Автор: о. Харалампос Пападопулос
Подготвил: Константин Константинов
В брака и в нашите взаимоотношения всички сме призвани към преобразяване. Призвани сме първо да преобразим самите себе си и след това, като естествено продължение на това, да преобразим и връзката си. Защо? Защото това, което всеки от нас носи в себе си, е нашата човешка ограниченост.
Представете си двама души, които са напълно непознати един за друг. Не ги свързва нищо. Всеки носи собствените си преживявания, предразсъдъци, травми и рани. И в един момент тайната на любовта ги събира. Това е истинска тайна — нещо, което не може да бъде обяснено или анализирано само с разума. Колкото и да се опитваш да го разнищиш, никога не можеш да го изчерпиш напълно. Защо обикнах точно този човек? Можеш да правиш различни предположения и да даваш разнообразни обяснения, но никога няма да знаеш напълно. Любовта остава загадка. Затова и тя не може да се случи под натиск. Никой не може да се влюби насила. Не можеш да обикнеш някого, защото „трябва“. Не можеш да създадеш връзка само защото „е време“. Това просто се случва. Любовта идва сама, а ти единствено я посрещаш в живота си. Не знаеш дали ще се случи, кога ще се случи и къде ще се случи.
Спомням си една жена, която ми разказа как се е запознала със съпруга си. Срещнали се на летището. Тя трябвало да хване полет, но не могла да намери такси. Загубила много време, пристигнала късно и изпуснала самолета си. Докато чакала да презавери билета си за следващ полет, видяла един млад мъж. Заговорили се, започнали разговор и тогава се случило онова вътрешно „щракване“. Именно това е тайната — никой не знае кога и как ще се случи.
Затова понякога хората идват при свещениците и казват: „Отче, помоли се да намеря добър съпруг“ или „Помоли се да намеря добра съпруга, защото няма добри хора“. А аз им казвам: „Има много добри хора“. Те отговарят: „Да, но аз не ги срещам“.
Разбира се, можем да се молим. Но ако след това се прибереш вкъщи и останеш затворен между четирите стени, как ще срещнеш някого? Трябва да излезеш, да живееш, да общуваш, да споделяш, да виждаш хора и те да виждат теб. Любовта се ражда в срещата.
Св. Паисий казвал: „Ако си в пустинята и търсиш вода, първо трябва да копаеш, да търсиш и да се трудиш”. Не очаквай Бог да ти даде вода, ако не си направил нищо. Когато види усилието ти, ако наистина не можеш да намериш вода, тогава Бог може да помогне и по чуден начин. Но чудото не идва при човек, който бездейства. Необходимо е да се задействат волята, желанието и свободата на човека. Тогава Бог съдейства.
Затова знаем, че брачната връзка е подвиг. Неслучайно в Църквата младоженците се увенчават с венци. Вярваме, че преди това е имало борба, въздържание и усилие. Но ги увенчаваме и по друга причина — защото знаем, че истинската борба тепърва започва.
Да срещнеш другия човек, да го опознаеш, да се нагодите един към друг, да постигнете хармония въпреки различията си и да изпитате усещането, че всеки допълва липсващото у другия — всичко това е трудно. Изисква непрестанно движение напред и назад, отстъпване и приближаване. Това е подвиг и дори мъченичество.
Затова по време на венчанието Църквата пее тропарите на мъчениците: „Святии мученицы, добре страдавшии и венчавшиися…“ Църквата знае, че бракът е духовен подвиг, усилие и труд.
Тук си струва да си припомним една мисъл на св. Паисий. Той казвал, че щастливите семейства не са тези, в които съпрузите са еднакви.
Често след сватбата започваме да се оплакваме. В началото другият е нашият ангел, нашият идеал. По-късно обаче започваме да виждаме недостатъците му. Спомням си една жена, която ми каза: „Вече не мога да го понасям“. А аз знаех колко силно бяха влюбени. Големи обещания, вечна любов, клетви, че никога няма да се разделят.
Когато чувате прекалено гръмки декларации, бъдете внимателни.
Спомням си една двойка — постоянно се държаха за ръце и изглеждаха напълно погълнати един от друг. Казах на жена си: „След година-две ще ги видиш по друг начин“. И наистина — когато ги срещнах отново по-късно, не само че не се държаха за ръце, но единият вървеше няколко метра пред другия.
