Автор: о. Харалампос Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Казахме по-рано, че не можеш да се скриеш от детето и че едновременно с живота, който живеем, съществува и друг живот, животът на душата. Искам да обърна голямо внимание на това. Тоест съществува не само историческото време. Съществува и душевно време. В този момент сега, ние сме събрани тук. Това е историческо време. Часът е седем без десет. Ние сме тук на това място. Но има и друго време, времето на вашата душа, душевното време, в което може да си тук сега исторически, времево, но душата ти как е? Има ли радост, има ли светлина, доволна ли е, спокойна ли е, щастлива ли е? Така във всяко нещо, което правим, има външно, историческо събитие, но има и душевно събитие. Ти може в този момент да прегръщаш детето си, но какво се случва в душата ти, какво му предаваш? Може да играеш с детето си, но вътре в себе си какво чувстваш, душата ти какво му предава? Душите говорят ли си? Душите общуват ли си? Чувстват ли? Чувстват. Затова много пъти казваш: „Нещо ме докосна в този човек. Този човек ме успокои. Този човек ми донесе мир”. Докато друг път казваш: „Разстроих се. Не съм добре. Искам да се успокоя. Уморих се”. Уморих се. Защото душата има друго време. Отиваш на работа или вършиш някаква работа. Но не значи, че това успокоява душата. И никой почивен ден не може да отмори твоето същество. Колкото и почивни дни да вземеш, душата никога няма да си почине. Почивката може да ти даде телесна отмора, но вътрешно няма да ти даде радост. Радостта ще ти я даде смисълът, който ще намериш в това, което правиш. Дори да е най-незначителното и най-простото, но трябва да има смисъл. По същия начин едно дете не може да ти даде радост, ако това, което се случва, не ти дава смисъл. Колко пъти са казвали: „Очаквах да имам дете, мислех, че това е смисълът, че всичко ще се промени, и не само не се промених, но съм изтощен, уморен, сринах се. Нямам радостта, която смятах, че ще имам”.
Не е достатъчно само едно външно събитие. Необходимо е и в това, което правиш и си, да намериш по-дълбок смисъл, нещо да ти даде, нещо да ти каже това, което правиш. Нека да е най-простото. Нека не ти харесва работата ти, но ти казвай: „Няма значение, че не ми харесва работата. Обаче ми харесва, че се събуждам всяка сутрин. Докато отида на работа, е чудесно”. „Е, не ми харесват физиономиите им, но докато стигна дотам, е много хубаво.” Добре, това ще правя сега. Утре може да правя другото. Не ми харесват всички, но поне това момиче, Елена, е добро момиче. Знам, че е там, чака ме. Другите не ги харесвам, но това лице ми харесва. Трябва да намериш нещо. Душата живее със смисъл. Не може по друг начин. Затова, когато страдаме, когато имаме някакво изпитание в живота си, това, което ни боли, не е самата болка, а че не знаем защо страдаме, т.е. причината и смисълът на болката. Ако някой ти каже, че страдаш поради еди-каква си причина, автоматично придобиваш по-дълбок смисъл. Просветляваш се. Защо? Защото човекът е същество, което живее със смисъл. Човекът не може да живее без смисъл. Не може да съществува без него. Във всяко нещо, което прави, търси смисъл. Казваш: „Ела да пийнем кафе”. Смисълът не е в кафето. Защото, ако беше в кафето, можеш да си поръчаш у дома. Take away. Но какво е кафето? Поводът да говоря, да се открия, да срещна някого. Душата ми иска кафе, не тялото ми. Душата ми е жадна. Поводът е кафето. Душата иска разговор, дискусия, споделяне, изповед, усещането, че в този свят съществува някой, който да погледне и мен. Съществува някой, който да ме чуе. Някой ме видя. Хората ми казват: „Вкъщи никой не ме вижда, сякаш не съществувам”. Детето казва: „Отче, вкъщи не ме виждат, не ме слушат, не съществувам за тях. Просто ме хранят, но никой не ме вижда, никой не ме слуша“. Човек може да измине километри, за да отиде при един духовник, само и само за да го изслуша. За да намери някой, с когото да говори. И другият те пита: „Какво правиш там?”. Отивам, защото някой се интересува от мен. Съществува някой, който иска да ме чуе, и то да чуе не само добрите ми страни. Има някой, който да чуе за моето окаяно положение. И отивам и си отдъхвам.
