СТЕПЕНИ НА МОЛИТВАТА, ЧАСТ ВТОРА

Автор: Архимандрит Клеопа (Илие)

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravoslavie.ru

Защо ви разказах за тези степени на молитвата? Тя има всичките три общи степени: устна, умна и сърдечна молитва. А останалите, междинните степени, са свързани помежду си като стъпала на стълба, когато се изкачваш по нея. Съвършеният молитвеник преминава през всички тези степени на молитвата посредством Божията благодат. А сам човек не би могъл да се издига до тези степени, това превишава неговите сили. Тук на човека принадлежи само волята. Нека той да желае да се моли на Бога както може, а това да се удостои с такива високи молитвени състояния, зависи само от Божията благодат.

И така, в тези молитви умът трябва да се съедини със сърцето. Това е молитвата на ума в сърцето, и това е молитвата на чистото сърце. Но знайте, че умът, слизайки в сърцето, преминава през две митарства или препятствия. Какви са тези митарства? Първото е митарството на въображението и представата, а второто – митарството на разсъдъка, стоящо при вратите на сърцето.

Слизайки към сърцето, умът среща първото препятствие – въображението. Ти си виждал как понякога стоиш на молитва, а в ума ти се появяват такива неща, за които нямаш и представа откъде са дошли. Някаква представа или човек, който те е огорчил, или който те е съблазнил с някаква страст. Тогава, на митарството на въображението или представата, нашият ум се спира по време на молитвата, преграждайки пътя към сърцето.

Това е първата спирка. Свети Нил Подвижник пише в „Добротолюбие”-то: „Блажен е онзи ум, който е достигнал това да се моли без образи на Христа, без форми”[1]! Христовият ум не е имал представи, казват светите богослови. Защото Той е бил Новият Адам и е дошъл да възстанови ветхия Адам точно такъв, какъвто той е бил в рая.

Защото и Адам, когато бил създаден от Бога в рая, не е имал въображение, не е имал представи. Сатаната паднал заради въображението, защото пожелал да стане подобен на Бога, както е казано у Исаия: „А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете и ще бъда подобен на Всевишния” (Ис. 14:13-14). И веднага щом си въобразил това, Бог хвърлил Луцифер от небето долу, защото той си въобразил, че е подобен на Бога, не знаейки, че е твар. Защото Бог го бил сътворил само с мисълта Си и можел да го унищожи в един миг.

Така и Адам, когато паднал, паднал чрез мисълта. Какво му казал сатаната? „Няма да умреш, но ще бъдеш като бог, знаещ добро и зло” (Бит. 3:4-5). И още щом си въобразил, че ще бъде като Бог, той, вследствие на въображението, отпаднал от дадените му дарове, след което бил изгонен от рая. Затова божествените отци наричат въображението мост за бесовете[2]. Нито един грях не преминава от ума към чувството (сърцето), ако човек преди това не си го въобрази в ума.

И така, по време на молитвата не бива да си представяш нищо. Нито свещените образи, нито Христос на Кръста, нито Страшния Съд. Нищо. Защото всички образи се намират извън сърцето и ако ти започнеш да им се покланяш, няма да се покланяш на Христос.

Умът трябва да слезе в сърцето, защото сърцето е „скришната стая” на ума. Това е стаята, за която говори Христос: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве” (Мат. 6:6). Вие мислите, че тази скришна стая е дървена, че това е някаква къща? Ако мислите така, тогава разбирате казаното буквално.

Впрочем божествените отци разбират това съвсем иначе. Когато се молиш, ти трябва да затвориш три врати: дървената врата – за хората; вратата на устата си – за думите си, за да не говориш с никого, освен с Бога; и вратата на сърцето си – за духовете, за да можеш с ума си да слезеш в стаята на сърцето си. Защото сърцето е скришната стая на ума.

Послушай какво казва божественият отец Исаак Сирин: „Човече, слез с ума си в скришната стая на сърцето си, и тогава ще достигнеш небесата. Защото и тя също е небесна стая, стая на Царството Небесно”[3]. Но кой ни е казал, че Царството Небесно е в нашето сърце? Христос. Той не е ли казал: „Царството Божие вътре във вас е” (Лук. 17:21). И така, значи ние имаме Царството Небесно в сърцето си. И когато сме влезли с ума в сърцето си, ние сме достигнали Царството Небесно.

И така, умът, слизайки към сърцето по време на молитва, среща тези две митарства: първо митарството на въображението и след това митарството на разсъдъка, при вратите на сърцето. Мъдрият човек преминава през тях за един миг.