Разбира се, има и двойки, които продължават да бъдат близки и след много години. Но говорим за мнозина, които в началото се увличат от емоцията, без да имат дълбоки духовни корени и реалистична представа за това какво представлява бракът.
Бракът не е просто емоционален ентусиазъм. Той е подвиг и кръст. И това важи за всички нас. Не говорим като хора, които стоят отстрани. Всички сме преживявали подобни неща. Рядко се среща истинска зрялост, защото обикновено човек първо страда, а след това се учи.
Св. Паисий казвал още, че идеалните семейства не са тези, в които двамата си приличат във всичко. Много хора казват: „Искам съпруг или съпруга, с които да сме еднакви във всичко“. Но такова нещо не съществува.
Това всъщност е желание, породено от егоизма — човек иска да се ожени за собственото си отражение, за продължението на самия себе си, а не за друг човек. Но красотата е именно в различността. Другият човек е дар. Различието е едно от проявленията на Божията красота.
Светите отци казват, че Светият Дух се проявява в многообразието, а не в еднообразието. Еднообразието уморява. Бог винаги е удивление. Светият Дух носи разнообразие и неповторимост.
Затова и духовните преживявания на светците никога не са еднакви. Св. Софроний Есекски казва, че всеки човек и всеки светец са абсолютно уникални. Възхищаваме се на живота на светците, но това не означава, че трябва буквално да копираме живота на св. Никодим или на св. Паисий. Това е невъзможно.
Всеки човек е неповторима личност и изгражда своя собствена, уникална връзка с Бога. Пътищата, по които Бог среща човека, са много.
Ето защо красивите семейства са онези, които умеят да управляват различията си. Те не се опитват да ги унищожат, а ги превръщат в хармония, среща и плодотворно взаимодействие. Именно в това се крие благословението.
В този процес често наблюдаваме следното: в началото има възторг, има удивление, има душевно, интелектуално, духовно и телесно откриване на другия човек. Връзката е жива, пулсираща, изпълнена с желание за живот.
След време обаче, когато двамата вече са заедно, в семейството идва дете. Казвам „в семейството“, защото не споделям схващането, че семейството започва едва с появата на дете. Семейство съществува още от момента, в който се създаде двойката. Дори ако никога не се роди дете, това пак е семейство. Важно е да запомним това.
И така, появява се детето. Тези двама души, които любовта и тайната на влюбването са събрали заедно, които са се търсили един друг и са изградили дълбока връзка, постепенно започват да се отдалечават един от друг. Парадоксално, детето вместо да ги обединява, започва да ги разделя.
Тогава възниква въпросът: губи ли се съпружеската връзка заради родителството? Изчезва ли приятелството и близостта между мъжа и жената, когато те станат родители?
Много пъти хора идват при свещеника или духовника и с известна гордост казват:
„Отче, да ти кажа честно, от деня, в който се роди детето ни, ние със съпруга ми никога повече не останахме сами.“
И го казват така, сякаш очакват похвала, сякаш са извършили нещо достойно за възхищение.
А всъщност това е катастрофа. Катастрофа не само за брачната връзка, но в крайна сметка и за самите деца.
Светите отци на Църквата, и особено св. Йоан Златоуст, който е разглеждал задълбочено този въпрос, никога не поставят раждането на деца като главна причина за брака. Това трябва ясно да се подчертае. Св. Йоан Златоуст поставя раждането на деца едва на трето място.
На първо място той поставя единението между мъжа и жената — тази благословена от Бога среща, за която говорихме досега. Срещата на две личности, съпружеското приятелство, взаимното споделяне, откриването на Божието царство в отношенията между двама души. Там, където в любовта между двама души се отразява самата Света Троица.
На второ място той поставя защитата от блудство и порочни страсти, като признава реалността на човешката природа и телесността.
Едва на трето място поставя раждането на деца. А ние често сме обърнали този ред.
Тук има сериозно изкривяване и неразбиране на светоотеческото учение. Често наричаме нещо „светоотеческо“, без всъщност да познаваме цялостната мисъл на отците. Вземаме отделен цитат от интернет или откъс от някоя книга и го използваме извън неговия контекст. Но за да разбереш истинската позиция на един отец по даден въпрос, трябва да познаваш цялата логика и цялостната структура на неговото богословие.
