Интервюто взе: Олга Лунина
Превод: Татяна Филева
Първоизточник: www.pravmir.ru
Предлагаме на вашето внимание третата, последна част, от беседата на протойерей Алексей Умински с енориашите от храм „Света Троица” в гр. Електроугли. Темата на срещата е „Съвременният човек и Църквата”. Кое е най-отвратителното в Църквата? Защо Църквата трябва да бъде не комбинат за духовни услуги, а пазителка на любовта?
Църквата – експериментална площадка за изпълнение на Евангелието
Църквата, и в по-тесен смисъл, енорията, общината – това е експериментална площадка за изпълнение на Евангелието. Защото преди да обикнем някого извън пределите на храма, ние имаме възможност са обикнем своите близки и роднини, които наричаме братя и сестри. Ние действително сме родни, и това родство може така да изпълни нашия живот, че ние да разберем: ние тук не сме дошли за нещо свое, малко, а Христос обича всички нас еднакво и иска ние да живеем в Христос само с този живот, с тази любов, с Христовия живот. Апостол Павел в посланието до Ефесяни казва: „Братя, вие трябва да имате същите чувства, които е имал Иисус Христос! Нали в Христа всичко е възможно; възможно е да виждаме като Христос, да чуваме като Христос, да вдишваме като Христос, да говорим като Христос, да прегръщаме като Христос! Това ни е дадено, защото Христос се съединява с нас! Той ни отдава Себе Си, за да станем Него, за да бъдем подобни на Него!”. И тогава ние ставаме хора.
Човек не е този, който ходи на два крака, говори на човешки език, използва мобилен телефон и интернет. Човек е този, който е подобен на Бога, който е разкрил Божия замисъл за себе си, защото още щом човек престане да бъде близо до Бога, цялата стойност на човека се снижава до нула. Без Бога човекът няма никаква стойност. Ние прекрасно виждаме ценността на човешката личност, на човешкия живот в такива общества, в които няма Бог. Моля ви, нашият Съветски съюз показа колко ценен е човекът с главна буква, колко гордо звучи той. Милиони вярващи, унищожени по време на гоненията, милиони хора, унищожени в сталинските лагери. Човешката личност изобщо престана да значи нещо, да струва нещо! А и в целия свят е така – когато човекът е отделен от Бога, той губи човешкото в себе си, става високотехнологично човекоподобно същество, но не повече от това. И придобива човешкото тогава, когато се съединява с Бога. Църквата е необходима включително и за това хората да стават хора, човекът да придобива своето най-висше човечество в Христос, което се нарича Богоподобие.
Църквата съществува именно по този начин. За такава Църква почти нищо не знаем, ние много малко сме слушали за това, много малко мислим за това. Църквата като силна, мощна организация, е видима за всички, като корпорация – е видима за всички, като политически силов инструмент – е видима за всички. Отвсякъде звучи: Църква и политика, Църква и бизнес, Църква и общество, Църква и… Каква е тази Църква? Тази Църква, която е една мощна организация, или тази Църква, за която е казано, че е „организъм на любовта”? Сега за нас, съвременните, „новородени” християни е едно прекрасно време, когато нашата Църква – също е новородена, тя се състои от християни, дошли в Църквата не защото така са ги възпитали родителите, и не защото изповядват своята православна идентичност, а защото в някакъв момент от своя живот са повярвали в Бога и са разбрали, че за напред е невъзможно да живеят без Бога. Това е най-прекрасната Църква!
Има и такъв образ, исторически наложил се и по някакъв начин достигнал до нас, според който Църквата е предприятие, организация. Ние започваме – поради своето неумение, незнание, неопитност – да приемаме това за истина, като че то е главното и то е самата тази Църква, която Христос е основал. Нека заедно с вас да започнем постепенно да отделяме главното от второстепенното, истинното, същностното, съществителното от прилагателното. Тогава за самите нас ще бъде разбираемо защо ходим на църква, как да живеем като християни, какво означава богослужението? Това са сложни въпроси, на които човек може да отговаря през целия си живот. Какво означават за нас обредите, кое къде стои и защо?
