Архимандрит Андрей (Конанос)
Превод: Биляна Гълъбова
Първоизточник: : www.pravoslavie.ru
Част 1. Довери се на Бога
Има случаи, в които не знаеш как да постъпиш. Не знаеш кое е правилно и кое – грешно…
Сигурен ли си в това кое е добро и кое – лошо?
Ще ти дам един пример…. Събуждаш се сутрин, а детето ти казва: „Не искам да ходя на училище!” Ти смяташ, че това е много лошо. Но сигурен ли си в това кое е добро и кое – лошо?
Неотдавна един баща возел детето си на училище. В това време близо до училището крадци нахлули в офис на Атинската банка в Калитея (някои може би помнят този случай), откраднали голяма сума пари, излизат, въоръжени, на улицата, имали са „калашников”, произвели четири изстрела във въздуха, сплашвайки хората, за да не се приближава никой до тях. Хората искали да ги хванат, съобщили в полицията и тя се опитала да ги задържи. В момент на всеобща паника крадците спрели преминаващата наблизо кола, за да избягат с нея и да се спасят. Но в колата, която те спрели, един баща возел на училище своята малка дъщеричка и за да защити детето, опитал да им окаже съпротива. Крадците пребили и него, и детето. За щастие и двамата оцелели. Но момиченцето било ударено в корема! Било закарано в болница, опасността преминала, но въпреки това преживяла огромен шок и ужас.
И аз се замислям над един такъв въпрос: ами ако това дете в онази сутрин се беше събудило и плакало, че иска да си остане вкъщи с думите: „Не искам да ходя на училище, защото училището не ми харесва, не съм се наспала, тежко ми е, не съм си научила уроците…”, то родителите биха му казали: „изключено”, смятайки, че ако отстъпят, ще навредят на успехите и благополучието на детето. „Изключено е да пропускаш уроците. Ти трябва да ходиш на училище. Ти ще тръгнеш, и престани с това „не искам”. Каквото и да става, ти ще отидеш на училище!” И аз на тяхно място бих постъпил по същия начин. А как иначе? А ти не би ли постъпил така? И не правиш ли същото ден след ден? Ако твоето дете протестира против това, което за теб е „добро”, ти казваш, че „това е добро. Още повече пък училището, то е толкова полезно. Не трябва да се пропуска!” И ти го водиш на училище, независимо дали детето ти иска или не.
Разбира се, само ако този баща знаеше, че в този ден по пътя за училище ще се случи целият този кошмар и че крадци ще стрелят по него и по детето му…. И той сигурно щеше да каже: „Само ако знаех, за нищо на света нямаше да я карам! Но откъде да знам! Нали да се ходи на училище е „добро” и задължително”.
Така, че ти планираш да извършиш някакви действия, но си нямаш и понятие до какво ще доведе това.
Не знам дали и на теб ти се е случвало нещо подобно: размишляваш си за това, че ще купиш нещо, ще отидеш някъде да попътешестваш, да срещнеш този или онзи човек, ще се държиш по определен начин и не знаеш дали ще излезе нещо добро от това (и от какво точно). Ти не знаеш как трябва да постъпиш и какво ще ти донесе утрешният ден. Даже и по отношение на тези дейности, които на пръв поглед изглеждат съвсем положителни, съвсем богоугодни, благословени и святи. Съгласен ли си? Какво ли може да е по-добро от това детето ти да отиде на училище? И все пак, ако в този ден то не беше отишло на училище, щеше да е много по-добре!
В крайна сметка, кое е по-добре и кое – по-зле? Дилеми и въпроси, отговорите на които ще бъдат дадени, мисля, в края на нашия живот. А изчерпателен отговор на всички тези дилеми ще получим във вечността. На тази земя това, което наричаме „добро”, може да ни донесе огромна болка. А това, което на пръв поглед ни се струва, че ще ни донесе голяма болка, може да ни доведе до нещо много „добро” впоследствие. И доколкото ние не можем да различим това сами, ни остава само едно. Ще кажа за това по-нататък.
Виждам недоумение на лицето ти. Ти искаш всичко да научиш точно сега и аз ще ти кажа. Мисля, че ни остава само едно. Ние не го знаем, недоумяваме за това, оставаме си в неведение за много неща. И ти често ми пишеш съобщения, писма и мейли и казваш: „Мисля да направя еди-какво си. Кажи ми: това правилно ли е?” А аз не знам. Единственото, което знам, ще ти го кажа. Само почакай малко.