Най-краткият закон на молитвата е да не си представяш нищо, когато се молиш. Защото представите биват три вида: лоши, добри и свещени. Не приемай нито един вид представи. Защото ако се спреш на представите, ти няма да можеш да влезеш с ума в сърцето по време на молитва.

А тук, на митарството на разсъдъка, което е при вратите на сърцето, ни срещат други зли духове. Ще ви приведа един пример, за да разберете.

На митарството на разсъдъка нашият ум бива посрещнат от богословите на мрака и философите на ада, които му подхвърлят духовни разсъждения. Нашият ум, според свидетелството на свети Василий, има свойството непрестанно, всеки миг да произвежда мисли – и добри, и лоши[4]. И той не е виновен за това, че ги произвежда. Защото каквото сипваме в мелницата, това и мели. Ние решаваме дали да пропуснем помислите в ума, или не.

Понякога стоиш на молитва (на колене или изправен, или седиш на ниско столче или пейка, защото ти можеш да се молиш и лежешком, когато си болен или стар, както казва свети Григорий Синаит: „Старият или болният може да лежи, отпуснал глава на възглавницата, ако не може да стои на крака, стига само да се моли”. Бог иска от човека не положение на тялото, а ум и сърце) и по време на молитвата забелязваш, че се появяват не някакви лоши думи, а слова от Писанието, както и дяволът изкушавал Спасителя на Четиридесетдневната планина. Тогава той не Го ли изкушавал с изречения от Писанието? „Хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си” (Мат. 4:6). Виждаш ли, че тяхната роля е да те изкушават чрез Писанията?

Така постъпва той и с нашия ум, когато умът иска да слезе в сърцето по време на молитва. И на митарството на разсъдъка, което е при вратите на сърцето, например, ти идват на ум тези думи: „Ти изведе от морето Твоите коне, смущавайки големите води” (Ав. 3:15). Или: „Ще намалеят овцете, когато при яслите няма да има волове” (Ав. 3:17).

Какво е това, нали то е от Писанието? Кои са воловете? Кои са овцете? Какъв е смисълът, вложен във всичко това? И веднага дяволът води ума ти към тълкуванието на свети Максим: „Мислените волове – защото воловете са по-големи от овцете – това са апостолите, епископите и свещениците, ръководещата Църква, йерархията”[5]. А кои са овцете? Те са покоряващата се Църква, народът. Колко пъти не само Христос е наричал народа овци? Словесни овци!

Какво са яслите, от които се хранят и воловете, и овцете? Това е Христовата Църква. Защото и ръководещата, и покоряващата се Църква се хранят с Пречистите Тайни, с учението на светите отци, със Свещеното Писание на Ветхия и Новия завет и с всички догмати и тълкувания на Евангелието. Откъде е всичко това? От тези ясли, които са Църквата.

Но какво казва тук Дух Свети? „Ще намалеят овцете, когато при яслите няма да има волове”. Тоест, Христовият народ в Църквата ще намалее, когато няма да има пастири в Църквата. Защото воловете, в духовен смисъл, са църковните пастири.

Ето, такива правилни и високи разсъждения ни идват на ум по време на молитва! Но врагът не се дразни от това, когато вижда, че ти разсъждаваш. Той се радва: добре е, че богословстваш, когато се молиш!

Братя, няма какво да търсим по време на молитва! Свети Йоан Златоуст казва: „Когато се молиш, не богословствай, защото ще бъдеш поруган от бесовете”! Когато се молиш, сърцето ти трябва да бъде обуздано и смирено, да изпитва болка и съкрушение за греховете. Тази тайна е тайна на Бога, Източник на рационалните умове, земни и небесни.

И така, по време на молитва не бива да богословстваме. Защото да водим беседа с духовните мисли по време на молитва, дори ако те са от Свещеното Писание – това значи, че ние не се молим, а богословстваме. Значи, че мислим нещо за думите от Писанието. Тъй като това митарство стои при вратите на сърцето, по време на молитва ти не бива да произнасяш нито една дума от Писанието. Но слез в сърцето с молитва с една-единствена мисъл, тоест с мисълта за името на нашия Господ Иисус Христос.

И така, с тази мисъл ние слизаме в сърцето и казваме така: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме, грешния (грешната)”. Други разсъждения не са ти необходими. Както ви казах преди малко, на митарството на въображението нито един образ, колкото и свят да е той, не се намира в сърцето, а извън сърцето и извежда нашия ум вън от сърцето. Така и тези разсъждения.

