Автор: Александър Сърнич
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pouke.org
Правила на светите Апостоли
Правило осмо[1]. Епископ, презвитер или дякон, или някой от свещения чин, който не се причасти при извършване на приношението, да представи причината и ако е уважителна, нека бъде извинен, а ако не представи причина, да бъде отлъчен от църковно общение като такъв, който е причинил вреда на народа и е навел подозрение върху тоя, който е извършил приношението, като че го е извършвал неправилно.
Правило девето[2]. Трябва да се отлъчват от църковно общение всички ония верни, които влизат в църква и слушат писанието, но не достояват на молитва и свето причастие до края, като такива, които произвеждат безчиние в църквата.
Сборникът с правила, от който взех този откъс, е преведен от епископ д-р Никодим (Милаш) в края на миналия и в началото на този век – тоест, много преди да бъде поставен въпросът за причастяването. Правилата на светите Апостолите са събрани и изложени от св. Климент, епископ Римски.
Въпреки че това, за което говоря, не е пряко свързано с темата, трябва да посветим внимание и на него. Да започнем. Всяка литургия се състои от молебни молитви, хвалебни песнопения и благодарствени молитви, подредени приблизително в такъв ред, въпреки че хвалебните песни и молебните молитви се редуват взаимно в цялото последование на литургията. И така, в началото веднага пеем изобразителните псалми, и някак успоредно с това изказваме молби Бог да ни удостои да приемем Светите Дарове. Благодарението следва веднага след причастяването.
Иначе в началото, когато не е имало олтар и иконостас, причастяването на свещенството и на верните не е било разделено, а първо се е причастявал онзи, който е извършвал приношението, след това служещите заедно с него, а след тях и присъстващите и молитвено участващи в приношението. Всичко това е ставало с песни и молитви. Тогава разликата между свещенството и народа не е била такава, каквато е днес. Практиката хората в Църквата да се делят на клирици и миряни, е дошла от Запада, от Рим, а днес онези, които възразяват на така наречените „нововъведенци”, всъщност се опитват да защитават именно тази западна практика. Още един парадокс.
(Мисля, че би трябвало да се състави енциклопедия от всички човешки парадокси). Това най-добре се вижда от по-старите текстове на Литургията на Свети Апостол Иаков, където тези разделения липсват. Имате епископ, който е икона на Христос (по благодат, затова не е важно какъв човек е и дали го обичаме, или не – затова свети Сава казва: „Ако попът е грешен, молитвата не е грешна”), имате хора, събрани около него, всеки от които има свое служение и задължение. Проблемът на римокатолиците не е в това, че имат папа, а в това, че имат само един папа. Православната практика ни казва: „Един епископ, една църква”, докато римокатолическата твърди: „Римският епископ е църквата, а всички останали епископи са подчинени на него”.
Следователно проблемът не е в това, че римският епископ нарича себе си „викариус кристус”[3], а в това, че нарича така само себе си. В Православието всеки епископ е „викариус кристус”, което е единствено нормалното, ако все още говорим за „светите Божии църкви” и се молим за тяхното единство. По тази причина Иаков, брат Господен, е бил първи епископ на Йерусалим. Трябвало е да се създаде приемственост, въз основа на която би могло да се продължи с разбирането, че епископът е образ на Христос на земята. Клерикализмът е много по-късна практика, защото според практиката на първите християни всеки човек е свещеник, защото още откакто Бог ни е извел от Египет, ни е казал, че иска да направи от нас „царствено свещенство”. Следователно в църквата от първите векове всеки вярващ, когото епископът избере, е можел да участва в извършването на приношението, ако е готов за това и може, а Епископът е извършвал приношението. Едва много по-късно, когато Църквата станала по-масова, епископите давали разрешение на презвитерите да могат самостоятелно да извършват приношението в отдалечени места и т. н.
Да отидеш на Литургия автоматично значи да вземеш (у)частие в нея – оттук произлиза и думата (при)частие. Ако не вземем участие, това е „произвеждане на безчиние”. Защото какво ни казват литургийните молитви?