Ето от такава Църква – Църква на Живия Бог, Църква на любовта, Църква, която дава любов и учи на любов – имат нужда огромен брой хора днес. За такава Църква днес още не умеем да свидетелстваме, защото ние действително сме още новородени, не сме се научили на много неща, но ние трябва именно на това да се учим от Христос, именно на това може да ни научи нашата Църква, ако я помолим за това и го поискаме от нея.
Въпроси и отговори
Ако имате някакви въпроси към мен, те могат да бъдат на различни теми, и аз ще се опитам да отговоря на тях. Заповядайте!
‒ Отскоро живея в този град, едва от 10 години, и през цялото това време храмът става все по-добре украсен и поддържан, строят се нови сгради… Но аз искам да обърна внимание на това, че на сто метра зад гърба ви се намира градското гробище. То е занемарено. Много пътувам по различни страни и мога да кажа, че никъде не съм виждал такова гробище. Затова бих искал да чуя вашия съвет: какво ние, миряните, трябва да мислим и да правим, когато минаваме край това място?
‒ Подобно явление у нас е повсеместно. Повечето хора, както преди, така и сега, живеят в реалиите на атеизма. Затова и гробището свидетелства за това как смъртта побеждава живота, това е място, където няма връзка между живите и починалите. Това е естествено за нашия безбожен живот, за нашето безбожно минало, което още не се е преобразило. Ето защо можем само да скърбим за това. Това е първото. Второ: когато човек минава край гробище, в рамките на нашата древна традиция, той дори инстинктивно не може да не започне да се моли за хората, които са погребани там. Повярвайте ми, това никак не е малко! Ако всеки енориаш, връщайки се от служба и минавайки край това изоставено гробище, се помоли с кратичка молитва за душите, които лежат там – това вече е много, наистина много. Трето: струва ми се, че има неща, които не можем да върнем, не можем да възстановим. Нали Господ е казал: „Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци”.
Има неща, с които дори е безсмислено да се заемаме, защото това, което е посято с чужди ръце, по тяхната воля или безволие, не можеш да преобразиш. Нещо изчезва, нещо погива. Дори такова свято място, като гробището, гробище, забравено от безбожните хора, ще си отиде. Нищо не може да устои, ако не се държи на Бога. Ние трябва да мислим как да направим така, че църковното пространство така да просвети нашия живот и не само нашия, но и чуждия, така че внуците на тези хора да се усетят, да се върнат на това гробище и да се грижат за гробовите на своите предци. Със самото гробище, мисля, едва ли ще можем да направим нещо. Дори ако организираме нещо като „православен десант” и почистим всички гробове, поставим кръстове над тях и ги боядисаме, след няколко години всичко това ще рухне. Простете ми, но това е моето мнение. Ние можем да очистим само пространството на своя живот; ако започнем да очистваме чуждото пространство, тогава няма да се заемем с това, което сега е важно за нас. Християнството живее с това – първо ти направи така, че вътре в тебе да бъде правилно и добре, и след това ще можеш да направиш нещо друго. Докато самият ти все още си като гробище, докато самият ти още не си напълно оживял, остави мъртвите да погребват своите мъртъвци.
‒ Здравейте! Аз имам два въпроса, свързани с Евангелието. Първо, направи ми силно впечатление, че когато Иисус разкривал някакви истини на Своите последователи, говорел в притчи, които били някакви зашифровани фрази. Защо Той изказвал разшифрованата версия само на най-близките Си служатели, защо не давал това знание на всички хора? И още един малък въпрос: как мислите, какво е имал пред вид Иисус, когато казал, че някои от вас още приживе ще видят Царството Божие. Какво означава това?
‒ Когато Той казва тези думи, веднага след това започва евангелското четиво за Преображението. После, когато Господ говори Своите думи, Той води учениците Си на планината Тавор и се преобразява пред тях, те виждат Царството Божие. Това говори за Неговото преображение. Господ се преобразява пред Своите ученици. Той е показал Своята Божествена слава – така, както те са могли да я видят. Тогва се казва за учениците, които присъстват, когато Господ явява Своята Божествена природа. За това свидетелстват двама пророци – Моисей и Илия.
‒ Ние молитвено произнасяме: „Да пребъде Твоето Царство”. Оказва се, ча това Царство вече е дошло?
