БЕСЕДА ЗА ТАЙНСТВОТО НА ПОКАЯНИЕТО ИЛИ ИЗПОВЕДТА

3032 0

Автор: акад. проф. Йоан Зизиулас, геронт-митрополит на Пергам
Източник: беседа от неговата книга ΕΥΧΑΡΙΣΤΙΑΣ ΕΞΕΜΠΛΑΡΙΟΝ
Превод: Мартин Ганев

Към Беседа втора
Темата за тайнството на Покаянието или Изповедта - както обичайно се нарича, а впоследствие ще видим, че е сериозен въпрос на терминология! –  е един от най-навременните и важни въпроси, срещу които е изправена Църквата, особенно в наши дни. Сигурен съм, че всички вие като изповедници и свещеници, постоянно сте изправени пред много проблеми по отношение на това тайнство.

Това тайнство днес е широко разпространено в Православната църква, въпреки че в други епохи не е било толкова разпространено, колкото сега… Това създава много проблеми около практиката и прилагането на тайнството. И така, необходимо е да се уточнят определени неща по отношение на тайнството на Πокаянието, по отношение на мястото му в целия живот на Църквата, както и да се кажат някои неща по отношение на това, какво знаем за него.

Какво е тайнството на Πокаянието, как се е зародило в историята на Църквата и какво е неговото богословско съдържание? Това са въпросите, на които сме призвани да отговорим.

Първо, трябва да отбележим точното название на тайнството. Става въпрос за тайнството на Πокаянието, а не за обикновена изповед или разговор с изповедника. Към това тайнство трябва да пристъпват верните, след като се покаят, а не за да се покаят след разговора си с  изповедника. Следователно ние нямаме тайнство на покаянието всеки път, когато се извършва изповед. На това място, трябва набързо да прибегнем до историята, защото се е създало голямо объркване в съвременния живот на нашата Църква, с много опасности, които вече започват да стават видими.

Това тайнство обхваща три задължителни елемента за своя състав и неговото провеждане. Първо, покаяние на пристъпващият в него, второ, изповядване на прегрешенията, за които вече се е покаял, и трето, опрощението на греховете, което Църквата му предоставя посредством изповедника. С течение на времето към тези елементи е бил прибавен и един четвърти елемент, който обаче не принадлежи към природата на тайнството. Става въпрос за развитието на трайно отношение между изповедника и изповядвания при изповядването на греховете, отношение на духовно бащинство, от страна на изповедника, и духовна зависимост и послушание към него, от страна на изповядвания. Прибавянето на този елемент към тайнството на Покаянието създава определени проблеми към живота на Църквата, които ще отбележим впоследствие.

Първите три елемента на тайнството са се появили отрано – някой би казал изначално – в живота на Църквата.

I. Проповедта за покаянието представлявала основата в проповедта на Господа, както и появата и установяването на самата Църква. “Покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 4. 17), това било първата проповед на Господа, както знаете. Без покаяние, няма спасение. Защото спасението предполага свободното преобръщане на падението на Адам, което също е станало свободно. Всъщност покаянието е признание, че нашата човешка воля се намира в противопоставеност и дисхармония с Божията воля. Точно това се случило с първосъздадените хора. Покаяние е и желанието ни да хармонизираме, ако е възможно дори до тъждество, нашата воля с Божията воля. Най-висшата цел на покаянието е да стигнем до “обаче не както Аз искам, а както Ти” (Мат. 26. 39), така както е казал Господ на Своя Отец. Господ е нямал необходимост от покаяние, защото Неговата човешка воля била винаги и постоянно хармонизирана с онази на Бога-Отца, както и с божествената Негова природа. Освен Господ обаче никой човек не се е родил безгрешен. С дохождането пък на Светия Дух върху Богородица, тя била очистена от всяко петно чрез волното и пълно нейно отъждествяване с Божията воля, и главно поради свободното “Да”, което казала при зачеването на Сина Божи, тя нямала нужда от покаяние. Всички хора обаче имаме необходимост от покаяние и всички сме грешни без изключение.

