СТЕПЕНИ НА МОЛИТВАТА, ЧАСТ ПЪРВА

Автор: Архимандрит Клеопа (Илие)

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravoslavie.ru

Молитвата е майка и царица на всички добродетели. Но защо тя е майка на всички добродетели? Нали великият апостол Павел казва: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта” (1 Кор. 13:13). Значи според него най-голямата добродетел е молитвата, а не любовта. И така, защо все пак светите отци са казали, че молитвата е майка на всички добродетели? Защото тя въвежда в нашата душа и любовта. Любовта към Бога и към ближния влиза в нашата душа единствено по пътя на молитвата!

Например ти си огорчил някого или някой те е огорчил, но ако започнеш да го споменаваш в молитва, скоро ще забележиш, че с времето злобата започва да изчезва. С молитва се прекратява и враждата, и ти веднага придобиваш този човек и вие стигате до съгласие и единство. Затова свети Максим Изповедник казва: „Когато видиш, че някой те мрази, справедливо или несправедливо, започни да го споменаваш в молитва”[1].

Но не го споменавай, за да му се случи някакво зло, тогава то ще падне върху тебе. Казвай така: „Господи Иисусе Христе, помилвай ме, грешния, и моя брат (името), защото поради моите грехове той ми се обиди. Защото моят брат е мое огледало: той вижда недостатъците ми”.

Така казва и свети Йоан Лествичник: „Не обвинявай брата, когато се молиш за него, и не искай Бог да го накаже” – както някои записват такива хора в своите поменици като врагове! Не бива! Дори ако записвате някои като врагове, знаете ли как се моли Църквата? Църквата се моли за враговете, за да ги умъдри Бог, да им прости греховете, да ги приведе към познание на истината, да ги направи кротки и благополучно да ги обърне. 

Така се моли Църквата. Църквата никога и на никого не желае да причини зло. Защото „Бог иска всички човеци да се спасят” (1 Тим. 2:4). А ние, когато сме огорчени, ни се струва, че някой човек ни мрази. А Църквата не! Тя не прави разлики. Тя се моли еднакво за всички, за да станат добри всички.

Затова, говорейки за светата молитва, и аз ви казах, че тя се нарича майка на всички добродетели, защото въвежда в душата ни най-голямата добродетел – любовта към Бога и към ближните.

Послушай какво казва божественият отец Максим Изповедник – този „връх на богословието” и „равносметка на православното богословие” на VІ век – в „Добротолюбие”-то и в книгата, наречена „Амбиква”, в която неговата мисъл понякога превъзхожда и мисълта на свети Дионисий Ареопагит, когото наричат „птица небесна”. „Всички добродетели помагат на човека да придобие Божията любов, но нито една не е силна да направи това така, както молитвата”[2]. Именно затова молитвата се нарича майка на добродетелите, защото тя постига най-голямата добродетел – любовта.

Всички добродетели приближават човека към Бога, а молитвата ги обединява. Това е като да измайсториш врата или шкаф от няколко части и да видиш, че детайлите, рендосани с ренде и приспособени един към друг, не се държат един за друг, докато не ги залепиш с лепило. А когато ги намажеш с лепило, те изглеждат направени от цяло парче дърво. Такава е и молитвата.

Молитвата не само приближава човека към Бога, но и го прилепява към Бога и го прави един дух с Него. Това е, за което говори великият апостол Павел: „Който се съединява с блудница, става едно тяло с нея… А който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1 Кор. 6:16-17). Това духовно съединяване – за да се съедини човек с Бога – става по пътя на молитвата.

Но когато слушаме за молитвата, да не мислим, че всяка наша молитва е молитва. Ако аз произнасям молитва с език или с уста, а умът ми скита насам-натам, то лъжа себе си, че се моля. Защото Бог по време на молитва иска не само уста и език, но и ум и сърце.

И молитвата, която извършваме с уста, също е добра в някаква степен, защото също има основание в Свещеното Писание. Когато слушаш апостол Павел да казва: „Принесете Богу плода на вашите устни” (Евр. 13:15), той има пред вид устната молитва, произнасяна на глас; или когато чуеш, че в Псалтира се казва: „С гласа си викнах към Господа, с гласа си се Господу помолих” (Пс. 141:1), това се отнася за молитвата, произнасяна с език и на глас. Когато слушаш пророка да казва: „Превъзнесох Го с езика си” (Пс. 65:17), той също говори за устната молитва, или: „Господи, чуй молитвата ми, и моите вопли да дойдат при Тебе!” (Пс. 101:2), пак говори за устната молитва. Или когато казва: „Чуй, Боже, молитвата ми и не се крий от моето моление” (Пс. 54:2), то Свещеното Писание и тук говори за устната молитва.

