Интервю на списание “Handmaiden” с майка Рафаела, игуменка на манастира Holy Myrrhbearers (Свети Мироносици), Отего, Ню Йорк
Източник: http://store.ancientfaith.com
Handmaiden:
През последните години съм чувала много жени да признават, че понякога се борят със съмнението. Въпреки че, много от читателите на Handmaiden може да имат известни колебания да изкажат съмненията си пред приятели, предполагам, че биха се успокоили да разберат, че не са единствени в преживяването на подобни съмнения и изпитания на вярата им. Майко Рафаела, тъй като сте игуменка на манастира Holy Myrrhbearers и в тази си роля сте призвани както да давате духовна насока на поверените ви монахини, така и да съветвате поклонниците, посещаващи манастира ви, бихте ли отговорили на следните въпроси, свързани с неверието:
- Как трябва да се справям с малките съмнения, които неочаквано прехвърчат през ума ми, като малки стрелички, поставяйки под въпрос дали това, в което вярвам, е истина?
- Как трябва да се справям с мисли, които ме измъчват непрекъснато, когато очевидно няма отговор на молитвите ми и започвам да се чудя дали се уповявам и вярвам в Бог и в силата на молитвата толкова, колкото би трябвало?
- Когато съм изправена пред беда в живота си (или когато близките ми се намират в много трудна ситуация), как мога да се справя със съмненията, които ме карат да питам защо Господ би позволил подобни случки в живота ми, или да се чудя как един добър Бог би могъл да позволи толкова лоши неща да се случват в света?
- Как трябва да се боря със съмнения, които притесняват вярата ми на интелектуално ниво, надигайки се от разговори с невярващи или други християни, които поставят под въпрос дълбоките ми православни убеждения?
Майка Рафаела:
Според мен, тези първи четири въпроса относно мислите могат да бъдат събрани в една категория. Ако като християни не си задаваме тези конкретни въпроси, ще се намерят други, които да поставят под въпрос вярата ни и, оставени на собствените им средства, ще станат причина за това да похулим Бог и да напуснем Църквата и/или вярата си (можем да оставаме в Църквата и да се преструваме, или да я напуснем и да имаме наша собствена религия). В допълнение, понякога те могат да ни накарат да оправдаем напускането на съпрузите си, ако те продължават да вярват. Тези мисли имат склонността да се появяват особено във време, в което сме уязвими от стрес, болест и пр., но те могат да ни нападнат и посред бял ден, когато „всичко се случва по моя начин”.
Вярвам, че има само едно средство против тях. Подобни мисли и въпроси идват от заблуда, така че, макар да е добра идея да продължим да четем Светото писание и сериозни книги за вярата, молитвата е абсолютно необходима и е ключът към това да се измъкнем невредими с живота си, вярата си и членството си в Тялото Христово. Без жива връзка с Бог и Неговите светии, и най-правилните схващания на света няма да имат никакво значение.
Това означава много повече от простото „казване на молитвите”, въпреки че това е началото. Зная, че има духовни учители, които твърдят, че човек трябва да се моли само четейки молитвите от молитвеника. Не съм съгласна с това. Ако светците са го правели, нямаше да има молитви в молитвениците ни! А ние трябва да помним, че православните християни са се молели много отпреди масово напечатаните молитвеници да станат налични. Трябва да открием сърцето си, по който и начин да го направим – и в много случаи трябва да започнем подобна молитва просто чрез молейки Бог и светиите Му за помощ в откриването на сърцето ни и научаването да се молим. Молитвите в молитвеника могат действително да ни помогнат да запазим благоразумието си и трябва да ги използваме. Трябва да призная, че веднъж, когато се борех с едни богословски въпроси, един израз от една от молитвите на Св. Василий, която редовно чета като част от подготовката си за причастие, внезапно изкочи от страницата и се оказа отговора, който търсех. Неприятните мисли не си отидоха мигновено, но открих че с времето, повтаряйки израза на Св. Василий всеки път, когато тези мисли идваха, те най-накрая се предадоха. Почувствах, че това е истински начин, по който Св. Василий е бил с мен и откривам, че се обръщам към него винаги, когато някакви богословски съмнения се появят в ума ми.