Мисля си, колко различно би било всичко, ако имахме една жива и явна връзка с Бога. Една много явна връзка. Т.е., както когато виждаш един човек и се обръщаш към него и той се обръща към тебе и казва ясно това, което мисли, така живо бихме могли и ние да си общуваме с Твореца, с нашия Бог, с Господа. И тогава бихме му казали: „Господи, как да постъпя сега?” И веднага бихме чули в отговор Неговия глас: „В такива ситуации постъпвай така и така. Върви напред. Това е най-верният път.” И после: „Господи, а това движение правилно ли е?” а Той би ти отговорил: „Не, не го прави! Това няма да ти донесе нищо добро. Не продължавай. Промени си плановете.” Ето, ако имахме такава жива и явна връзка с Него, животът ни би бил прекрасен.
Но при нас съвсем не е така. Пред нас е неопределеността. Ние не разбираме какво иска Бог от нас. Ние не знаем какво иска Бог лично от мен или лично от теб, а пък това, което иска от мен, може да не го иска от теб. Той не иска от всички едно и също. Всеки има свой път. И колко само грешки, които ни носият силна болка, се правят по този път. И минават години, ние постъпваме грешно и преживяваме. Ние вървим по това направление, което ни се струва, че ще ни доведе към добро, а то накрая ни довежда към лошо. Разбира се, ако погледнеш по-дълбоко на случващото се, „лошо” няма. Всичко накрая води към добро. Но пък нас ни боли. Ние плачем. И възприемаме всичко, което ни се случва, като житейски неуредици. Ние се разстройваме и разочароваме.
Нашето упорство, обаче, трябва да уважава знаците, които ни подава Господ и които предупреждават: „Спри се”.
Затова съм измислил като изход за някои ситуации следната тактика. Безпокои те някакъв въпрос. Ти „тропаш на вратата” известно време (по този въпрос). Чук-чук, опитваш. Вратата не се отваря. Още веднъж: чук-чук. Вратата не се отваря. Разбира се, че ако я напънеш с крак и я потрошиш, вероятно ще можеш да влезеш вътре, но това ще бъде влизане с взлом. Най-прекрасната врата, която ни отваря Господ в нашия живот, според мен, е тази врата, която се отваря лесно и свободно. Разбира се, с усилие и упорство, но без егоистични напъни. Така мисля аз. При това, нашето упорство трябва да уважава знаците, които ни подава Господ и да не настоява прекомерно, а да приема тези знаци, които предупреждават „Спри се”. Тогава се запитай: да не би това да е знак от Бога да не упорствам толкова много и да сменя курса?
И още едно уточнение: Всичко, което ти казвам днес, както и винаги, не е истина от последна инстанция. Аз не знам дали съм прав. А може в крайна сметка и да не е така. Но аз казвам това, което съм разбрал от прочетеното, чутото и изказаното от тебе.
Ето например, пътува един човек към летището. Няма билети и му казват „Ще ви поставим в листата на чакащите”. И той си чака реда и с нетърпение, и с молитва се стреми да получи местенце за този полет. Той даже се моли на Бога: „Моля те, Господи, направи нещо, за да ме вземат на борда, направи това, което е нужно, най-доброто за мене”. Ето, извикват няколко имена, а неговото име не казват. В крайна сметка той си остава без билет. Самолетът излита без него. Той е много разстроен, огорчен, възмутен, нервите му не издържат. Това, за което говоря, се е случвало на мнозина. Дали защото са пристигнали със закъснение на летището или защото не са стигнали местата за тях, мнозина не попадат в нужния самолет. А само няколко минути след като този самолет е излетял, всички изведнъж чуват страшната вест: самолетът се разби. И този човек, който допреди малко се измъчваше и повтаряше: „но защо трябваше аз да изпусна този полет?”, пада на колене, целува земята и със сълзи възкликва: „Спасих се! Жив съм! Ако бях в този самолет, щях да загина! А сега съм жив! А колко само исках непременно да хвана този полет, така упорствах, така настоявах на своето, и ето- направо е страшно да си предствиш какво щеше да стане с мен точно сега!”