‒ Разбира се, че е дошло. Иначе ние би трябвало да го „търсим”, нали Христос казва: „Търсете първом Царството Божие и Неговата правда, и всичко останало ще ви се придаде”.
Какво значат Неговите думи, че Царството Божие не е някъде там, не е някъде тук, а вътре във вас? Но очевидно е, че това е Царството Божие, което ние призоваваме в молитвата „Отче наш”, като знак за Неговото второ прошествие и окончателната пълнота на това Небесно Царство за всички верни. Това Царство Божие ние вкусваме по време на Евхаристията, затова свещеникът, започвайки литургията, възглася: „Благословено е Царството на Отца и Сина, и Светия Дух, сега и винаги, и във вечни векове. Амин”. Ние, стоейки на Божествена литургия и причастявайки се със Светите Божествени Тайни, сме същите тези апостоли на планината Тавор, за които Царството Божие идва в цялата си сила.
Ние сме безсилни да разкрием това Царство в себе си и да живеем така, както са живели много светии, но те са живели в светлината на Небесното Царство. Ние знаем за това, четем за това. Със сигурност знаем за това дори от нашия малък опит, защото Царството Божие по време на общуването ни с Бога така се докосва до нашите сърца, че ние без съмнение знаем: това е Царството Божие. Когато на Пасха се радваме всички заедно, когато на Пасха всички сме способни да се обичаме един друг, за краткото време, макар и само на пасхалната служба, да простим всичко един на друг – ето, това е Царството Небесно. Ние очакваме неговата пълнота заедно с Второто пришествие и всеки път на молитвата „Отче наш” се молим за това то да дойде по-скоро при нас.
А сега на първия ви въпрос. Знаете ли, Христос нищо не е шифровал, в християнството няма никакво тайно знание. Християнството е откровение, откритост на Бога за хората. В Евангелието няма никакво шифроване, няма никакъв кабалистичен код, няма никакви неща, след като по Евангелието може да се гадае. Но по Евангелието не гадаят. Притчата също не е зашифрован текст, притчата е многообразен текст, притчата е текст, съдържащ в себе си много смисли, който не е буквален, който дава на човека възможност постепенно да постига много дълбоки истини. Съобразно с неговото духовно израстване, с неговото образование, мъдрост, опит притчата се разкрива по особен начин. Евангелието също така се разкрива. Евангелието е една огромна притча. На учениците е дадено повече, те виждат Христос лице в лице, и те вече са Го изповядали като Христос, Той им се е открил като Истинен Бог, Той им е казал за това. Ето защо думите, които Той им казва, им ги казва ясно и понятно. Но те все пак не ги разбират, както виждате. От Евангелието става ясно, че Христос говори с тях по-откровено, по-прямо, понякога им обяснява значението на притчите. Но учениците не разбират, защото Божият Дух ги просвещава, а те като хора още не са дозрели. Те дозряват едва по-късно, след Възкресението и Възнесението, по време на съшествието на Светия Дух те изведнъж дозряват и започват сами да проповядват Христос. Тук няма шифър, а, така да се каже, област, която трябва да се опознава в движение, което не е шифър или формула, която трябва да бъде научена и винаги да се храним с нея.
‒ Здравейте! Искам да Ви попитам за съвет. Ако например християнинът желае на някого добро, щастие, благополучие, любов или, само се поздравява с някого, а човекът не иска да приеме твоята любов и дори не желае да се поздравява с тебе, отдръпва се, как да постъпваме? Да продължим ли да го поздравяваме, или да постъпваме като него? Отговорете на този въпрос, моля Ви. Как да не навредим на себе си и да дадем на човека да разбере, че не бива да се държи така?
‒ Не мисля, че това се отнася само за християните. Изобщо хората, независимо дали са християни или нехристияни, е прието да се поздравяват. Мюсюлманите също се поздравяват помежду си. Невярващите хора се поздравяват. Това говори преди всичко за собственото ни човешко достойнство. Ако аз като човек престана да поздравявам в отговор на това, че не ме поздравяват, аз постепенно ще престана да бъда човек. Моето човешко достойнство ме призовава винаги да поздравявам всички хора, това е моето човешко достойнство – да виждам в хората хора и затова да ги поздравявам. Ако престана да поздравявам някого, значи, аз ще престана да виждам в него човек, а това вече ще бъде мое недостойнство, аз ще изгубя нещо. На мен също би ми се искало всички хора да ме поздравяват, но това не е главното. Главното е, че ако аз си позволя да не поздравявам някого, постепенно ще престана да бъда човек. Затова трябва много, много да пазим себе си в този смисъл.
