С КОГО ДА ПРЕОДОЛЕЕМ САМОТАТА

Автор: Прот. Аркадий Шатов

Превод: Татяна Филева

Източник: www.prijateljboziji.com

„Сам съм и нямам никого” – този вопъл може да се чуе не само от по-възрастен човек, който вече е погребал всичките си сродници и приятели, но и от млади хора, дори и много успешни. Откъде се появява чувството за самотност, как да го преодолеем и има ли нещо позитивно в него? За това разсъждава протойерей Аркадий Шатов, настоятел на храм „Свети царевич Димитрий” и председател на епархийската комисия по въпросите на социалната дейност на Църквата.

„Самотата ме преследва”

Усещането за самотност бива различно, а понякога може да бъде и измамно. Срещал съм хора, които са имали много приятели, но въпреки това са се чувствали самотни. Понякога това е свързано с факта, че човек иска да получава много внимание, да бъде обичан, а самият той не умее да живее живота на другите хора, не се стреми да ги обича, егоцентричен е, насочен е само към себе си и силно преувеличава своите чувства, неприятности и преживявания.

Естествено, съществува и реално чувство за самота. В Библията е написано, че Господ, като сътворил първия човек, казал: „Не е добро за човека да бъде сам” (Бит. 2:18). Наистина, когато човек няма с кого да сподели своите радости, скърби и неволи, тогава му става много тежко. Понякога си идвам вкъщи след тежък ден, в който са се случили някои неприятности: например, научил съм за тежките грехове на свои духовни чеда, или просто съм много уморен – и на чаша чай разказвам на зет ми всички тези проблеми, а той ме утешава и на душата ми става по-леко.

Мисля, че преди Христовото пришествие в света всички хора са били нещастни, всички са страдали: семейни и несемейни, богати и бедни, гладни и сити, болни и здрави – все едно, страданието е било неизбежно. Грехът е изкривил света. Господ е дал на Адам жена – и на човека станало добре, но когато в света влязъл грехът, човешката душа, дори и на този, който има жена и деца, не може да намери мир, и тук възниква проблемът не за самотата, а за греха. Ако човек се бори със своя грях, ако търси Христос, съединява се с Христос – самотността може да бъде победена, както и всяка друга трагедия в земния живот: бедност, глад или смъртоносна болест – ако човек познае Христос и Го търси, ако търси духовното, а не материалното. Знаем, че между светиите е имало немалко, които са били тежко болни, те често са страдали много, много са търпели – и въпреки всичко са били радостни и са получили блаженство, намерили са щастие не само на небето, но и тук, в земния живот. Имало е много мъченици, които са пострадали за Христос и през ХХ век, но към тези новомъченици Господ причислява, по думите на стареца Паисий, и хората с увреждания, и тежко болните, и децата, лишени от утеха, и хората, които биват сполетявани от страдания и болести. Ако човек, надявайки се на Бога, понася всички скърби, които му се изпращат, без да роптае, това му се вменява за мъченичество.

Намери човек, на когото е по-зле

Когато човек престане да живее за себе си и започне да живее за другите, за Бога, той се променя и става близък и интересен за много хора. Има такива хора, които живеят сами, и които всички много обичат. Запомнил съм например как почина една жена. За съжаление, много често се случва, че когато умре човек, който няма близки роднини, ние дълго не можем да намерим някого, който да ни помогне във всички наши дела и грижи. Така когато тази жена умираше, хората се редуваха да дежурят край леглото й, толкова добре и радостно беше на всички с нея. Ето защо е очевидно: човек много често се намира в тежко състояние на самота само защото не умее да служи на другите, не умее да обича и да се жертва, а непрестанно иска нещо от другите.

В такъв случай трябва да се научим да живеем за другите. Ако имаш някаква скръб, ако си сам и си изпаднал в униние, трябва да намериш човек, който е още по-самотен от тебе, на когото е още по-тежко, отколкото на тебе, и да му помогнеш – тогава твоята самота и униние със сигурност ще изчезнат. Както е казал светият праведен Йоан Кронщадтски на светия праведен Алексей Мечов, когато последният изгубил своята презвитера: „Отиди при хората, и помагайки им в техните скърби, ще забравиш за своята”. Така и тук: когато човек сподели неволите на своите ближни, когато помага на другите в техните болести и скърби, тогава неговата собствена скръб става много по-малка.