В продължение на векове в много общества бездетната жена е била смятана за прокълната. Бездетното семейство е било възприемано като лишено от Божието благословение. Такива хора са били отбягвани и поставяни в периферията на обществото. Нерядко жената се е срамувала да ходи на църква или да участва в обществения живот. Подобни примери намираме и в разказите на Александрос Пападиамантис. Там виждаме жени, които са били заклеймявани единствено защото не са могли да имат деца. Понякога дори съпругът е имал правото да ги изостави, сякаш са „непродуктивни“.
Обществото е смятало, че някой е съгрешил — или самата жена, или родителите ѝ, или че плаща за някакъв грях. Така постепенно се е наложила представата, че основната цел на брака е единствено раждането на деца. И тук се крие голямата опасност. Не казвам, че децата не са цел на брака. Но ако приемем, че това е единствената му цел, тогава човек ще направи всичко възможно да има деца — дори когато връзката е разрушена и любовта е угаснала. Тогава се допуска една от най-големите грешки.
Децата са плод на една връзка. Децата са плод на любовта. Децата са плод на срещата между двама души. Те никога не са средство за поправяне на една връзка. Никога не трябва да създадем дете, за да спасим брака си. Който вярва в това, рано или късно ще се разочарова. Съветите от типа: „Направете си едно дете и всичко ще се оправи“ са изключително вредни. Защото редът е обратният. Първо идва любовта, а детето е плод на тази любов. Обичам този човек. Искам да бъда с него. Желая заедно да дадем живот на дете. Детето носи печата на тази любов. То е плодът на една жива връзка, свидетелство за едно взаимно желание и свободен избор. То не трябва да носи белега на необходимостта или принудата.
Св. Порфирий казваше, че много от психологическите проблеми на хората произлизат именно от това, че не са били заченати като плод на любовта.
Когато хората отивали при него за изповед, той имал два вида изповед дар. Едната, която познаваме, а другата той наричал „божествена психоанализа“. Докато човек му разказвал живота си, светецът чрез дара на прозорливостта виждал цялата му история — още от времето в утробата на майката. Виждал раните, объркванията, вътрешните травми и се молел Божията благодат да ги изцели.
Св. Порфирий често казвал, че много душевни страдания започват още преди раждането.
Колко деца са били заченати, за да задържат един брак? Колко жени са останали в разрушена връзка само защото са забременели? Колко деца са се появили не защото са били желани, а защото просто така се е случило?
Колко пъти съм чувал жени да казват: „Отче, бях на крачка от раздялата. Бях решила да си тръгна. Но тогава забременях и останах“. Това се случва много по-често, отколкото си мислим. А детето несъзнателно носи белега на това отхвърляне. Носи усещането, че никога не е било истински желано, че не е било плод на свободна любов и съзнателно желание. И често през целия си живот човек носи в себе си необяснима тревожност, тъга, несигурност и вътрешен страх, без да разбира откъде идват. Защото дълбоко в себе си то носи усещане за отхвърляне, за нежеланост и изолация. Затова трагедията в цялата тази ситуация е, че детето трябва да бъде плод на връзката, а не средство за нейното спасяване.
Има още една причина, поради която представата „ще създадем дете и всичко ще се оправи“ не работи. Когато се роди дете, животът на жената се променя изцяло — както физически, така и психически. Но се променя и самата връзка. Всичко влиза в нов етап. Едно дете има огромни потребности. То изисква цялото внимание да бъде насочено към него. Майката естествено е принудена да се съсредоточи върху детето. Ако отношенията между съпрузите не са стабилни, това лесно може да доведе до проблеми. От страна на бащата често несъзнателно се появява ревност. Появяват се напрежение, съперничество и конфликкти. Не се усмихвайте на това. Случва се много по-често, отколкото изглежда.
Спомням си една жена, която ми разказваше как съпругът ѝ и синът ѝ стигнали до сериозен скандал. Причината изглеждала смешна — на обяд имало пиле и майката дала по-хубавото парче на сина. Бащата се почувствал пренебрегнат и избухнал. Отстрани изглежда дреболия. Но подобни ежедневни ситуации често изваждат на повърхността по-дълбоки проблеми — ревност, конкуренция, тревожност и неизлекувани вътрешни конфликти.
Детският психиатър Димитрис Караянис казва нещо много красив по този въпрос. Той пише, че когато една двойка, живеейки своята любов, реши да създаде дете, тогава тя приема новороденото и го утвърждава като човешка личност. В същото време и самата връзка между съпрузите се преобразява, израства и преминава на ново равнище. Но ако липсва тази любовна основа, нещата стават много по-трудни. Тогава започваме да използваме детето.