И „идва” при мен един от тези, които се разбиха. Явява ми се и казва: „А на мен какво ще кажеш? Ето, този, другият, който не хвана полета, се спаси. А аз? Защо на мен ми се случи това?” И знаеш ли какво правя аз в такива сучаи? Мълча. Не зная какво да му отговоря. Защото всъщност феноменът на живота, тайнството на живота, превъзхожда нашия разум. Единственото, което мога да кажа: „Братко, не питай мен. Попитай Този, който е Разпоредителят на живота ни. Попитай Този, който определя и регулира и знае всичко. И направлява обстоятелствата там, където ги направлява, за всеки от нас. Той знае колко ще живеем, кога ще си отидем, при какви обстоятелства ще ни застигне краят. Само и единствено Той знае как и защо. Той знае всичко. А аз не знам и не мога да ти отговоря.
И аз в крайна сметка се намирам в объркване. Но знам, че този, който преживее това, става по-зрял, по друг начин гледа на света. Той се замисля: „Виж до какво може да доведе всичко! Значи в живота не трябва да се оплакваме и да говорим така, както аз в онзи момент, когато изпуснах самолета. „Ох, колко зле ми се обърнаха нещата”. Защото ти не знаеш какво ти е подготвено за в бъдеще и кое всъщност е добро и кое – лошо.
На нас ни остава едно. Ще го кажа сега. И без това достатъчно дълго те държах в напрежение. Трябва да се довериш на Бога! Някои при чуването на това ще кажат: „С други думи, тогава аз сам нищо не трябва да правя? Никакви движения? Просто да си седя със скръстени ръце и да чакам?” разбира се, че трябва да действаш. Трябва да вършиш тези дела, които си длъжен да правиш, трябва да имаш планове. А по-нататък да се довериш на Божията любов и да кажеш: „Господи, сега Ти благослови делата ми и всичко устрой Сам. Аз не знам какво ще излезе от това, което започвам да правя. Може да допусна грешки, да имам неуспехи, проблеми. Може и въобще да ме изхвърлят. Но аз започвам. Благослови живота ми.”
„Добро” не означава, че всичко ще бъде „шоколадово”, леко и приятно.
И аз се опирам не на това, че всичко ще бъде хубаво в смисъл „безоблачно”. Бъдете внимателни! Може би точно тази грешка допускат хората в живота, и ти в твоя, и аз в моя. Различните учители, проповедници, богослови – и аз мога да допусна тази грешка – от най-ранно детство ни учат, че когато си с Бога, всичко ще ти бъде наред. И идва животът и ни разочарова. Защото никога не са ни обяснявали какво означава това „добро”. „Добро” не значи, че всичко ще бъде „в шоколад”, леко и приятно. Защото в реалния живот сме видели, че по-скоро е точно обратното. Разбрали сме, че когато си с Бога, нещата ти далеч не винаги вървят добре. Сблъскваш се с нещастия, и със скърби, и с преследване, и с болести, и с нужда, и с неуспехи – с такива нелицеприятни работи. Това е истината на живота. Но чрез нея ще се научиш на възмъжаване, вътрешно обогатяване, на смирение. Твоята душа, минавайки през тези нещастия и проблеми, ще се умъдри, ще стане по-умна и просветена.
Кой казва, че когато човек е с Бога, не се сблъсква с непредвидени ситуации? И че няма да му се случи това, което не е очаквал и дори не си е представял, че въобще може да се случи в живота му! Не, дори не си помисляй, че близо до Христос, обичайки Господа, ти няма да си подвластен на житейските изпитания. Ще бъдеш, и още как. Само с една разлика: ти ще знаеш как да ги преодоляваш. Ще победиш много смущения и ще се научиш да се държиш над вълните и да се гмуркаш в бездната, за да оцелееш в бурята. И когато върху теб се надигне вълна, за да те залее и разочарова, ти ще се потапяш в смирение, в любов, в предаване на Божията воля, в пълна покорност. Ти ще се покориш и ще кажеш: „Господи, не мога да си обясня моя живот. Но знам – и това ми е достатъчно – че Ти ме обичаш.“
Дойде при мен за изповед една майка, беше преди няколко години. Питам я: „Имате ли семейство?“ Тя казва „Да“ И аз видях сълзи в очите й. „Имате ли деца?“ – „Имах дъщеря и насила я изпратих на екскурзия, организирана от университета. Накарах я да замине, за да не стои изолирана и откъсната от децата, за да си общува с тях, а не да стои сама и да се затваря в себе си. Казах й: върви и ти. Те заминаха в чужбина, в Токио, и там, отче, дъщеря ми я уби мълния!“ Разбираш ли? Можеш ли да си представиш какво изпитва тази майка? Нима е искала да направи лошо на детето си? Нима му е желаела злото? Тя предложила на момичето да замине, за да се порадва. Подтиквала я да се сприятели с компанията от университета. „Хайде- й казвала- откъсни се от дома, развлечи се малко, порадвай се и ти. Почини си от непрестанните ангажименти.“ И нищо лошо не е имала в мислите си. И ето, на балкона, където безгрижно седяла дъщеря й, ударила мълния и детето загинало. Представи си как звънят на тази майка от Токио, за да й съобщят за смъртта на детето!