Например, неомъжената девойка, която страда от чувство за самота, може да отиде в училище, да работи като учителка и да посвети целия си живот на своите ученици: да обикне тези деца, които много често имат всякакви трудности, да ги приеме в сърцето си, да се грижи за тях, да им служи. Такъв подвиг, въпреки че е много труден, е и радостен, ако има любов. Ако човек се научи да обича, тогава няма да има никаква самота. Аз не мисля, че отец Йоан (Крестянкин) преди смъртта си се е чувствал самотен, тъй като другите хора са го обичали толкова много. Но те са го обичали, защото и той е обичал. Обикновено хората разсъждават така: „Обикнете ме вие, тогава и аз ще ви обикна”. Не, ти обикни, и тогава ще те обикнат и другите! Ти се научи да обичаш – и тогава твоята самота ще изчезне, другите хора непременно ще откликнат на твоята любов.

Защо Бог не ми дава жених?

Смятам, че винаги, когато ни сполети някоя скръб, когато се сблъскаме с някакви неприятности в живота или търпим недостиг в нещо – ние трябва не само да се молим и да искаме облекчение от Бога, но и да се замислим и за причината за това, което ни се случва. Не трябва само да се молим на Бога: „Дай ми жених”, но трябва да се замислим: „А по каква причина Бог не ми го дава? Може би трябва да науча нещо, преди Бог да ми изпрати съпруг? А може би моят път е различен и Господ ме призовава към друг подвиг? Може би съм необходима на други хора, а не само на един човек?” Например, директорката на нашия детски дом е жена, която живее сама. И ако тя имаше мъж, вероятно нямаше да имаме детски дом, защото всичко е на нейните ръце. Някой трябва да жертва своето лично щастие, за да служи на другите, ако сме християни. За някого такава е Божията воля! А че понякога е тежко – това е естествено, защото без скърби нищо не може да се научи. Една по-възрастна медицинска сестра казваше, че когато има проблеми, спънки, изкушения в работата (не иска да отиде в болничната стая, уморена е от грижите за пациентите – медицинските сестри имат много трудности) и ако се предаде на това и бъде в лошо настроение, тогава се чувства още по-зле. А ако превъзмогне себе си, ако се помоли на Бог да й даде сила и се постарае да се отнася отговорно и сериозно към своето служение, както и преди, тогава получава още по-голяма радост, дава й се още по-голяма благодат от Бога и нови сили.

Тук, на земята, всички ние в една или друга степен страдаме, включително и от самота, чувство, което може да бъде много тежко за човека, но ако той носи своя кръст благодушно, без ропот – това става подвиг за него. Най-важното е, че след пришествието на Спасителя в този свят имаме Този, Когото нарича Себе Си наш Приятел – Христос – Този, Когото, пеейки тропара на великомъченица Екатерина, наричаме Небесен Жених. И общението с Христос помага на човека да преодолее самотността, радостта от пребиваването с Христос е много по-голяма, отколкото радостта от пребиваването с най-близкия човек. И човек наваксва онова, което му липсва според обикновените закони на този свят, със свръхестественото общение с Христос. Преодолява естествената самотност и придобива много повече от приятел, жених, жена и деца – придобива Самия Бог в душата си.

Мисля, че чувството за самота се появява, когато човек не усеща Божията любов и очаква да я получи от други хора, но хората никога не дават на човека онова, което Бог може да му даде. А Евангелието казва: не правете добро на онези, които ще ви се отплатят за това, а на тези, които не могат да ви се отплатят (вж. Мат. 5:44-47). Евангелието не ни казва, че другите хора ще ни обичат, то ни призовава към безкористна любов, приканва ни да се издигнем над естествения ред на нещата.

Много е трудно да се научиш да ходиш. Пълзиш, опитваш се да станеш, падаш. Но ако само пълзиш на четири крака, тогава никога няма да се научиш да ходиш, затова трябва да се опиташ да станеш. Понякога е трудно да се научиш и да говориш, и да пишеш. А да не говорим за някои свръхестествени неща: за любовта, за истинската вяра – това винаги е много трудно. Но когато човек ги придобие – тогава трудностите изчезват и вече не го смущават.