‒ Здравейте, казвам се Николай. Вие казахте за посланието на апостола, че трябва да изпитваме същите чувства, каквито и Господ. Но нали и езичниците използват същите чувства. Къде е разликата?
‒ Разликата е много голяма. Ние говорим за човешките чувства, а Христос все пак има чувства, които са на висотата на човешките чувства. Например, на същото място по-нататък се говори за тях: „Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек” (Фил. 2:6-7).
Аз не съм убеден, че такова чувство на най-дълбоко смирение, каквото е имал Христос, човек е в състояние да придобие просто защото се е родил на земята. Има неща, които човек просто е длъжен да възпитава в себе си. Човек може да обича по човешки – баща си, майка си, родината, но то онзи момент, до онзи предел, до онова състояние, след което това изведнъж започва да носи някакво неудоволствие. Да, по човешки, например, фарисеите жертвали за храма това, което трябвало да дадат за родителите си и казвали: „Боже, аз Ти заплатих с тези пари, а сега Ти се погрижи за родителите ми”. Разбирате ли? И всичко се изчерпва с това. Погледнато по човешки, любовта като чувство е много ограничена, а в Христос тя е безгранична. Толкова безгранична, че приема дори враговете. Затова в този смисъл не можем да сравняваме човешките чувства. Ние трябва да чувстваме така, както е чувствал Христос, а Христос е чувствал така, че е отишъл на кръста за всеки.
Ние сме неспособни на това, но понякога сме способни на някаква жертва заради другия. Способни сме на жертва заради близки хора, това е разбираемо. А понякога сме способни и на жертва дори заради непознати хора, има такива неща. Когато човек е способен на жертва, тогава той започва да се уподобява на Христос. Или ако, например, човек е способен да се примири с нещо. Взел, че се примирил. Той също става подобен на Христос. Човешките чувства – това са просто човешки чувства, сами по себе си те нямат голяма цена, защото това е дар Божи. С тези чувства, както и с талантите, човек трябва да прави нещо, за да достигнат те до някаква особена острота, особено звучене, да се изпълнят с някакъв особен смисъл. Иначе чувствата ще се наричат със същите думи, но много бързо ще се превърнат в инстинкти. Човек ще казва: „Аз те обичам!” – а в действителност това ще бъде просто инстинкт.
‒ Отче, колко често да се причастяват миряните?
‒ Знаете ли, към това можем да се отнасяме по различен начин. Нали не стои въпросът често или рядко? Ако човек се причастява по-често, той става ли по-свят от това? Не. Свещениците се причастяват на всяка литургия, а ние, най-общо казано, сме такива, каквито сме. Въпросът е как човек се отнася към това, как жадува за това, как е способен да се отвори за Бога, доколко Причастието за него е потребност на неговия вътрешен живот? Изхождайки от това, човек свободно решава за себе си как да подходи към приемането на Светите Христови Тайни. Тук няма никакви строги правила, никакви постановления, че е лошо да се причастяваме често, или напротив, че е добре! Тук не трябва да има никакви оценки, всички хора са различни, а различните хора имат различен духовен опит, различните хора имат различна скорост на движение към Бога, всички имат различна молитва.
Нас са ни приучили да възприемаме всичко стандартно, в някакви схеми. Ние имаме утринни и вечерни молитви – и ги каканижем от сутрин до вечер през целия си живот. А защо? Защо само тези молитви трябва да четем сутрин, през деня и вечер, нима не можем да се молим на Бога по друг начин? Нима не можем да намерим други думи, които в този момент да изразяват моето вътрешно състояние? Ние сме прочели всички молитви, а дори не разбираме много думи, които са написани в молитвословите. Разбирате ли, на християнина се дава свобода, ние трябва да разбираме, че сме свободни, и когато вървим към Бога, пред нас не трябва да има никакви външни препятствия.