Веднъж някой отишъл при стареца Моисей на Света гора, уморен, изтощен, затруднен, и му казал: „Геронда, искам нещо да ви кажа”. „Заповядай, ще те слушам.” Човекът започнал да говори, минали два часа, три часа, и накрая му казал: „Благодаря ви много, отче, за златните ви думи!”. А той нищо не му бил казал. Старецът Моисей не успял да му каже нищо. Но човекът благодарил за златните думи. Кои били златните думи? Това, че го изслушал. Че имал насреща някой да го чуе. Това е много, много често срещана жалба на нашите деца: „Не ми обръщат внимание вкъщи, сякаш не съществувам. Не знаят нуждите ми. Не знаят какво искам, коя е най-дълбоката ми нужда”. Затова нека не си мислим, че с външни грижи ще постигнем нещо. Душата е тази, която чувства и усеща. Душата е вътре в нас. Затова и свети Порфирий казваше: „Внимавай какво мислиш. Внимавай вътре в себе си за чувствата, за завистта”. Тя причинява зло. Може да разруши другия човек. „Внимавай какво мислиш.” Мисълта има сила да повлияе на ситуацията. Не е само това, което виждаме. А това, което чувстваме. Нашите души.
Понякога дори само да помислиш и идва отговор от Бога. Казваш: „Не сварих дори да се помоля”. Но душата ти го е знаела отпреди, казала го е, без устата ти да го е изрекла и Бог ти го е дал. Казваш: „Не си спомням да съм се молил за това”. Не е нужно. Не е нужно да го казваш с думи, сърцето ти го казва. И обратното. Много пъти казваш: „Ще отида да търся работа”. Устата ти го казва, краката ти отиват, но душата ти казва: „Аз не съм достоен за нищо добро. Нищо няма да намеря”. Умът казва: „Искам да си намеря мъж, за да се омъжа”. Но душата ти казва: „Не съм достойна някой да ме обича”. И отиваш, и Бог ти дава този дар, който си искала, и след това правиш всичко възможно да го прогониш от живота си. Не съзнателно. Душата ти отвътре. Затова и светият човек е този, чиито душа и ум не са отдалечени. Докато грехът създава разстояние между сърцето и ума. Ти си раздвоен, разпокъсан, на парчета, раздробен. Едно е умът, друго е сърцето, трето е тялото ти. Губиш се, объркваш се. „Какво искам, какво търся?”. Не знаеш. Това прави грехът — обърква. Прави те на парчета. Казваш: „Отче, на парчета съм. Отче, не мога да събера парчетата си”. „Защо си на парчета? Защо чувстваш разпокъсаност вътре в себе си?” Светостта какво прави? Обединява. Свързва. Прегръща. Обединява човека. И много пъти се молиш и казваш: „Боже мой, вземи от мен тази страст, за да не се погубя”. Но вътре в теб сърцето ти казва: „Остави я, хубава е”. И не ти я взима. И казваш: „Защо не ми я взимаш, да отмине това изпитание?”. Но то не отминава. Казваш: „Защо не си отива?”. Защото не знаеш да живееш по друг начин. „Вземи го, Боже мой”, но Той не го прави, защото не си готов да живееш по друг начин. Само така се научаваш да живееш. Ако ти вземе изпитанието ти, ще се разпаднеш, няма да знаеш кой ще бъдеш утре сутринта. Така се научаваш. „Ама страдам.” Да. Страдаш, но поне съществуваш. Живееш, живееш като жертва. Като жертва. Като нещастен. Научил си тази роля. Ако утре сутринта ти я взема, как ще изиграеш твоята роля в живота, как ще се справиш? Не знаеш да живееш по друг начин. Така си се научил и добрият Бог не иска да се разпаднеш напълно. Казва ти: „Остави го така” и куцукайки, продължаваш, живееш.