В живота се случват много неочаквани неща, страшно много. Понякога, когато мислиш за всичко това, ти иде да кажеш: „По-добре да си седя вкъщи, никъде да не ходя и така нищо няма да ми се случи“. Ти нищо не знаеш. Ако си рационалист и нямаш доверие на Бога, ти наистина така си мислиш. И в това си има логика.
Добрият Пастир
Но ако обичаш Бога и си Му намерил място в живота си, тогава ще кажеш: „Аз изцяло се поверявам в Божиите ръце и накъдето ме поведе!“ Не мога да съм сигурен в нищо. Само в едно съм сигурен: Той ме обича. „Но как така те обича? – пита друг – Ти сам преди време ми разказваше за едно дете, по което са стреляли с пушка, за момичето, което загинало, за човека, изпуснал самолета и за много други, с които не знаем какво още се е случило“. Нима всичко това е „любов“?
Слушай какво. Преди няколко дни имах проблем със зъбите. Заболяха ме. Докато се хранех, сдъвках нещо твърдо – това се оказа зъбът ми! Счупи се: отчупи се малко парченце. Отидох да ми го оправят. Зъболекарката беше моя духовна дъщеря (изповядва се при мен). И когато се приближи към мен, застана пред мен със страх. И ето, аз си седя на стола, и както тя, зъболекарката „трепери“ на изповед, така и аз в този миг се предавам в ръцете й, треперя и казвам: „Боже мой, какво ли ме чака?“ Доста мъчителни мигове! Като правило, за болния посещението при зъболекаря си е нещо неприятно. Ако те е болял зъб, знаеш какво е това… или ухо, или ако имаш мигрена. Това са ужасни моменти. И ето, лекарят ми слага упойка – безполезно! Докторът слага по-силна упойка – и пак не помага. Пуска онази бормашина, бургия, диск… Изпитвах силна болка, кракът ми изтръпваше, нервите ми бяха опънати като тетива – непоносимо. И си казах: „тази докторка толкова силно ме обича, а такава болка ми причинява. Как е възможно тя толкова много да ме обича – сигурен съм в това – и да ми причинява такива страдания?“ И въпреки, че знаеше колко ме боли, тя продължаваше. Не се шегувам – продължаваше.
Любовта не винаги означава „да те галят с перце“
И така, любовта не винаги означава „да те галят с перце“. Любовта означава и да причиняваш болка на този, когото обичаш, и да не се спираш, когато той стене от болка или страда, или се измъчва, щом знаеш, че няма друг изход. Кой ще ни даде отговор на въпроса „А защо няма друг изход?“ Мисля, че отговор ще ни даде Кръстът Христов: „Ето, чрез Кръста дойде радост за целия свят“. Чрез болката идва радостта, чрез мрака на изпитанията идва светлината на надеждата. И така върви животът. Аз не знам как: това тайнство превъзхожда моя разум. Но това, което знам, е че днес мога да си общувам с вас, защото любимата ми зъболекарка онзи ден не ме пожали, а ми причини болка, измъчи ме, обездвижи ми устата, не разбирах какво ми се случва, онемях, почувствах дистрофия. Но в крайна сметка това ми донесе оздравяване (въпреки, че в онзи момент ми беше ужасно зле).
И каква е поуката? Човек поверява себе си на Бога. Друг изход няма.
(Следва продължение)
*Преводът е по книгата: Π. Ανδρέα Κονάνου. Αθέατα περάσματα, 2. Σωματείο Παναγία Γάλαξα η Θαλασσοκρατούσα 2012. Σ. 157–168.