Но знай, че молитвата на устните, според учението на божествения отец Григорий Ниски, велик философ и брат на великия Василий, е най-далечната граница на молитвата, или, по-точно казано, за да разберете по-добре, тя е най-ниското стъпало (степен) на молитвата. Ти знаеш, че започвайки да се изкачваш по стълбата, най-напред поставяш крака си на най-ниското стъпало. А колко още ти предстои да се изкачваш нагоре!

Впрочем, стълбата на молитвата няма край в своето възлизане нагоре. Израстването в молитвата няма край, защото тя се съединява с Бога. И както Бог, бидейки безгранично свят поради висотата на Своите свойства, няма край в благостта и светостта, така и молитвата се възнася в своето духовно израстване и е безпределна!

Безкрайна е не само молитвата, но и всички добродетели, раждащи се от Бога; именно защото се раждат от безкрайния Бог. Вярата или надеждата, или любовта, или милостта – всички те са безкрайни, защото се раждат от единия Бог, безграничен в Своята благост.

И така, когато се молим с уста, знай, че правим добре, защото така човек започва да се учи да се моли. С уста започваме да учим началните молитви: „Царю Небесни”, „Свети Боже”, „Пресвета Троице”, „Отче наш”, „Символа на вярата”, псалом 50… И ще бъде добре, ако ги научим наизуст по Молитвеника, Часослова и Псалтира.

Ние произнасяме молитвите с уста и така ги заучаваме, както когато сме били в първи клас. Човек започва с тази устна молитва и се издига в молитвата до това ниво, където вече няма молитва – докато не навлезе в духовното видение. Сега, когато говорим за молитвата, ще кажем и за нейните степени, както ни учат за това светите отци.

Когато ние се молим с език и уста, ние стоим на най-ниското стъпало на молитвата. В нашата молитва трябва да преминаваме от езика и устата към ума, защото в нашата душа има две господстващи части, както говори за това свети Йоан Дамаскин в „Точно изложение на православната вяра” – умът и сърцето.

От ума постоянно извират помисли. Мозъкът е инструмент на разума, а сърцето – инструмент на чувствата, на духовните усещания. А ако произнасям с уста молитвата: „Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилвай ме, грешния!”, или „Отче наш”, „Богородице Дево”, или която и да е друга молитва, и при това я разбирам с ума си, тогава тя вече не се нарича устна молитва, а преминава към следващата степен, а именно към степента на умната молитва.

А ако тази молитва, която произнасям с уста и разбирам с ума, доведа до сърдечното чувство – за да я почувствам и със сърцето си – тогава тя става сърдечна молитва – това е друга, по-висока степен. И така, послушай какво казва свети апостол Павел: „В църква предпочитам да кажа пет думи в ума си, за да поуча и други, отколкото хиляди думи с език” (1 Кор. 14:19). Слушали ли сте колко по-високо стои молитвата на ума в сравнение с молитвата на езика? Защото апостолът предпочита по-скоро да каже пет думи с ума си в църква, отколкото хиляди думи с език; тъй като молитвата с ум е много по-висока, отколкото молитвата с език.

А молитвата на ума съвършена ли е? Не! Умната молитва също не е съвършена. Молитвата на ума божествените отци наричат само половин молитва, или птица с едно крило, или еднокрака молитва, защото и молитвата на ума също е несъвършена. Тя има нужда от още нещо. Тази молитва трябва да бъде доведена от разбирането с ума до чувстването със сърцето.

Когато ние произнасяме молитва с език, разбираме я с ума си и я чувстваме със сърцето си, тя става сферична, кръгла в движението на нашата душа. Тази молитва е много по-съвършена и се нарича сърдечна молитва.

Но вие ще ме попитате: а сърдечната молитва най-високата ли е? Не! Има още по-висока молитва, отколкото молитвата на сърцето. Но сърдечната молитва, казва свети Исаак Сирин, едва достига един от десетки хиляди. А молитвата, която е още по-висока от молитвата на сърцето, едва достига един от рода в род[3] – толкова висока е молитвата, която следва след сърдечната молитва. И какви са степените, следващи след сърдечната молитва?

Първата степен е самодвижещата се молитва. Защо тя се нарича така? Когато молитвата се е укрепила в сърцето, тоест „Господи Иисусе Христе, помилвай ме, грешния!”, след известно време сърцето се моли и без езикът да произнася думите. Това е, за което се говори в Песен на песните в Библията: „Заспала съм, но сърцето ми е будно” (Песн. на песните 5:2). Тогава знаеш ли каква е нашата молитва? Това е, както ако спреш часовника, а той след това продължи да работи сам.