Първото нещо, което се случва, е, че детето започва да служи като оправдание за отдалечаването между съпрузите.
Започваме да казваме: „Не мога да дойда с теб, защото трябва да съм с детето“. „Не можем да излезем, защото имаме детето.“ „Не можем да останем сами, защото детето има нужда от нас.“ Така детето постепенно се превръща в средство, чрез което се поддържа дистанцията между двамата.
Второто, което често се случва, е, че започваме да използваме детето за собствените си желания. Казваме: „Детето има нужда от тази екскурзия“. „Детето поиска това.“ „Детето иска онова.“ А всъщност много пъти това са наши собствени желания. Може да искам да отида на почивка, но не го заявявам открито. Вместо това казвам: „Детето има нужда от почивка“. Може да ми се яде нещо, а казвам: „Детето иска“. Не смея да изразя собствените си потребности, защото връзката вече е охладняла. Между съпрузите е навлязло съперничеството и човек се страхува да покаже, че е уязвим или има някаква нужда.
След това започва и друго явление.
Човек напуска съпружеското ложе. Спомням си покойния отец Михаил Кардамакис — една от големите съвременни фигури на православното богословие. Той беше изключителен духовник и често казваше: „Никога и по никаква причина не напускай съпружеското си ложе“. Не онова: „Скарахме се и отивам да спя на дивана“ или „Ще легна при детето“. Това не са зрели решения.
Разбира се, ще има конфликти. Ще има напрежение. Понякога хората ще се нараняват. Това е естествено. По-скоро трябва да се тревожим за онези семейства, в които никога няма разногласия, никой не говори и всички привидно са съгласни с всичко. Ако влезеш в един дом и никога не виждаш различия, никога не чуваш спор и постоянно единият казва на другия: „Както ти искаш“, тогава вероятно има по-дълбок проблем.
Дори в манастирите на Света гора има разногласия и напрежения. Монасите спорят, помиряват се, падат, изправят се, прощават си и продължават.
Това е реалността на живота. Защото сме хора. Имаме желания, характери, различни темпераменти и различни начини на изразяване. Важното не е липсата на конфликти, а наличието на прошка, разбиране и покаяние.
Св. Йоан Лествичник казва нещо много мъдро по този въпрос. Не бива да се възхищаваме единствено на природните качества на хората. Някой е спокоен по природа. Друг е избухлив по природа. Трети е по-енергичен или по-общителен. Това само по себе си не е духовно постижение. Истинско възхищение заслужават онези качества, които са придобити чрез труд, сълзи, борба и духовно усилие. Когато човек е работил върху себе си, когато се е борил със слабостите си и е принесъл плод чрез усилие и благодат — тогава говорим за истинско духовно израстване. Разбира се, и природните дарби са Божи дар. Но те не са плод на личен подвиг. Затова е толкова важно съпрузите да не бягат един от друг.
Често след скандал единият напуска спалнята и отива да спи при детето. Но детето усеща всичко. То може да не разбира подробностите, но разбира, че нещо не е наред. Чувства, че родителите му не са добре един с друг. Както много добре знаем, от децата не може да се скрие почти нищо. Те усещат и най-фините промени в атмосферата у дома. А когато съпружеската близост е изчезнала и всичко се свежда единствено до родителството, тогава често се появява явлението на детето-тиранин или детето-цар. Това е дете, което постепенно започва да управлява цялото семейство, защото несъзнателно е заело мястото, което е трябвало да принадлежи на връзката между майката и бащата. И то започва да усеща, че целият свят се върти около него.
Когато нямаш здрава връзка със съпруга или съпругата си, неизбежно се появява празнота. А тази празнота човек се опитва да запълни. И много често я запълва чрез детето.
Тогава започваш да инвестираш всичко в него. Всичко, което детето поиска, всичко, което желае, се изпълнява. Появява се почти обсесивна привързаност и прекомерна загриженост.
Така се ражда това, което наричаме детецентрично семейство. В такова семейство детето се превръща в цар. То започва да усеща, че управлява всичко около себе си. Но същевременно се превръща и в малък тиранин, който има все по-големи претенции.
