Автор: Деян Петров
Завет на старобългарски означава “завещание”, “наставление”, “съвет, даден на последователите или потомците”. Думата обаче също така се употребява и за “тържествен обет”, “договор” – особено по отношение на връзката Бог – човек. Свещеното Писание например наричаме “Стар Завет” и “Нов Завет”, говорим за Авраамовия Завет и т.н. Завещанието е нещо, което някой оставя след смъртта си, често съкровище, скъпоценност и в него той изразява последната си воля. Посланието, заветът, оставен от Св. Иван Рилски към монасите в манастира преди оттеглянето му в уединение и смъртта му няколко години по-късно е именно това – поучение, но и обещание; послание, но и предложение, приемането, на което води до възникване на задължения, а изпълнението, на които, подражанието на живота на Светеца – до съответния резултат, а именно приобщаване към избраниците Божии, пребиваване с Бога и у Бога. Това скрито съкровище е и за всички нас, наследници и чеда на Светия Иван Рилски.
Независимо автентичен или не, въпреки изказаните различни мнения в литературата, Заветът на Свети Иван Рилски е изключително важен документ. Не само за епохата и конкретната монашеска обител, но най-важно, за изразеното в него като значение и отправено като настойчива молба, послание.
Смирението на Светеца като говори за себе си бива заменено от плам по отношение на последователите му, главно относно целта на настоящото писание: “…като го имате винаги в паметта си, да се укрепвате телесно и душевно в Господа и да напредвате чрез добродетелите в страх Божий.” Напътствия и наставления лесно се дават, но Светецът се обръща от гледната точка на своя опит, на 40 години отшелничество и цял един живот, посветен на Бога, като основател и вдъхновител на цялото братство, като стопанин на този оазис във Великата Рилска пустиня – оазис за всички бедстващи, странстващи и жадни, даващ им вода, от която като вкусят, вече няма да ожаднеят. Това не е просто обръщение, даване на съвети или изброяване на напътствия и правила, това е завършекът на делото на Светеца, това е венецът на живота му на тази земя, това е плодът на осъзнаването му, края на пътя, който е проправил в пущинака, за да могат да вървят по него следващите го. Защото на първия е най-трудно да пробие и да се докаже, че е възможно да се премине през опасностите и пречките на този живот, а на следващите го е тежко да бъдат достойни да се наричат негови ученици и да са на висотата на оставения от него пример. “Защото вярвам в моя Бог, Комуто служа от моята младост и усърдно му се покорих, че след моето заминаване тази пустиня, която досега беше страшна и необитаема, ще бъде населена от множество пустинни жители…”
И така, какво ни завещава той – защото обръщението, обетът, настойчивото искане на Св. Иван Рилски не е само към монасите в Рилската Света обител, а към всички хора, християни, дори особено българи, и този завет е кратък и ясен: отнася се за най-важното, което определя живота на човек и на този свят, и във вечността: вярата. Той ясно описва как да вярваме, в какво да се изразява вярата ни – нещо, което често ни липсва или ни е неясно. Нещо повече, Светецът изброява и най-важните елементи, основните опасности по пътя, както и качествата, без които не може да се подвизава човек – бил той монах или християнин в света. Описва ги като ги познава из основи и лично се е преборил с трудностите, именно за да бъдат те избегнати и победени, говори за характеристиките, за това, какви трябва да сме , за да служим на своя Бог.
Тези големи опасности са 4: сребролюбие, стремеж към слава, опасност от раздори и властолюбие, а предписанията за поведение са 3: опазването на вярата, поучаването в Божия закон и следването на Светите Отци.
Звучи съвсем просто и като рецепта, но поради силната вяра и истинска посветеност на Светията, защото всеки днес знае кой е той, как е протекъл животът му и какво се е случило след смъртта му, а се случват и до днес безброй чудеса, свързани с него, именно заради всичко това звучи могъщо и сме убедени, че препрочитането и спазването на този завет ни променя, прави ни по-добри християни и е накратко всичко, което трябва да правим.
И така, първо и най-важно, да пазим Светата Вяра непорочна и незасегната от всякакво зломислие, както сме я приели от Светите Отци, да стоим добре и държим преданията, да не се отклоняваме нито надясно, нито наляво, но да ходим по царския път – ни говори Светецът. Така ясно и силно го чуваме през бездната от над 1 100 години, защото той и в момента бди и ни закриля, защото ние вярваме на завета му и сме дали обет да сме верни.
Да се пазим грижливо от светски увлечения и винаги да помним заради що сме излезли от света и сме презрели света и светските неща. Това не е казано само за монасите, всеки християнин е “излязъл от света”, но само от света на злото, и то за да влезе в истинския, светъл свят на Бога и да носи своята искрица светлина в този свят, свят добър, справедлив и греещ в радост и любов.
И затова най-много да се пазим от сребролюбивата змия, защото сребролюбието е корен на всички злини, според Апостола, който го нарича второ идолослужение. Защото за нас богатството не е сребро и злато, но способността да не служим на материални придобивки, да го превръщаме състоятелността в цел на живота си и в оправдание на делата си. Не заплата, имот или пари в банката е причината да сме дошли на света, нали? Дори само защото няма да ги вземем със себе си, като преминем нататък.
Следва и най-простото и съвършено в силата и убедителността си обяснение: “Ако бях желал да имам злато и сребро и подобни тям неща, то защо дойдох в тази страшна и непроходима пустиня, гдето не намерих човек, но диви зверове – и така се избавих от козните на лукавия изкусител, който се старае да ни спъва в онези неща, от които самоволно се отрекохме.“ Тоест, и ние, като християни, се отричаме от много неща, които не ни водят към спасение – от пиянството, чревоугодието, от самозаблудите и лъжите и затова вече не търсим нищо от тях. Защото нашият Небесен Отец преди нашите молитви знае от що се нуждаем и ни го дава, и то изобилно. Ако имаме недостиг, той е само поради неспособността ни да прозрем Божията воля и липсата на смирение у самите нас.
