Автор: схимонахиня Силуана (Влад)
Източник: „Offering Ourselves, We Enter Into His Joy”
Превод: Пламена Вълчева
Откъс от писмо до майка Силуана
Имаше една неугледна, гърбава бабичка, която ровеше в кофите за боклук и търсеше храна. Тя живееше сама в къща, която оставяше у нас, децата, които по цял ден скитахме из квартала, усещането за мрак и нечистота. Казваха, че бабичката е загубила разсъдъка си след някакви експлозии или по-точко след една конкретна експлозия. Тя влачеше прегърбеното си тяло между жилищните блокове, покрай кофите за боклук. Когато я зърнеха на улицата, съседските деца се скупчваха около ѝ.
Веднъж на едно от децата му хрумна да викаме „Бум!“. Оттогава, винаги щом се появеше, цялата тайфа надаваше вой: „Бум!“. Крясъците ни караха бабичката да изпитва влудяваща тревога: тя вдигаше ръце и започваше да крещи. Ние обаче бяхме безмилостни. Спомням си, че не се решавах да се доближа до нея. Гледах как другите са я наобиколили и нещо ме възпираше, нещо не ми се струваше както трябва, но бързо си казвах, че това е просто игра и че не правим нищо лошо. И след кратко колебание се питах: ами ако изкрещя „Бум!“ само веднъж, просто така да видя какво е? Нали другите го правеха? И по всичко личеше, че им беше доста забавно, когато френетично ѝ се подиграваха. По-смелите дори отиваха съвсем близо до нея и викаха „Бум!“ зад гърба ѝ — това имаше максимален ефект върху нейната реакция.
И веднъж го направих. Преодолявайки колебанието си, започнах да тичам около нея и да крещя „Бум!“.
Господи, какво се случи след това? Както вървеше с наведена надолу глава, тя се спря, извърна лице към мен, погледна ме с много странен поглед и каза: „И ти ли?“. Аз се заковах на място. В изблик на негодувание закрещях: „Да! И аз! Защо не? По-глупав ли съм от останалите? Всички се забавляват. Защо не и аз?“. Господи, бабичката ме беше забелязала! Удивително! Бях сигурен, че не може да различи едно новодошло дете сред групата хлапета, тичащи около нея. А тя е знаела какво се случва в душата ми през цялото това време и в думите ѝ нямаше нито укор, нито обвинение, а само примирение и тъга. „Дори и ти… дори и ти…“ А за мен тя бе просто една нещастна, превъртяла баба, неспособна да разбере случващото се около нея.
Господи, Ти беше там в този момент! И Твоето присъствие в тази жена, сред канонадата от подигравки, бе много по-осезаемо отколкото вероятно в повечето храмове, където отивах да Те търся. А всички ние бяхме просто деца, невинни деца. А аз… аз исках да се забавлявам както всички останали. Исках да плюя върху Теб… да Ти се подигравам. Да крещя „Бум!“ и да Те тормозя!
***
Многообични деца, много бих се радвала, ако онези от вас, които са преживели болката на детето, написало горното писмо, намерят сили и станат приятели на хората, които никой не обича! Те са навсякъде: във вашата класна стая, във вашия блок, на улицата! Те са сами и са унижавани! Но Господ е с тях!
С надежда и любов, майка Силуана