На всяка от отслужваните литургии ние просим от Бога да изпрати Своя Дух „на предложените Дарове и на всички Свои хора, по милосърдието на Своя Единороден Син…”. А след това свещеникът продължава да Му благодари за това, че не ни е оставил и след като сме отпаднали, „но отново си ни вдигнал и не си престанал да правиш всичко, когато не си ни възвел на небето и не си ни дарил Твоето бъдещо Царство”. След това извършва приношението, като благодари за жертвата на Неговия Единороден Син, и моли Небесния Отец да направи принесения Хляб „Честно Тяло на Твоя Христос (Месия); а това, което е в Чашата – Честна Кръв на Твоя Христос; като ги претвориш чрез Светия Твой Дух”. Следователно, Служителят призовава Бог да вземе участие в приношението с цялото Си същество. Защото без Неговото Участие нашето участие не би имало смисъл. Защото тези Свети Тайни трябва да бъдат „за онези които се причастяват, за отрезвяване на душата, опрощаване на греховете и общение със Светия Твой Дух, за изпълнение на Твоето Царство, за дръзновение пред Тебе, а не за съд или осъждане”. След това споменава „праотците, отците, патриарсите” и т. н.
Това, което е важно тук, е да вземаме участие в приношението по следните причини:
‒ за отрезвяване на душата;
‒ за опрощаване на греховете;
‒ за общение със Светия Твой Дух;
‒ за изпълнение на Твоето Царство;
‒ за дръзновение пред Тебе.
Заради всичко това се извършва приношението и Причастието. Ако не се причастяваме, губим и общението с Божия Дух, и Царството Небесно, а с това губим и себе си във времето и пространството.
Ето защо заради онези, които не се причастяват на Литургията, не подобава литургийните молитви да се четат на глас. Защото, ако настоятелно молим Бог да ни удостои да се причастим и търсим това отново и отново, а когато Той ни каже: „Вкусете и вижте колко благ е Господ”, ние Му кажем: „Не, Господи, ние не сме достойни”, какво правим с това? – Оскърбяваме Го и Го огорчаваме. Представете си, че някой иска от нас да направим нещо за него и ни моли, а в този момент, когато пристъпим да му помогнем, той каже: „Благодаря, няма нужда, ще се справя сам”. Как би се чувствал в такава ситуация човек? – Защото ние точно така постъпваме с Христос. Това е сърцевината на проблема. Без общение с Бога няма спасение, а ние се правим на по-мъдри от Бога и биваме неблагодарни за Неговата жертва.
Веднъж някой ми възрази, че думите от молитвата не бива да се чуват, защото ако се чуват, Дух Свети няма да слезе на Даровете, тъй като те са много точно формулирани, за да се случи това. Естествено, това звучи като схващането на египетските езически свещеници, които са вярвали, че ако знаят името на някого от боговете, ще могат да използват неговите сили, но никой друг не бива да знае за това. Впрочем, не са важни думите, а духът. На всяка литургия молитвата на приношението е различна, но при всяка молитва Дух Свети освещава Даровете, защото Бог слуша езика на Душата, а не езика на словото. „Нововъведения” в Литургията са правили много: Свети Василий Велики, свети Йоан Златоуст, съществувала е и сирийска, и византийска литургия на Апостол Марка. След това Литургия на Петър, която е и най-кратка. Светите братя Кирил и Методий са написал Литургия за сърбите, когато са отишли да им проповядват Христос, и тази литургия се е служела по тяхно време и по времето на техните ученици. Всички тези различни литургии не са пречили на Божиите Църкви да живеят единно в Дух и Истина. А днес само това дали молитвите се четат тихо, или на глас, от много хора се възприема като пречка за служението. За какво говори това? То говори, че ние сериозно сме нарушили общението с Дух Свети в Църквата.
А сега да се върнем на темата.
Благодарението за Причастието може да се осъществи само ако се причастим. Във всеки друг случай това е празнословие. А ако се причастим след благодарението и после си отидем, оставаме неблагодарни, и с това правим две грешки. Практиката на старата църква е била, че ако човек не дойде на три литургийни събрания, той престава да бъде част от Божието събрание. Днес житейските обстоятелства са по-различни, и може да се гледа през пръсти на това ако някой не дойде на три последователни служби, но вярвам, че всеки от нас може да дойде поне веднъж в месеца и да вземе участие в литургията.
Наред с този проблем съществуват и много други, каквито са езикът на богослужението, подготовката за литургия и т. н. Между другото, съществува още нещо, което трябва да знаем. Човек трябва да се причастява винаги, освен ако не е под запрещение.
[1] Взето от: www.pravoslavieto.com.
[2] Пак там.
[3] Заместник на Христос.