На тази степен ти достигаш това, за което говори великият апостол Павел: „Непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17). На пръв поглед изглежда, че апостол Павел говори за нещо, което превишава нашите сили. „Как да се моля непрестанно? Нали понякога спя? И понякога ям. Мога ли да се моля, когато ям? Но нали разговарям с хора? Мога ли да се моля тогава?” Можеш, ако искаш!

Сърцето на достигналия самодвижещата се молитва човек, където и да се намира той, постоянно се моли. Ако той е в самолета, ако е във влака, ако е във фабриката, ако е на гарата, ако е на път, ако спи – сърцето му непрестанно се моли. Когато тази молитва стане самодвижеща се, тогава целият живот на човека става молитва. Каквото и да прави на земята, той през цялото време се моли.

Апостолите не са ни учили на нищо, което да превишава нашите сили. Когато свети апостол Павел е казал: „Непрестанно се молете”, този, който достига самодвижещата се молитва, изпълнява неговите думи. Когато яде – сърцето му се моли, ако говори с хората – вътре в него има други уста – огнените уста на Светия Дух в сърцето му. Чрез тях той говори с Бога. Това са „устата на Духа”, както ги нарича Василий Велики[4]. Такъв човек, който е придобил самодвижещата се молитва, каквото и да прави, сърцето му се моли. Това е четвъртата степен на молитвата.

Има и друга, още по-висока степен от тази – това е виждащата молитва. Каква е тя? Виждал ли си свети Антоний Велики? Оттак, от Тиваидската планина в Египет, където пребивавал, той с ума си се устремявал към свети Амон – друг велик исихаст. Той бил излязъл от земния живот, и ангели носели душата му на небето. И свети Антоний започнал да прави поклони. Монасите го попитали: „Отче, защо се кланяш?” А той отговорил: „Нашият брат Амон, великият небесен и земен стълб, отива на небето и аз се поклоних на душата му”[5].

Разстоянието от планината на свети Антоний до тази на Амон било голямо, но Антоний видял душата на Амон как била носена на небесата от ангели, когато излязла от тялото. Такива са прозорливите хора или Божиите пророци!

Когато човек става Божи пророк, той има молитвата, наречена виждаща. Затова толкова високо се възнася с ума си, че вижда колко бесове има там, където се намираме сега – защото те са много – и колко ангели. Вижда всичко. И вижда този, който е очистил сърцето си, вижда и мислите – мислите, които всеки мисли. Неговият ум става толкова чист, че той ти казва за какво мислиш, за какво мисли другият. Знае мислите на всеки. Ти си прочел в Евангелието: „А Иисус, като видя помислите им, рече: защо мислите лошо в сърцата си? Защото кое е по-лесно? Да кажа: прощават ти се греховете ли; или да кажа: стани и ходи?” (Мат. 9:5). Той гледал и виждал техните мисли.

И така, тази мяра достига човек, който има самодвижеща се молитва. Той знае мислите на всички присъстващи. Вижда злите духове, вижда ангелите и всички, които се грижат за нашето спасение тук.

Но има и друга степен на молитвата, още по-висока, шеста – молитва в екстаз, или грабване. При нея човек по време на молитва бива грабнат с ума си на небето, лицето му става подобно на огън, а ръцете и пръстите – като пламтящи факли, и той вече с ума си не се намира на земята, а на небето.

И последната молитва, която е още по-висока от молитвата в екстаз – това е духовната молитва. Тя е седмата. Духовната молитва не може и да се нарече молитва. Тя, според светите отци, се нарича духовно видение и Царство Небесно. Същото казва и свети Исаак Сирин[6].

И така, духовната молитва преминава отвъд пределите на молитвата. Тя е едно естество с Бога. Това е, което видял великият апостол Павел: „Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори (2 Кор. 12:2-4).

Той не знаел как станало това. Защото в тази духовна молитва умът на човека вече не се движи със свои сили. Но бива взет със силата на Дух Свети и отведен в небесната слава, и вече не може да мисли за това, за което иска. Умът на човека бива воден към велики откровения в ада и на небето – там, където иска да го отведе Дух Свети. Този човек пребивава във велики откровения, и когато се връща в обичайното си състояние, той не знае в тяло ли е бил, или без тяло, както апостол Павел. Това е най-високата молитва, за която говори божественият отец Исаак Сирин, че „от рода в род едва ли някой се удостоява с такива откровения, каквото е това”. В едно поколение едва ли се намира и един такъв човек.

Край на първа част.

Следва…