Така и със славата – не бива да търсим признание и познанство със силните на деня, със “земните царе и князе”, нито да се поддаваме на тях, като оставяме Небесния цар, Комуто сме се записали да бъдем воини, и то за да воюваме не по плът и кръв, а против миродържителя на тъмата на този свят, казва ни Светецът. Достойно занятие, призвание, заслужаващо похвала, което ние трябва да следваме до края, но и всеки ден и във всичко, което мислим или правим.
И още, за характерното ни разделение и вечно лелеяно съединение, което казваме, че прави силата: както ни събра в едно благодатта на Светия Дух, така и ние да се стараем да живеем единодушно и единомислещо, дори “като дихание еднакво, отправяйки поглед само към вечното въздаяние, което Бог е подготвил за онези, които Го залюбиха.” Ето отговорът на сложните въпроси, на трудните дискусии и непонятни аргументи – как да убедим другите, че сме прави, как да постигнем едно и ли друго – просто е, с поглед, отправен към Вечността. Ако наистина мислим така, колко ли от днешните “важни” въпроси биха ни въобще развълнували, каму ли да ни подтикнат към думи или дела? Да бъдем Господни означава да вършим делото Му.
И понеже Господ ни е обещал, ако сме събрани в Негово име да е сред нас, то да не го пренебрегваме и ние, но да бъдем като едно единно тяло в Господа, което има различни членове, та да се състави от всички единно духовно в Господа тяло, и да няма нищо разделено. И когато се установи такова пребиваване и живеене според Господа, тогава и Той сам ще бъде посред нас, като ни управлява невидимо, по думите на Светеца, а и както сам Бог ни е обещал.
Затова и ни съветва да не търсим първенство и началства, но да помним Оногова, Който е казал: “Онзи, който иска да бъде по-голям всред вас, нека бъде слуга на всички.”. Защото ако всички искаме да бъдем водачи, да сме все прави, да ни слушат, ще поникнат сред нас съперничества, свади, разпри, ревност, клевети, високомерия, завист и други неподходящи за християните страсти, а и тогава ще знаем положително, че Христос не е между нас, защото Христос не е учител на раздор и несъгласие, но на мир и съединение. Колко съвременно и важно звучи и колко отчайващо далеч сме от разбиране и от прилагане на тези думи! Но да не забравяме, че ако отстъпим, ако предадем Завета на Свети Иван Рилски ние отстъпваме и предаваме и Бога, защото Иисус Христос говори чрез устата му, а отшелникът повтаря навсякъде думите Господни.
Да бъдем единни ще означава да сме в единодушие и единомислие, надяваме се всички знаем какво е това – нека повторим, единодушие и единомислие, които се постигат не с насилие или по някой друг от безбройните ни познати от ежедневието начини, а с кроткост, любов и вяра. И най-вече да имаме мир помежду си, защото Той казва към Своите ученици: “Мир ви оставям, моя мир ви давам.” Това е мирът, за който говори пророкът: “И неговият мир няма предел” (Ис. 9:7), но и апостолът ни учи, като казва: “Имайте мир и святост – с всичко друго, но без тези неща никой не ще види Бога.” Такъв мир да имаме и ние помежду си, но мир, основан на голямо единомислие и разсъждение, за да устройваме живота си и всичко според Бога, за да бъдем достойни чеда, ни заклева Светията.
И накрая, пише той и го казва за всеки от нас – да не преставаме да се поучаваме в Господния закон ден и нощ, да прочитаме често отческите книги и да се стараем да бъдем подражатели на Светите наши Отци, като се придържаме крепко о църковното правило, като не изоставяме или презираме нищо от онова, що е установено от Светите отци. Това е компасът, светлината, която да следваме и с която не може да сбъркаме – като изпълняваме Божия закон и Неговото слово, като сме Христови, църковни, ще заслужим и света.
Всяка дума на Светеца е важна, вярна и напълно приложима към днешния ден и към всеки от нас – от предписанията за следване на вярата и пазенето й непроменена, до препоръките ръчната работа да не бъде пренебрегвана, като на всеки от вас в ръцете да има работа, а молитвата: “Господи, Исусе, Христе, Сине Божий, помилвай мене грешния” да бъде не удобни въпроси, всъщност неудобни въпроси няма – има само срамни отговори. И въпреки това, да не забравяме, че и многогрешни, ако се покаем, ако се причастим, ако обещаем и се стремим с всички сили да не грешим повече и с трепет пазим душите и сърцата си, ако постоянстваме в доброто, ще се уподобим, ако не на ангели, то на светии, както Бог ни завещал И както Той е свят, така и ние можем и трябва да бъдем свети. А това, че сме слаби, стари, болни, сами, бедни, или българи не е никакво извинение, а само жалък опит за оправдание – имаме светлия пример на Свети Иван Рилски, който беше всичко това – и слаб, и беден и отшелник, и бит дори. С целия негов живот и светителство Бог ни даде доказателство, поредното доказателство за това, че нищо не може и не бива да ни спре по Пътя. Само да вярваме и да се трудим усърдно, да спазваме законите Господни и да си ги повтаряме със Завета на Свети Иван Рилски. И да се молим за неговото застъпничество, та Светият и животворящ Дух да ни даде мъдрост, да ни вразуми, да ни просвети, да ни научи и настави на всяко добро дело. Амин!