Покаянието на вярващия е едно перманентно състояние. А когато отсъства означава, че вярващият напълно е изгубил своя път. Най-голямото зло, което може да се случи на един вярващ не е грехът, но липсата на покаяние. Светците не са безгрешни, – още повече, че не съществува “човек на земята, който да не съгрешил”[1], казваме в опростителната молитва – но светците са непрестанно, постоянно и откровено разкайващи се. Образец за святост в Църквата е митарят[2]. Следователно тайнството на Покаянието се отнася до всички. Никой не е изключен от това, нито пък някога е   имало изключение в живота на Църквата.

II. По отношение на втория елемент, елементът на изповядването, е очевидно, че той не се отнася към нашата греховност като цяло, но към конкретни прегрешения. За изповядването на общото състояние на нашата греховност Църквата е предвидила молитви като Петдесети псалм, “Господи помилуй”, което се повтаря постоянно, както и химни на Църквата, които са изцяло напоени от духа на покаянието. Следователно изповядването съществува постоянно и неотменимо в Църквата като култивира дух на покаяние, дори и без изповедта на конкретните грехове. Освен това, отците на Църквата, подобно на свети Златоуст, дори поощряват вярващите да изповядват и конкретните си грехове директно на Бога, като просят за тях Неговата милост.
Как е възникнала и какъв смисъл има изповедта на греховете пред изповедника?

Както знаем, първоначално изповедта била публична и пред цялата общност на Църквата. Това означавало две неща. Първо, че не е можела да обхване всички грехове на изповядващите се, защото би трябвало да продължи безкрайни часове и всъщност да няма край, ако е включвала всичко, което е извършил прегрещаващият човек с мисли, думи или дела. Очевидно се е отнасяла за прегрешенията към ближния, и както проличава от изворите, т.е. към различията между членовете от общността. И така, второ означава, че характерът на изповедта бил еклисиологичен и се отнасял до възстановяването на отношението на вярващия с Тялото на Църквата, така че вярващият да може в мир, единомислие и любов да участва във възношението на Божествената Евхаристия. Точно поради тази причина, както ще видим по-долу, опрощението на греховете било давано от епископа, т.е. предстоятелят в Божествената Евхаристия и единствено способният да постави отново в първоначалното отношение с Църквата отклонилия се нейн член. Така, както той е единственият, който може да постави някого в Църквата, така е и единственият, който може да го постави отново, в случай, че се отклони. Този еклисиологичен характер на изповедта за съжаление е почти забравен, водейки до ужасни последствия за живота на Църквата.

За отслабването, и почти загубата, на този еклисиологичен характер на изповедта са допринесли и следните фактори:

Първо, въвеждането на тайната изповед пред “свещениците на покаянието” (изповедници). Тази институция на “свещеници на покаянието” била въведена за кратко време в Константинопол през 4 век, като много бързо била отстранена от свети Нектарий, патриарх Константинополски, след известния епизод с разкриването на греховете на един дякон от неговия изповедник.

Тогава свети Нектарий наредил тази институция да бъде премахната, – и това е интересно – а вярващите да се изповядват директно на Бога[3]. Това се повторило и през 13 век, когато на въпрос отправен към Вселенския патриарх “какво трябва да прави вярващ, когато не намира доверен изповедник”, отговорът бил: “да се изповядва директно на Господа”.

Въвеждането на тайната изповед не създало само горепосочените проблеми. Най-важното е, че тя допринесла за “приватизацията” на тайнството, както и за постепенната загуба на съзнанието, че тайнството на покаянието няма само за цел да възстанови отношението на вярващия с Бога, но и със Църквата. Или по-точно, има за цел да възстанови отношението на човека с Бога чрез Църквата, а не по някакъв друг начин. Затова и малко по малко епископът бил изваден от употреба като главен и всъщност единствено отговорен да дава опрощение на грехове. Не толкова поради това, че той е наследник на апостолите, на които Господ е дал благодатта да “връзват и развързват греховете на хората”, но главно като единственият предстоятел в Евхаристията, както и разпределител на даровете на Светия Дух. Той е единственият, който ръкополога и разпределя дарбите в Църквата, защото ако дарбите не преминават през епископа, те се приватизират и стават лични притежания на този, който ги е приел, а не църковни притежания, служещи за домоустройството на Тялото на Църквата. Епископът има за своя отговорност домоустройството на Тялото на Църквата, затова той разпределя дарбите, т.е. като дарове те се обединяват поради негово лице в едно Тяло и не представляват притежание на никого.