Мисля, че откритието че светците са живи и присъствут при нас, е било един от най-силните фактори в моя собствен живот в Църквата. Не можем да достигнем рая сами. Ако не сме членове на Тялото Христово, живи за всички останали членове – особено включително тези, които са заминали преди нас, които са “се борили за добро дело и са получили венците си”—тогава ние сме като клоните, отсечени от дървото и оставени на земята да изсъхнат и умрат. Много от нас са хора дошли от друга вяра, които са били отгледани с идеята, че не е добре да се молиш на светците – ние просто трябва да се обърнем към началника, без да се занимаваме със служителите в организацията. Е, дори и в светския живот това не става. Когато говорим с другите (включително и светците, които не са физически присъствуващи с нас), ние го правим знаейки, че говорим в присъствието на Бог. Ако никога не говорим на светците Му, Той може да не ни счете за част от организацията Си.
Така че, когато се появят каквито и да е съмнения и притеснителни мисли, трябва да станем малко като деца, както така или иначе трябва да влезем в Царството Небесно. Може да започнем като се обърнем към ангела хранител или нашия светец с молба да ни насочат към светеца (светците), които могат да ни отговорят, ако самите те не могат. Може и да звучи наивно, може и първоначално да се чувствате глупаво или изкуствено. Но нещата започват да се случват, когато наистина се обърнем към светците и поискаме помощта им. Сам Бог действа мощно чрез тях, и можем да се обърнем с благодарност към Него за помощта Му.
Писала съм за това преди, и въпреки че е малко странно да цитирам себе си, когато няма какво ново да кажа, най-добре е да си призная. “Ние имаме нужда от помощ и за мислите и чувствата, които ни бомбандират както отвън, така и от умовете и сърцата ни. Бащите и майките на Църквата ни казват, че никога няма да се измъкнем от подобни мисли и чувства; те винаги ще бъдат там. Тук отново може да бъде използвана една проста молитва, един стих от Псалмите, „Господи помилуй”, Божието име — каквото и да ни изглежда подходящо за нас самите — почти както тенис ракета, с която да отблъснем надалеч объркващите мисли и чувства. Доколкото можем да направим това, доколкото можем да разграничим себе си от тях дори за един кратък миг, означава, че не сме им пленници. А това малко място, което създаваме всеки път, когато “ударим” подобна мисъл или чувство с името на Господ или някоя друга кратка молитва, дава на Бог цялото Му необходимо пространство да действува в живота ни. Ние просто се научаваме да не се притесняваме от факта, че мислите и чувствата са там.” (“Climbing the Spiritual Ladder” в Growing in Christ, Shaped in His Image, St. Vladimir’s Seminary Press, 2003, стр. 85).
Handmaiden:
Как да се справим с растящата апатия в живота ни, когато започваме да се питаме: “Струват ли си опитите ни да водим християнски живот, да ходим на църква и да се молим?”
Майка Рафаела:
Този въпрос е от различен вид. Тук трябва да погледнем на живота си като цяло и да си зададем някои сериозни въпроси. Апатичен ли съм към живота като цяло? Или само към живота ми в Христа? Ако се чувствам истински изпълнен с енергия и умиращ от желание да работя във всяка друга сфера на живота си, тогава би трябвало да се разтърся добре и да се принудя да се впрегна и да започна да тегля товара си отново, дори и ако мисля, че моя личен дял от Христовите страдания е повече от това, което мога да нося. Тогава съветът даден по-горе се отнася и за тази ситуация.
Ако сме апатични към всичко, обаче, тогава може би имаме по-скоро физически, умствен или емоционален проблем, отколкото духовен. Може би трябва да поговорим с лекар за здравето си. Или просто имаме нужда да започнем да се храним добре, да спим достатъчно през нощта и да се уверим, че правим физически упражнения няколко пъти седмично. Но когато човек е много болен, има един вид молитви, които не може да прави. И Господ не ги изисква от нас. Ние просто трябва да се отпуснем и, по най-добрия начин, на който сме способни, да помолим Него и светците Му за излекуване, и да им позволим да извършат останалата част от молитвите вместо нас. Има хора с физически, умствени и емоционални слабости и/ или болести, които никога няма да станат гиганти в някои от видовете молитви и дори могат никога да не бъдат достатъчно добре, за да дойдат на църква. Въпреки това, ако те могат да се научат на смирение чрез страданието си и да не губят чувството, че дори и в най-лошото си състояние, дори когато имат чувството, че Бог е отдалечен на милиони мили, Той е още там, на милиони мили, Господ приема това. Той е позволил това страдание за тяхно спасение и няма да ги изостави.