На мен ми пращат постоянно съобщения: „Отче, помоли се да си намеря добра жена”. Всички искат добра, разбира се. Между другото, не стига, че искат да намерят жена, искат и да е добра. И свети Паисий казваше, че винаги, винаги са го молили за това да срещнат добро момиче. Да намерят добра жена. И му казвали: „Геронда, помоли се да си намеря добро момиче”. Той казва: „А лошите какво ще ги правим, бре, деца?”. Вместо вие, които сте християни, да вземете едно момиче и да кажете: „Не ме интересува. Нека дойде една жена в живота ми, да дойде един човек, добра, лоша, трудна, да живеем заедно”, ти искаш и да е добра. Искаш и да е лесно с нея. Искаш да се осветиш, искаш и добра жена. Няма как. Искаш и да се осветиш, искаш и добър мъж. Не искаш ли да се осветиш? Е, изпратих ти този човек. Как да се осветиш? Затова е много важно да разберем, че душата на детето записва всичко, чувства всичко, усеща всичко.
Най-голямата трудност не е да говориш правилно на детето. „Седни да му поговориш правилно”, казва майката на бащата. Добре прави. Трябва да седне да му говори. Разбира се, че трябва да говорим на детето. Но това не означава, че нещо ще се промени. Няма да се промени нищо. Въпросът е не просто да седнем да му говорим добре. Най-важното от всичко е да живеем правилно. Затова какво казваше свети Порфирий? Ако искаш децата ти да са добре, ако искаш децата ти да се осветят, ти се освети. Някой казва: „Какво е това, да се осветя?”. Разбира се, ти се освети и децата, казва, ще са добре. Не искай от децата да са добри. Ти бъди свят. Защо казваше това, а ние го чуваме и ни се струва непостижимо? Защото в действителност ти казва, че няма значение какво ще кажеш, а значение има твоят живот. Животът ти да ухае на Бога, да ухае на Христос, да ухае на любов, да ухае на прошка, да ухае на светлина, радост, славословие, благодарност. Може да му говориш много хубаво, но ако сутринта ставаш и казваш: „Какво е това лошо време? Ще прогнием от многото дъжд!”. Е, ако ставаш и казваш: „О, ще изгорим днес!”. Ако, докато стигнеш до работа, си се скарал с половината град; докато стигнеш до работа от вкъщи, си напсувал половин Солун. Намръщил си се. Изкрещял си. Ядосал си се. Разрушил си всичко. Е, детето те гледа внимателно и си казва: „Снощи друго ми говореше”. Най-вероятно няма да ти го каже. Може някои деца да имат тази смелост. Няма да ти го каже. Но вътре в себе си казва: „Какъв е баща ми? Снощи какво ми говореше?. Казваше ми да не се карам със съучениците си, а той се изпокара с всички съседи”. „Говореше ми да прощавам, а той не говори с половината семейство, с чичо, с леля, не си говорят, не си прощават”.
Затова има голямо значение не просто да седна да му говоря. Това е даденост. Да говорим, да разговаряме, да говорим с децата си, бащата с момчетата, момичетата с майката и обратното. Но най-важното не е просто да седнеш да му говориш. Най-важното не е само да му говориш правилно. Въпросът е да живееш правилно. И когато живееш правилно, детето ще има посоката. Не ви ли се е случвало да видите хора, които са били неуки? Пораснали са на село. Майката е неука, не знае педагогика, не е завършила психология. Не е ходила на педагогически курсове. Не е чела Фройд и Адлер. Нищо не е знаела. Абсолютно. Не е знаела как да говори правилно на детето. Не е имала правилни маниери. Но животът ѝ е бил свят. Нейната целувка, милувка, хляб, сладки, грижата за къщата, нейните безсънни нощи, нейното бдение.