Вторият фактор, който допринесъл за отслабването на еклисиологичния характер на изповедта е постепенното объркване, което станало между изповядването на помислите или греховете от монасите в св. манастири и тайнството на свещеното Покаяние като църковно събитие. Тук нещата станали особенно сериозни. Изповядването на помисли-грехове пред монаси с дарбата на разсъдливостта се развило значително широко в нашата Църква. Така, монахът намирал своя старец и му изповядвал помислите и деянията, за да приеме правилния съвет, и за да има до себе си свой учител и духовен наставник. По такъв начин тази изповед е имала терапевтичен характер. Така се създала и една постоянна връзка между изповядвания и изповедника. Това било ли е обаче същото, с църковното тайнство на Покаянието? Отговорът е отрицателен. Не е същото, защото това изповядване е могло да се извърши – а това се случвало много често – пред един обикновен монах, който не е можел да дава опрощение. Също така, такава изповед е би могла да се извърши може би и пред мирянин, но тази форма на изповед се развила главно в манастирите. Но и монасите в някаква степен са миряни (λαϊκοι), доколкото не са клирици.

Тайнство без опрощаване на греховете обаче, не е тайнство. Ако разкаялият и изповядващ се не възстанови отношение си с Бога и Църквата чрез молитвата на епископа или на упълномощения от него свещеник, то тогава нямаме тайнство. Затова и старците са изпращали изповядващите се – ако те самите не са били свещеници – към свещеник, за да им прочете разрешителната молитва. Тогава и само тогава е извършено тайнството. Смесването на тези две неща: духовното наставничество от една страна, и тайнството на изповедта от друга, за съжаление се разпространило и проблемите, които създава са огромни.

Ще спомена само следните: първо, много изповедници считат за техен дълг да се отдават на духовни напътствия на изповядваните, разполагайки или не с дарбата на разсъдливостта. В това тяхно усилие много от тях се мобилизират със знания по психология или психиатрия, като по този начин превръщат тайнството в психиатрична експериментална лаборатория, докато други импровизират давайки съвети “както Бог ги просвети!!!”, с неподозирани последствия за живота на душите на изповядваните. Трябва да разберем, че духовната разсъдливост е дарба. Тя се дава от Бог, където и когато Той поиска, както при това и всички останали дарби. Тази дарба не се дава по необходимост на всеки свещеник, които изповядва и извършва тайнството на Покаянието. Нека това не се бърка с тайнството, което свещеникът извършва от името на епископа, за да се възстанови отношението на вярващия с Църквата.

Второ, като последствие от смесването на тези две неща, в Църквата се развива, вече неудържимо, един крайно опасен феномен на Старчество. Множество свещеници, които изповядват вярващите действат като старци, наставлявайки духовните си чеда, прониквайки в духовния и личния им живот, създавайки духовно зависими хора. Така, тайнството на покаянието става средство за създаване на последователи. Разбирането за духовно бащинство, което открай време е било свързвано с епископа – като “наш отец и пастиреначалник”, както се пее в пслама от вярващите – а в манастирите със стареца и игумена, сега вече преминава към изповядващите свещеници, които заобикаляйки напълно техния епископ, самите те придобиват духовни чеда! Така изповедта от тайнство на Църквата става случай на лично отношение между изповедник и вярващи.

 

III. Пристъпваме към третия съставен елемент от тайнството, който е опрощението. Вече казахме, че без опрощение тайнството не съществува. Но и тук забелязваме едно отслабване, ако не и загуба, на еклисиологичния характер на тайнството. Под влиянието на западния центризъм около индивида, в съвременното Православие опрощението е с тенденцията да се счита за инидивидуален случай между изповядващия и Бога чрез посредничеството на молитвата на свещеника. За съжаление  двата основни фактора в опрощението се вземат предвид много малко, а това са: общността на Църквата и предстоящият в нея епископ. Опрощението на нашите грехове обаче е неразривно свързана с нашите братя: “и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си”(Мат. 6. 12). В същото време разрешителната молитва не е на свещеника, но на епископа. Навремето, както свидетелстват ръкописите на свети Симеон Солунски, заповедта на епископа към духовниците била категорична: да опрощават в името на епископа, защото само епископите имат тази власт.  Следователно опрощението е еклисиологичен, а не индивидуален случай. Тоест, опрощението не било случай между вярващия и изповедника, или между вярващия и Бога чрез изповедника, но чрез църковната общност.