Сигурен съм, че всички сте виждали подобни случаи. Сто души са събрани някъде по някакъв повод, а едно дете иска да бъде център на вниманието на всички. Иска всичко да се случва по неговия начин и реагира тиранично, когато това не стане.
Удивително е колко силно едно дете може да владее живота на родителите си.
Но проблемът е и друг. Родителят инвестира толкова много в детето, че в един момент започва да очаква всичко това да го получи обратно. Тогава вече не говорим за безусловна родителска любов. Защото започват думите: „Какво ли не направих за теб!“ „Аз те изучих“ „Аз ти построих дом“ „Аз ти дадох всичко“.
Това обикновено се случва, когато детето започне да прави избори, които не съвпадат с желанията на родителя. Защото през цялото време си го възприемал като продължение на собственото си его. Искаш да решаваш за кого ще се ожени, къде ще живее, какво ще учи, какъв живот ще води. А когато нещата не станат така, както ти си ги планирал, започват напрежението, конфликтите, разочарованието и дори емоционалният шантаж. Човек започва да изисква обратно всичко, което е вложил в тази връзка. Много често при подобни семейни модели се появява и т.нар. синдром на празното гнездо. Това е реален психологически феномен. Децата порастват, заминават да учат, създават свои семейства и напускат дома. И изведнъж човек остава сам и се пита: „Какъв е смисълът на живота ми сега?“ „Какво ще правя оттук нататък?“ „Защо изобщо да стоя до този човек, с когото живея?“.
Много хора осъзнават твърде късно, че през годините са били свързани единствено чрез децата. Когато децата си тръгнат, те откриват, че между тях вече няма истинска връзка.
Затова, ако трябва да обобщим всичко казано дотук, първото и най-важно нещо е общуването и споделянето. Но общуването не е нещо абстрактно. То трябва да се въплъти в общи преживявания.
Съпрузите трябва съзнателно да отделят време един за друг. Да остават насаме. Да разговарят. Да гледат филм заедно. Да отидат на разходка. Да посетят кино. Да направят екскурзия. Или просто да останат вкъщи. Няма значение какво точно правят. Важното е да намират време да бъдат заедно, да се свързват отново, да разговарят и да се радват на своето съпружество и приятелство.
Друго важно нещо е, че бракът ни дава възможност непрекъснато да откриваме любимия човек в нови роли. Колко красиво е да видиш жената, която обичаш, да става майка. Да видиш как носи във себе си плода на вашата любов. Да наблюдаваш как се променя, как съзрява, как придобива ново измерение на личността си. Това може да те накара отново да се влюбиш в нея. По същия начин жената може да види своя съпруг като баща. Да види тревогата му за детето. Грижата му. Труда му. Желанието му да закриля и да се жертва. И това също може да събуди отново любовта. Защото истинската любов винаги съдържа и възхищение. Трябва да се възхищаваш на човека до себе си. Няма значение как го виждат останалите. За другите той може да е обикновен, незначителен или дори скучен човек. Но за теб трябва да има нещо, което продължава да предизвиква удивление и уважение. Ако възхищението изчезне, рано или късно започва да угасва и връзката. Всеки открива различни причини за това възхищение. Един се възхищава на красотата. Друг на добротата. Трети на благородството. Четвърти на готовността за жертва. Няма значение каква е причината. Важно е да съществува този личен, дълбоко твой мотив, който те кара да се радваш, че споделяш живота си именно с този човек.
Накрая трябва да разберем и нещо много важно: не съществуват идеални семейства. Не съществуват съвършени двойки. Щастливите семейства не са онези, които нямат проблеми. Те са онези, които с Божията помощ са се научили да се справят със своите слабости, противоречия и различия. Научили са се на смирение. Научили са се да отстъпват. Научили са се да прощават. По този повод често разказвам един образ. През зимата бодливите таралежи се събират един до друг, за да се стоплят. Но колкото повече се приближават, толкова повече се бодат един други със своите бодли и си причиняват болка. Те имат нужда от близостта, но същевременно близостта ги наранява. Затова непрекъснато се движат — малко напред, малко назад, по-близо, после по-далеч. Докато намерят онази правилна дистанция, при която нито се нараняват, нито замръзват.
Същото важи и за човешките отношения. Изкуството на любовта е да намериш онази близост, в която не унищожаваш другия и не унищожаваш себе си, но въпреки това оставате достатъчно близо, за да се топлите взаимно. Това е една от най-големите мъдрости на брака.
