Автор: архиепископ Йоан (Шаховски)
Източник: www.azbuka.ru; Из книгата „Апокалипсис на малкия грях”
Превод: Силвия Николова
Имало един човек, който искал, като мнозина други, да оправдае себе си. Той попитал Иисус Христос: „Кой е моят ближен?” (Лук.10:29) Спасителят му разказал притча (Лук.10:30—37).
Странник вървял от Йерусалим към Йерхон, бил нападнат от разбойници. Те, вероятно, му взели дрехите – единственото нещо, което той притежавал, и като го набили, го захвърлили на пътя.
След това безчовечие следва друго, може би, още по-лошо: минаващите по същият този път хора подминавали равнодушно лежащия в прахта окървавен човек. „Покрай него” минал свещеник. Левитът постъпил още по-лошо: „дошъл”, „погледнал” , полюбопитствал, видял как страда и умира човекът, и продължил по пътя си. В лицето на тези двамата покрай наранения сякаш преминало всичкото несъстрадателно човечество. Едната му половина го наранила и захвърлила да умира на пътя, другата минавала равнодушно покрай неговото страдание.
Йоан Златоуст справедливо е отбелязал: „Богатите и ситите, взиращи се равнодушно в гладните и нищите и, като не им помагат, се равняват с убийците”.
Разбира се, равни на престъпниците са и тези, които имат възможност да помогнат на една жертва на престъпление на този свят, но преминават покрай човешкото страдание, заети само със своето благополучие.
Като познава сърцата на хората, Христос с простички думи открива цялата дълбочина на мрака, който се сгъстява над човечеството, и показва основния грях на всички времена и народи: немилосърдието. И, когато вникваме в тази истина, ние започваме да се ужасяваме от пълзящата все повече и повече тъма в нравствеността на човечеството – в тихата небесна заря – милосърдието – възхождаща над земята. Зад всичко това се вижда само Слънцето на Божията Любов – Христос.
Вървял по пътя към Йерихон някой си самарянин и, като видял на пътя окървавен човек, го съжалил. Това е всичко, което се е случило: съжалил го е. Всичко останало е вследствие на това: един човек се е съжалил над друг. Извършено било нещо, близко по всичко до чудото, чрез което най-грешният и най-слабият човек става съпричастник на Божията сила, правда и слава.
Състраданието вдига по-тежки неща дори от каменни планини, тя вдига каменни сърца. „Истина ви казвам: ако някой каже на тая планина: дигни се и се хвърли в морето, и не се усъмни в сърцето си, а повярва, че ще стане по думите му, – ще му се сбъдне, каквото и да каже” (Марк. 11:23). Това са думи на Христос.
Състраданието в света е чудо. Да се местят каменни планини не е необходимо никому. Истинското чудо е състраданието. Бог иска това чудо, състраданието на един човек към друг. Тук е силата на най-висшия живот. Истинското милосърдие винаги е просто и дейно. То е воля, готова на всякакъв труд, сърце, съгласно да понесе всяка скръб заради любовта.
Истинското милосърдие е действено. То съединява в себе си небето и земята, и помага не само в чувствата и намеренията, но тук и сега, на тази суха, прашна земя между Йерусалим и Йерихон.
Точно такова е било милосърдието на Самарянина, за което Христос разказал на света. Проявената от него грижа показва дълбочината на състраданието му. Като пристъпил до ранения на пътя, той тозчас „превързал раната му”, като я облекчил с масло, промил с вино, и „като го качил на осел, завел го в гостилницата и се погрижил за него”. Така казва Евангелието.
След това милосърдие Самарянинът е можел да си отиде с чиста съвест. Но не, „на другия ден, преди да отпътува, той извадил два динара, дал ги на съдържателя на гостилницата и казал: „Погрижи се за него”. Сякаш вече всичко е направено за ранения. Но, съвестта на този човек все още не е удовлетворена. Той се обръща към стопанина на гостилницата и му казва „Ако похарчиш за него нещо повече от това, на връщане ще се разплатя”. Колко много истинска човечност излъчва тази постъпка!
Нима всички не могат да постъпват така?! И сега около нас има хора, поразени от грехове, оскърбени от злото на света, лежащи и страдащи на различни пътища. На тях може да се помогне.
Аз виждам тази неголяма каменна гостилница на милосърдния Самарянин на пътя между Йерусалим и Йерихон. Този малък дом, необитаван от никого, него го знаят всички поклонници в Светата Земя … Пустинният път се вие сред планини, спуска се към Йерихон. Наоколо мъртви планини. Това са сърца. Чии са те? На древните или на съвременните хора? Това са нашите каменни човешки сърца, Господи. Те жадуват водата на Твоята Милост и са готови да отговорят на водата на Твоите цветя и треви.
Малката къща е близо до пътя. В нея идват хора от всички страни и народи и виждат тази притча, която чуват от Христа. И словото на пустинния път, на мъртвите каменни планини, и този малък дом, говорещ на народите за милосърдието – всичко това остава като Божий зов сред света към човечността на човека, към любовта и жалостта.