Handmaiden:
Последен въпрос: как можем да помогнем на децата си да възвърнат вярата си, ако са се отдалечили от църквата в гимназията или когато са вече в колеж?
Майка Рафаела:
Не можем да направим нищо, за да помогнем на децата си да възвърнат вярата си, ако са се отклонили от Църквата докато растат. Веднъж щом децата ни са порастнали, трябва да ги пуснем и да им позволим да водят техния собствен живот, да имат собствен избор и взимат собствените си решения. Дали сме ги отгледали добре (а най-важната част от това е като сме им давали пример със собствения си живот и собствените си думи), дали сме правили огромни грешки, за които трябва да се научим да се каем пред Бог и Неговите хора, или сме ги отгледали добре, но с някои грешки, това, което ни остава, е да се молим. Молитвата не е опит да манипулираме децата си от разстояние – вероятно дори мислейки, че Бог и Неговите светци са още по-големи манипулатори от нас, ако можем да Ги спечелим на наша страна. Молитвата е редовното отделяне на време и оставяне на място в живота ни, чрез което да поверим децата си (и обичните си хора) в Божиите ръце; при това молейки светците за помощ; молейки техните ангели пазители и техните светци да бъдат с тях. Молитвата е допускане и доверие в Бог. Подобна молитва е също мощно свидетелство пред децата ни, че им се доверяваме. Доколкото отделяме време и място да ги спасим, ние им изпращаме също толкова силно послание, че все още ги смятаме за деца, неспособни да се справят с каквото и да било.
Децата ни винаги ли ще “станат нормални”? Не. Особено не и по нашия план. Но ако се молим истински, ако истински обичаме Бог, тогава им предоставяме най-добрата атмосфера, за да предпочетат това, което е добро и истинско, дори и когато не ни се струва такова на нас самите. И те ще знаят, че ги обичаме, независимо от всичко останало. Това е начинът по който обича Бог. За някои от нас част от Кръста, който може да сме помолени да носим, е да споделим страданието Му, което Той преживява всеки път, когато някой от нас се отвръща от Него, за да преследва собствения си своеволен дневен ред.
Обобщено, най-доброто нещо, което можем да направим за себе си и децата си (и за всичките си любими хора), е наистина да научим и разберем, че ние винаги, изцяло и напълно сме в Божието присъствие, независимо какво правим или говорим, независимо от това какво понасяме или с какво грешим. Дали признаваме присъствието Му или не, не можем да избягаме от Него. Ако приемем това присъствие и голямата любов, която Той ни е предложил и която винаги ще ни предлага, дори сега можем да предвкусим рая. Това е просто разбиране, но е основата, върху която лежи цялото богословие и всички молитви. Всички думи на богословие и молитва извън това разбиране са просто “мед, що звънка, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1). Когато отделим времето и мястото, с Бог ще придобием любовта на Светия Дух, и както Св. Серафим ни учи, тогава Бог може да спаси хиляди около нас.
Това интервю е първоначално публикувано в брой No. 1, Том 12 на списание The Handmaiden, ConciliarPress, Зима, 2008.
Вековна мъдрост:
“Сърцето може да се промени няколко пъти за един единствен момент – към добро или зло, към вяра или неверие, към простота или лукавство, към любов или омраза, към доброжелателство или завист, към щедрост или сребролюбие, към целомъдрие или разврат. О, какво непостоянство! О, колко много опасности! О, колко трезви и внимателни трябва да бъдем!” Свети Йоан Кронщадски, „Моят живот в Христа”
“Човешкото съмнение в Христос е най-крайното разкриване на човешката болест във великата болница на света. Светът няма лек за тази болест, тъй като възкръстналият Христос е единственото лекарство, и ако човек не го приеме, как може да бъде излекуван?” Свети Николай Велимирович, Homilies, Vol. 1
“Имайте вяра, която е непоклатима като скала, така че нищо да не ви плаши. . . . Човекът, който има дълбока вяра в себе си, и приковава вниманието си към добрия път, и търси как да подобри състоянието на душата си и да приспособи мисълта си към доброто, е щастлив. . . . Щастието на човека се заключава във вярата в Бог и в добрите дела, които са извършени с любов. Ние лекуваме онези, които вярват в нас и ни се доверяват.” Светци Рафаел, Никола и Ирина от Лесбос