Да кажем, много хора биха искали да се причастяват по-често, имат и такава вътрешна жажда, и такъв вътрешен стремеж. Случва се, че човек стои, някой се причастява, а на него му е обидно до сълзи, че всички се причастяват, а той не се причастява, защо? Непонятно е. Чувството, че се е лишил от нещо, макар че просто не се е причастил, както и много други. Това е много добър знак, това значи, че душата му се е отворила за жаждата за Бога. От друга страна, човек иска да се причастява още, а му казват: „Трябва да постиш пет дни, трябва да прочетеш три канона и един акатист, както и Последованието преди причастие”. Човекът идва от работа, отваря молитвослова, не разбира нищо, чуди се, изнемогва. Получава се така, че това правило, което трябва да подготвя човека за причастие, да му помага да се причасти, става препятствие, защото човек не може да скочи толкова високо. Струва му се, че ако не направи това, вече не е достоен. Нима правилата ни правят достойни за Причастие? Достойни ни прави Сам Христос. Ние винаги сме недостойни да се причастяваме, затова колкото и да четем, колкото и да постим, това нищо не ни прибавя, не може да ни настрои правилно, а дори обратното – може да ни разстрои, така, че и да не пожелаем да се причастим.
Затова и правилата преди причастие, и постът преди причастие – всичко това човек трябва да избере сам за себе си, изхождайки от собствените си сили, от своя духовен опит, от своята честност, от своята ревност. Но главното трябва да бъде желанието да се причастява, желанието да бъде с Христос. Когато това желание го има, тогава човек постепенно започва да се причастява така, както сърцето го тегли към това. Някой се причастява на всяка литургия, друг се причастява по-рядко, друг още по-рядко, но ако това е формално, то и в трите случая е неправилно. Често или рядко – най-важното е да не се причастяваме формално. Когато човек отива да се причасти, за да бъде с Христос, когато в него има жажда за причастие – това е главният критерий, по който можем да избираме дали да се причастяваме често.
‒ Добър вечер. Имам следния въпрос: понякога става така, че отиваш в църква, а нямаш пола – ще ти дадат да се покриеш, нямаш кърпа – ще ти дадат кърпи, тоест ако искаш, отбий се!
‒ Ако нямаш сърце, ще ти дадат сърце!
‒ Понякога се случва и така: бях в църквата в Серпухов, не помня как се казваше църквата. Отбихме се с мама, и: „Тук не можете да палите свещи, там не можете!… Просто ги сложете, не ги палете” И там стояха 20 свещи, които не биваше да се палят. Правилно ли е това изобщо?
‒ Не зная.
‒ Тоест можеш да влезеш, но не можеш нищо да правиш там.
‒ Защо? Ти можеш да се молиш!
‒ Но в църквата не гореше нито една свещ!
‒ Честно казано, не разбирам много за какво става дума. Навярно има такива храмове с някакви древни фрески…
‒ Не, тя беше достатъчно нова.
‒ Извинете, но не мога да коментирам място, на което никога не съм бил. Но все едно дали твоята свещ гори, или не, всъщност ако ти си дошъл, за да запалиш свещ за Бога, Той е видял твоето желание, забелязал е твоята свещ. Дали ще я запалят след това, или не – на Него огънчето не е необходимо. Ти си дошъл в храма да се молиш. Свещта е само символ на молитвата, само външен израз на огъня, който вече гори тук, в сърцето. Ако огънят гори тук като свещ, това е добре. Ако той не гори, можеш да запалиш свещта, но това няма да има никакъв смисъл. Затова не бива да се смущаваме много. Ако вие сте дошли в Храма при Бога, поставили сте свещ и сте се помолили, повярвайте ми, всичко е станало така, както трябва да бъде.