Веднъж един младеж отишъл в Неа Скити, тогава, когато братството на стареца Йосиф Ватопедски било още в Неа Скити. Там бил и настоящият Лимасолски митрополит Атанасий. Отишли двама-трима младежи, един от тях бил атеист. Митрополит Атанасий ми каза: „Отче, с много силен ум, но тъй като произлизаше от религиозно семейство, бе разрушил вярата си в Бога”. За всяко нещо имаше силен контрааргумент. Страхотен ум, съобразителност, способност, красноречие, сила в словото. И ми казва: „Искам да поговорим”. „Добре”. Седнахме и говорихме. Наистина ме затрудни много. Аз му казвах нещо, той веднага ми отговаряше. Аз му говорех, той ми отговаряше. Затрудни ме с аргументите, които имаше, както ги беше изградил в ума си. Такъв ум не бях виждал. Но в даден момент видях, че се просълзи, развълнува се и ми казва: „Знаеш ли, отче, всичко това, което ти казвам, наистина е така, и в това вярвам. Но има нещо, което не мога да оборя, нещо, на което не мога да отговоря, нещо, на което не мога да се противопоставя”. „Какво е то?”. Казва ми: „Вътре в ума ми, в сърцето ми стои образът на майка ми. На майка ми, която вечер се молеше на колене за нас, за братята ми и за нашите трудности. Безброй пъти я виждах в тъмното пред кандилата да се моли мълчаливо. Мислеше, че спим. Мислеше, че не я виждаме, а тя се молеше. Бях виждал много пъти очите ѝ насълзени и да се моли за семейството. За нас. Този образ на майка ми, коленичила да се моли, никога не мога да го забравя. Не може да изчезне от съзнанието ми. Това не мога да го залича от себе си”. И този образ на насълзената, коленичила майка го задържа във вярата и по-късно той стана монах на Света гора, този, когото никакви думи не можеха да го убедят, никакъв аргумент, го убеди едно преживяване, един опит, един образ, дълбоко запечатан в сърцето, в душата му. Това, което усещал в момента, когато майка му се молила, това тайнство, което изпълвало дома, къщата, това усещане за благодатта, което излизало от тялото на майката, тези очи, които след това го гледали, може би, за да му кажат „Лека нощ“, и били изпълнени с Божието присъствие, това го докосвало, преобразявало и накрая го спасило. Това го спаси.
Какво ще си спомняш накрая? Какво ти е казал баща ти? Не. А това как се е кръстил, как е ял, как е говорил, как се е смял. Затова, когато почине бащата или майката, другият съпруг го оплаква и ние казваме много пъти: „Добре, нали се караха и трепеха? Лицемери, лъжци.” Не, не са лицемери. Не са лъжци. Колкото истинско беше, когато се караха, толкова истинско е и сега, когато плачат. Защото, когато моят човек си тръгне, когато майка ми си отиде, когато баща ми си отиде, аз не оплаквам неговото съвършенство. Много пъти сме се карали. Много пъти сме били натъжени. Какво оплаквам? Неговата уникалност. Уникалното докосване. Тази жена ме докосна за първи път. Никой друг не ме е докосвал. От тази жена за първи път почувствах дъха, докосването, светлината, говоренето, усещането. Оттам ги научих, оттам видях всичко, от този баща. Това е дълбоко запечатано в мен. Карахме се, разбира се. Наранихме се много пъти. Но това не нарушава любовта. Не означава, че не те обичам. Това, че се караме, не означава, че не се обичаме. Нека не влизаме в тези схеми на пиетизма, легализма и морализма, които просто изискват добри външни действия. Човек може да пада и да става хиляди пъти на ден, казва Евангелието и църковните отци, и наистина може много пъти едновременно да се караме и да се прегръщаме. Това е човешкият живот.
