничение на своята индивидуалност, като (легитимно) отчуждаване от брат си. Ето как се получава „духовни” хора, за които имат богати свидетелства за саможертва (1 Кор. 13:3), трудове, безкористност, духовна „мъдрост” и т.н., а защо не и за аскетични добродетели, да се държат жестоко и безчовечно с ближния си.
И ние самите се учудваме на себе си за жестокостта, душевната съпротива и психологическата непреклонност, които проявяваме към ближния си. Егоцентричната ни реакция в междуличностните отношения е толкова рефлексна, че често не осъзнаваме степента на вредата, която нанасяме на другите дори когато продължаваме да им натрапваме своята „любов”.
В центъра на междуличностните отношения, които се заплитат психологически от измамната игра на проекция и нетолерантност, винаги стои отблъскването на вината. Този, който отблъсква вината си, в крайна сметка остава чужд на ближния си, защото вече е отчужден от себе си. Отблъскването на вината го дарява с грубост в поведението му към ближния и още повече с липса на разбиране и съчувствие. Осъждането на брата от страна на стария подвижник трябва да се разбира като реакция на собствената му отблъскваща вина. Старият подвижник не познал вината си чрез силата на „просветляващото” самопознание. Ето защо, осъждайки толкова жестоко брата, той несъзнателно (без да знае) осъжда себе си. Ако се беше научил да осъжда себе си с истински дух на аскетично смирение, щеше да бъде съпричастен на борбата на брата. Защото твърда и непоклатима истина е, че колкото повече човек познава бездната на вината и нечистата дълбина на своето аз, толкова повече съчувствие и разбиране проявява към изкушенията на брата си. Колкото по-строг съдник е над ближния си, толкова по-ясно разкрива заплитането си в неговите свързани с вината и винаги потиснати комплекси.
Във всеки случай старият подвижник, благодарение на Божията икономия, получил впечатляващ урок по братопознание. Така по този неприятен начин той разкрил заради изкушенията на брата своята истинска духовна личност: своето „духовно изостанало” Аз.
Но как съвременният християнин би могъл да осъзнае естеството и качеството на своя вътрешен свят? Как би могъл да осъзнае психологическата и духовна взаимосвързаност на себепознанието и братопознанието по отношение на своя вътрешен свят? Този проблем не е теоретичен. Той е преди всичко екзистенциален.