„Всички обичай и от всички се бой”

Някои хора имат много приятели и познати, но продължават да се чувстват самотни. Мисля, че това е самота без Бога, без духовния живот, самота, може би, от умора; и тук се сблъскваме с привидното, лъжливо усещане за самота. Познавах една жена, която на изповед през цялото време се оплакваше от своята самота, въпреки че имаше прекрасни синове, единият от които беше свещеник, добра снаха, внуци, които я обичаха. Тази жена в известен смисъл продължаваше да бъде център на семейството си, но тя въпреки това се оплакваше от самота и казваше: „Всичките ми приятели са починали, нямам и мъж до себе си”. Винаги нещо й липсваше. Струва ми се, че й липсваше правилно душевно разположение.

В наше време се срещаме с друг греховен обрат – човек съзнателно остава сам, за да подреди, както му се струва, по-добре живота си. Много съвременни хора днес не искат да се женят или омъжват, защото искат да живеят, както им харесва. „Аз – казват те – още не съм си поживял, още нищо не съм постигнал в живота. Когато задоволя всичките си желания – тогава ще си търся съпруга”. Естествено, всичко това, е егоизъм.

Съществува и потребност от стремеж към „дружба” с духовника, като един от начините за преодоляване на самотата и компенсация на недостига от общуване. Понякога се случва така, че някое от духовните чеда, особено по-„старите”, става приятел със свещеника, или по-точно, в тези отношения се вмъква приятелски елемент: свещеникът навсякъде пътува с тях, ходи им на гости, при това отношенията остават със страхопочитание, и тези духовни чеда, приятели на свещеника, запазват правилната дистанция. Но ако в отношенията на човека с духовника се появи привързаност, обида, ревност към него, завист към онези, които му отнемат времето – значи в тези отношения нещо не е както трябва. Особено опасно е, когато някои неомъжени девойки се опитват да намерят приятел в лицето на духовника: започват да му се сърдят, да му досаждат с въпроси, които не се отнасят до изповедта. Всичко това е следствие от тежестта на състоянието на една самотна девойка, която иска да се омъжи; но въпреки това тя трябва да разбере, че духовникът не е приятел. Той съществува, за да бъде посредник между нея и Бога, да й помогне да се утвърди във вярата, а не да води дълги разговори с нея на изповед, или да й ходи на гости. Ако отношенията са такива, тогава те са неправилни, и девойката не получава никаква духовна полза от тях. Ще ви открия една малка тайна: често се случва така, че когато девойката се омъжи, всичките й духовни въпроси и трудности по някаква причина изведнъж изчезват. Това, струва ми се, говори, че при нея преди омъжването не е съществувал духовен глад, а неудовлетвореност поради самотата.

Старецът Павел Груздев казвал: „Всички обичай и от всички се бой”. Тези думи предполагат и известна предпазливост, и определена дистанция в общуването с другите хора. Някога е полезно и необходимо да бъдеш сам. Светиите са търсели да се усамотят, оттегляли са се в пустинята, криели са се от хората в горите. В Евангелието е казано: за да се помолим, трябва да се затворим във вътрешната си стая, да останем сами и в тази самота да се обърнем към Бога (вж. Мат. 6:6). Някога исках да бъда сам, но Бог не ми го дава, защото трябва да общувам с различни хора и да се занимавам с много неща.

Някога и многодетната майка има нужда да остане сама за известно време, за да да бъде с Бога и да се помоли. Това е много важно за майките – понякога да остават в тишина. Но в същото време трябва да носят своя кръст и да следват Божията воля.

Ако живеем с Бога и се молим на Бога, можем да победим всичко; дори и самата самота, която хората толкова трудно понасят, може да бъде за добро на човека, ако той търси спасението на своята душа и пребивава с Бога.

Приятелското общуване е нормално и в известна степен необходимо; и Сам Христос е имал приятели, Той нарича Лазар Свой приятел (вж. Йоан. 11:11). На човека е необходима топлотата и съчувствието на другите хора, и този, който няма това, му е много трудно да живее, защото душата се изкривява. Например, децата, които са прекарали детството си по домовете, не са получили любов и топлина, са ощетени с нещо, и този недостиг на любов е много трудно да се навакса. Децата в тийнейджърските години имат нужда от приятели, още повече в младостта. Ако говорим за истинските приятели – те могат да се намерят и в работата, както и по време на следването. Приятелите преди всичко трябва да бъдат духовно близки. Психологическият фактор е на втори план: често се случва така, че съвсем различни хора стават прекрасни приятели. Православните млади хора трябва да търсят своите приятели на местата, където се намират хора, които искат да служат на ближните и които се стремят към подвиг.