Въпрос от настоятеля на храм „Света Троица” в гр. Електроугли, протойерей Александър Ликов:
‒ Отче, имам следния въпрос. Както в много други храмове, ние сега водим беседи с тези, които се подготвят за кръщение. Ето, ние с отец Андрей, без да сме се уговаряли, удържаме натиска на някои припряни християни, които искат да кръстят децата си час по-скоро. Зная, че Вие изучавате темата за въцърковяването. Разбираемо е, че сега се дава „наряд” – по четири-пет беседи. Ние, разбира се, се стремим да действаме не по наряд. Но хората идват, както в московските храмове, така и тук, в прекия смисъл „от нулата”, тоест те са кръстени (имам пред вид родителите на децата), но нито веднъж в живота си не са отваряли Евангелието, нямат нито опита на молитвата, нямат нищо. Ние знаем, че в древната Църква статутът на оглашение е бил от една до пет години. Ние също се стремим по някакъв начин да подготвяме родителите. Какъв е критерият за това, че ето, вече можеш да се кръстиш? Какво е необходимо, за да вземеш това решение?
‒ Струва ми се, че един от основните критерии след огласителните беседи трябва да бъде това човек да изповяда, че ще остане в Църквата. Че той идва тук не за да вземе кръщение, а за да стане член на Църквата, да стане християнин. Мисля, че именно готовността да се живее един живот с Църквата – именно тя е знак за това, че можем да кръстим човека.
‒ Здравейте! Днес чух фразата (която, по прицип, чувам доста често и изпитвам особен трепет, когато слушам тази фраза): „среща с Христос”. Обикновено ми е чак неудобно да се приближавам към хората с въпроса: „Какво се случи с тебе?” Най-често чувстваш абсурдността на живота без Бога, чувстваш надежда, че твоите желания ще се реализират, ако се срещнеш с Него. Впрочем познавам много хора, които ходят на църква, може би дори без да имат твърда вяра, но те разбират, че тази среща трябва да съществува. Има ли някакви думи, описващи каква трябва да бъде тази среща, какво е това? Благодаря Ви.
‒ Знаете ли, за такава среща с Христос не е много лесно да се говори, тъй като това може да не бъде такава среща, каквато е имал апостол Павел. Ето, той се срещнал с Христос, ослепял, и това било някакво чудо в неговия живот, което в миг го разтърсило. За човека срещата с Христос в Църквата може да продължава достатъчно дълъг период, и той постоянно да се намира в състояние на среща, защото това ще бъде насрещно движение.
Разбира се, може да има такъв момент, когато човек разбира това, но след това го очакват още по-сериозни неща. Затова Църквата не е място, а път, път към тази Среща. Този път се осъществява двустранно. Христос върви към тебе, а ти – към Него. Все по-близо и по-близо, и в някакъв момент тази близост може, както и много други в Църквата, съвършено да те обземе, да те разпали, да те направи друг човек. Не може да се говори за това, че човек е дошъл, срещнал се е и ето, всичко е отлично, сега той живее в Църквата след срещата с Христос. Някаква среща се случва в момента на първата изповед и първото причастие, идва някакво знание и някакво разбиране, след това нещо се отдалечава, след това човек може изобщо дори да не жадува за тази среща, защото му е достатъчно просто да се движи по богослужебния кръг, от Пасха до Пасха, от изповед до изповед, от причастие до причастие. Той живее така, преминава целия си живот по този начин – а именно всяка неделя е в храма, редовно се изповядва и причастява, всичко го има, а всъщност Христос може и да не е близо.
Да, ти си намерил за себе си такъв път, където винаги си прав, ти знаеш, че всички, които не живеят така – няма да се спасят, че те са в ерес и разврат, а ние сме в лоното на истинската Църква. Ние изпълняваме всички заповеди, ходим по правилния път, то това е път не по серпентина, не нагоре, а път на едно място. След известно време човек не може да не чувства, че този път го опустошава, че вече му е скучно да стои на служба, че вече не му е приятно да пости, и той започва във всеки да вижда това, което не вижда в себе си – всички му изглеждат лоши, свещениците изглеждат не такива, каквито са, всичко се оказва не така, не това и не тук, защото който е търсел увереност и я е намерил, намерил я е в Църквата. Църквата може да даде тази увереност, ако ти търсиш външни неща. Човекът е убеден, че в Църквата винаги всичко е правилно и добро, а ако понякога не е така – това е просто клевета. И тъй нататък, и тям подобни. Затова срещата с Христос – това е всъщност самият път, който човек прокарва през целия си живот, но именно в Църквата.