Следователно има един пример, който или ни изгражда, или ни разрушава. Преживяването и примерът ще ни задържат. Това ще ни спаси. Да знаете нещо много важно. Психологията също го казва, но отците го казват по-рано, а именно, че от момента, в който станем родители, връзката е травматична, защото ще поставиш условия, ще поставиш правила. Трябва, необходимо е. Иначе, утре, вдругиден детето ще се разруши. Трябва да поставиш граници и правила. Това създава травма, защото ограничаваш желанието, необузданото, безкрайното желание на другия, поставяш му граница, и това наранява, травмира. Следователно няма съвършени родители. Идва другият, на 60 години е. Казва: „За всичко е виновен баща ми”. Ама ще умреш и баща ти още ще ти е виновен! Животът ти свършва. Казва: „Майка ми е виновна”. „Баща ми е виновен.” Не знам кой още. Ама животът ти свършва. Кога ще пораснеш? Извади биберона. Казва: „Нямам”. Аз го виждам, още го държиш. Имаш външен вид на възрастен, но вътрешно още не си пораснал. Какво означава да пораснеш? Означава да поемеш цената на твоите избори. Отговорността за твоя живот. Кръста на твоя живот. Не искаш кръста. Искаш винаги някой друг да е виновен. Това се случва постоянно. Докога? Добре, когато си малък, разбирам оплакването, но в някакъв момент, не трябва ли да разбереш, че бащата ти направи най-доброто, което можеше? Това, което можеше да издържи, както и аз, както и той. Ние не сме перфектни родители. Няма перфектни родители. Никой не е имал перфектни родители. Никой няма да стане перфектен родител. Какъв можеш да станеш обаче? Истински, автентичен. Никой не иска твоето съвършенство. Какво иска? Твоето присъствие. Да присъстваш в живота на детето. „Но аз съм слаб.” Дори слаб, куцукайки, но присъствам. Присъствам. „Не съм перфектен, любов моя, но съм тук.” „Не мога да отговоря на всичко, но те обичам.” „Не съм тук, за да ти реша всички проблеми, но съм тук, за да те държа за ръка.” От това се нуждае едно дете. Не твоето съвършенство. Не фалша на твоето съвършенство. Не лъжата на твоето съвършенство. Не маската. Не ролята. А твоята истина. Твоята автентичност. Христос в Евангелието не търси съвършенство. Казва: „Кажи едно „Господи, помилуй”, кажи „Сгреших”, кажи „Виновен съм”. Кажи: „Богородице, не бях най-добрата майка, но обичам децата си. Покрий моите празноти. Не позволявай да бъдат наранени от моите грешки. Покрий ги. Ела и покрий празнотата, която аз създадох”.
В този живот най-голямата грешка е това, да търсиш съвършенство, и ние това правим постоянно. Затова сме пълни с неврози. Защо? Защо се пълнят психиатрите? Защо психолозите имат толкова работа? Защото не можем да приемем слабостта си. Попитай един психолог, кога човек се освобождава? Кога? Когато стигне до момента да признае вътрешно и да приеме, че не е съвършен, че е слаб, че е ранен. Тогава започва изцелението на човека. Тоест това, което Христос постоянно иска, кажи го, „Господи, помилуй”. „Приеми го. И когато го приемеш, аз ще ти дам Моята благодат.”
Следователно и детето ще научи кой е Бог чрез нас. Всички ние носим Бога, за Когото сме научили от баба си, дядо си, майка си, баща си. Кой Бог носим? Този, за Когото ни каза учителят в училище? Не си спомняме тези неща. Не сме им обърнали голямо внимание. Не ги научихме тези неща. Това, което ни каза свещеникът в неделното училище? Добре. Дори да ни ги е казал, повечето деца си спомнят приятелските компании в неделното училище. Не си спомнят какво им е говорил отецът. Спомнят си хубавите компании. Едно хубаво бдение, едно хубаво поклонение, едно чудо. Малката компания с другите и са си прекарвали добре. Повечето деца ходят на неделно училище, защото си прекарват добре. Ако има хубава компания, имаш и много деца на неделното училище. Не си спомнят това, което им казваш. Но си спомнят кой е бил свещеникът. Ти не си спомняш учителят какво ти е говорил. Но си спомняш, че някога имах един добър учител, не си спомням какво е казвал, но беше очарователен, спокоен, неговият отпечатък беше красив, благ, свят беше този свещеник.
Много пъти отиваш някъде, слушаш проповед, идваш вкъщи особено в селото и казваш: „Много хубаво говори свещеникът”. Дъщерята пита майката: „Какво каза, мамо?”. „Много хубави думи, детето ми, казвам ти”. „Е, да, но какво каза?” „Е, не си спомням, но бяха много хубави думи.”
Вероятно, като си тръгнем, няма да си спомняте нищо от това, което казах. Така е, и аз може да не си спомням какво ви казах. Най-вероятно. Затова и много пъти не знам къде какво говоря, не си спомням. Няма значение. Но ще ми остане това, че се смеехте. Ще ми остане, че беше хубава публика. Видях хубави очи, хубави лица. Наистина ви го казвам. Казват ми: „Хубава беседа”. Казвам: „Много хубава”. Защо? Защото, публиката беше хубава, смееше се, не беше студена.