Защото дяволът, наречен богослов на мрака и философ на ада, има за цел да даде на нашия ум храна за богословстване. И той по време на молитва ще ти приведе цялото Писание, ако поискаш – нали той е древен богослов и го знае наизуст. Само и само за да направи така, че да не се молиш! Той знае, че молитвата го изгаря.

Затова той ти припомня текстове и от Апостола, и от Евангелието, и от проповедите, които си слушал, и от синаксарите. Ти стоиш на молитва, а дяволът ти поднася велики дела и много високи духовни размисли. Тогава започваш да се превъзнасяш духовно: „Сега ми идват на ум толкова високи неща, защото се моля на Бога!” А той се смее до уши. Тогава ти не се молиш, а богословстваш. Спасителят ти казва да се молиш така: „А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословното си ще бъдат чути” (Мат. 6:7)!

Христос иска от нас „монологична” молитва, тоест молитва от една-единствена дума, от една-единствена мисъл. Виждаш ли хананейката? Тя вървяла след Христос и викала само няколко думи: „Помилуй ме, Господи, Сине Давидов!”  (Мат. 15:22). Но викала от цялото си сърце. Тя не се молила много, молила се само с една фраза, но Му говорела от цяло сърце, докато не накарала Божията Благост да каже: „О, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти!” (Мат. 15:28).

Така и по време на молитва, особено сърдечна молитва, когато искаме да спуснем своя ум в сърцето, да се молим така – с една-единствена мисъл. Защото ако оставиш това богословие по време на молитва, то с Божия помощ умът веднага ще слезе в сърцето.

Стаята на ума е сърцето. Когато слушаш в Евангелието: „А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая” (Мат. 6:6), то знай, че става дума за влизането на ума в сърцето. Защото там от самото Кръщение живее Христос; там стои невестата и се съчетава с Жениха, тоест нашата душа се съчетава с Христа в сърцето.

И така, веднага щом умът влезе в сърцето, ти ще получиш естествен знак за това. Ще влезе сякаш огнен гвоздей и сърцето ще се сгрее, започвайки от центъра. След това се сгрява цялото сърце, след това гърдите, раменете, гръбначният стълб, цялото тяло, и започва да се лее изобилна пот, а очите – да проливат горещи сълзи на покаяние. Това е пламенната молитва.

Какво е станало там? Женихът се е срещнал с невестата. Христос се е срещнал с нашата душа. Това духовно единение прави човека един дух с Бога. Това, за което говори апостолът: „Който се съединява с блудница, става едно тяло с нея… А който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:16-17). Това съединяване и прилепяване към Бога в сърцето, чрез Иисус Христос, доставя голяма сладост и голяма топлина.

Но това още не е основание за извършване на молитвата – нито тази сладост, нито сърдечната топлина. Основание за молитвата е съкрушението на сърцето, разкаянието, сърдечното болезнуване за греховете и сълзите на покаяние, които се проливат тогава. В това състояние нашето сърце вкусва такова блаженство, такава отрада, такава духовна топлина и сладост, че след като се пробуди от това състояние на съединение с Христос в сърцето, човек не може да каже и две думи.

Какви блажени минути, каква сладост, каква радост е имал в сърцето си! И ако в това състояние деятелят на молитвата е прекарал час или два – с ум, спуснат в сърцето, тоест, за да се съедини умът със сърцето – то, когато той се пробуди, седмица или две в неговото сърце вече не може да влезе нито една мисъл от този свят! Небето на неговото сърце така се очиства, че въздухът на сърцето бива изпълнен с действията на Дух Свети. О, блажено сърце, напоило се със сълзите на покаянието и с голямата любов от съединението с Иисус Христос! Духовна любов, която не може да бъде описана с думи!

И така, именно това е сърдечната молитва, за която ви говорих по-горе и с която се удостоява едва един от десетки хиляди! Толкова висока е тя. А с духовната молитва, за която ви споменах в първото слово – едва ли и един от рода в род.

Но вие ще ме попитате: „А какво да правим ние, отче, повечето хора, които не знаем тази техника и тази философия на високата молитва? Ние ще погинем ли?” Не! Но тъй като стана дума за молитвата, аз ви показах каква е истинската молитва.

Това не значи, че ако аз сам не се моля, то не трябва да говоря за това на другия. Аз също не съм се молил така, откакто съм жив! Но това не значи, че ние не трябва да знаем това. Защото неведението е слепота на душата.