***
Кой те научи, че Бог е любов, как го научи, че Бог е любов? Бог наказва ли? Някъде си го научил. Някой ти е казал: „Изяж всичко, иначе Бог ще ти отреже езика.”„Не говори лоши думи, Бог ще те накаже“. Друг казва: „Нея Бог я наказа”. „Бог го наказа.” „Бог така е поискал и умря това дете.” Следователно в теб се създава конкретен образ за Бога. Затова има голямо значение какво ще научим за Бога. Едно дете научава за Бога чрез нас.
Като малък, къде се научих да се моля, ако изобщо съм се научил? Четох книги? Не, тогава още нямах. Но бях видял баба ми да се моли вечер. Казвам: „Какво прави тази жена, какво мърмори?”. Аз нищо не разбирах, но виждах, че шепне нещо през нощта. И докато бях в леглото и всичко беше тъмно, кандилото трептеше пред иконите и аз виждах хубавите очи на Богородица, виждах, че държи бебе в прегръдките си. Не знаех какво е това, но виждах един красив образ, едно трептящо кандило. И това кандило ми правеше компания през нощта. Особено когато родителите ми ме оставяха и отиваха на село. Е, аз бях винаги страхлив, несигурен. Имах тъга, страхове от малък, имах този проблем. И когато ме оставяха, това кандилце ми правеше компания. Това се запечата вътре в мен, създаваше тайнствена атмосфера и след това виждах баба ми да се моли. Както и по-големият ми брат. Нещо шептеше. Ние спяхме и в тъмното той ставаше и коленичеше в леглото. Аз бях пакостник и веднага пуснах лампата, за да го видя, и го бях засякъл да се моли в леглото. И го питам: „Какво правиш?”, а той ми казва: „Спри лампата!“. Бях малък. Той бе голям. И си казвах: „Какво прави? С кого говори?”. Това създаваше в мен усещане, докосваше сърцето ми, не знаех с ума си какво е, но вътре в мен ми говореше. Оттам се научих да се моля, никой не ме е учил. По-късно дойдоха книгите. Ти къде се научи да внимаваш? В едно изпитание, в една трудност, в момент, в който си усещал, че земята ще те погълне, че нямаш светлина, кислород и казваш: „Искам да си поема дъх”, и тогава казваш: „Ще направя това, което правеше майка ми, баба ми”.
Също така детето усеща благодатта и с това ще завършим. Детето усеща дали домът, животът ни, душата ни наистина имат благодат. Дали Христос е дъхът на бащата, неговият живот, детето усеща и чувства това. Усеща благодатта, която имаме. Затова е много лесно за децата да разберат благодатта. Тяхната чистота им позволява да участват в тези тайни, в тези Божии чудеса. Следователно, когато се молиш, когато вярваш, когато това, което казваш на децата, е наистина твоята истина и Христос е центърът на живота ти, а не картина в твоя хол, а центърът на твоето съществуване и живееш, и обичаш, и дишаш за Христос, виждаш, че детето не се нуждае от много думи. То го усеща, преживява го. Благодатта му говори в сърцето. Затова и свети Порфирий казваше: „Не говорете много, но се молете много. Молитвата може да каже повече неща, отколкото твоите думи на едно дете, особено на един юноша”. Много пъти молитвата казва много повече. Седни, помисли, помоли се с броеница и помисли за душата на Мария, на Яна, на Елена, на сина ти Василий, на Манол, помисли и ѝ говори, разговаряй с нея така, сякаш говориш на душата. Затова свети Порфирий казваше да ѝ говориш и да си представяш, че е пред теб, да започнеш разговор с душата, не с ума на детето. И ще видиш невероятни неща. Вярвай в молитвата, вярвай в тази сила, която може да създаде други, по-дълбоки, по-откровени отношения. Не вярвай само на думите. Те са хубави, четем книги, слушаме беседи, всички това е добро, но вярвай в молитвата. Говори на душата на детето, не толкова на ума му. Нашите деца ще правят това, което виждат, преживяват, вкусват, а не просто това, което ще им кажем. Може да им кажем прекрасни думи, може да им дадем прекрасни правила, но те никога няма да ги изпълнят, няма да ги приложат или да ги следват, ако ние самите не живеем това, което казваме, ако ние самите не вярваме в това, което казваме, и ако това, което казваме, не е нашата истина, а просто нашата роля…