IV. Нека сега разгледаме един друг сериозен въпрос, който се поставя във връзка с това тайнство. И това е въпросът за отношението на това тайнство с тайнството на Божествената Евхарстия.

Ако най-висшата цел на тайнството на Покаянието е да се възстановят отношенията на вярващия с Бога чрез Църквата, (защото някой би могъл и да се разбере с Бога и без Църквата, но това вече не би било православно и няма връзка с тайнството на Покаянието), тогава завършекът на това тайнство е възможно само когато води към евхаристийната общност. Само там настъпва изцеление и терапия. Както всички тайнства (Кръщение, Миропомазание, Брак, Ръкоположение…), така и Изповедта, нямат спасително значение, ако не водят до Божествената Евхаристия и не са свързани с нея – знаем, че и в древната Църква те са били свързани с Божествената Евхаристия, както и изповедта. Грешно е да се мисли, че чрез изповедта и разрешителната молитва възстановяването на отношенията между вярващия и Църквата е завършило. То е завършено само ако вярващият участва в Евхаристията.

Защото само там се реализира тайнството на Църквата. Но ако най-висшата цел на тайнството на Покаянието е участието в Божествената Евхаристия, като пълно възстановяване на отношенията на вярващия с Бога чрез Църквата, дали преди всекидневното участие в Евхаристията свещената Изповед е задължителна предпоставка? Този въпрос днес се поставя от много хора и не отсъстват свещеници, които не дават Божественото Причастие, ако не се увереят в това, че е предшествала светата Изповед. Други явно го казват и го подчертават на вярващите. Тази позиция на клириците и схващането, което я съпътства и предизвиква е крайно проблематично.

Никъде не е споменато, че условие за Божественото Причастие е свещената Изповед. Въпреки че в традицията на нашата Църква подобна практика не се познава, това схващане притежава изключително място в Римокатолическата църква от Средновековието насетне. Крайно показателно е, че Четвъртият латерански събор (1215)[4] упреква “гърците”, т.е. православните, че не прилагат изповедта преди Божественото Причастие. Вижда се, че православните действително не са го прилагали. В същото време римокатолиците са го прилагали. В същото обвинение са осъждали и латинските мисионери, които са заливали Гърция през 16 и 17 век, главно в завладените от Венеция области, с резултат малко по малко (както се е случило и в други области от богослуженито, дори и догматическото богословие) да се повлияе върху православните. От 17 и 18 век малко по малко започнало да се развива и сред православните кръгове, главно по време на филокалическия период, разбирането за задължителна предпричастна изповед, стигайки до форми на крайности, подобно на тази, която се забелязва днес сред нашите братя руснаци[5], т.е. вярващите да се изповядват няколко минути преди Божественото Причастие, за да е по този начин прясно опрощението и да не бъде опосредствано от нови грехове.

Това западно привнесено разбиране и практика, не само че отсъства от светоотеческата ни традиция, но крие в себе си повече опасности, отколкото каквото и да била душевна полза. Голяма опасност за пристъпващият към Божествената Евхаристия е да си помисли, че пристъпва достойно, т.е. като уж очистен от всеки грях.  Тази илюзия може да снижи чувството, че никой не е безгрешен, и че никой всъщност не пристъпва достойно (ако разбира се под “достойно” се разбира като “без грях”). Какво означава това, че не е хубаво да се изповядва някой преди да се причасти ли? Не разбира се! Хубаво и прекрасно е, но това не може да се превръща в легална предпоставка. Това е различно, от това да се смята за хубаво, защото вече става едно задължително и легално условие. Това би ни отвело вън от традицията на Църквата и би довело до много опасности, които споменах преди малко.

V. Следователно по отношение на този въпрос, във валидност е традицията на Църквата, според която задължителна предпоставка за Божественото Причащение е непременното опрощаване на тежки прегрешения, които отлъчават вярващия от връзката му с Църквата. Трите прегрешения, които са изисквали непременното опрощение преди Божественото Причащение през първите векове, били убийството, прелюбодеянието и отричането от вярата. Всички те били с подчертан социален характер, т.е. те са обществени прегрешения. Към тях би могла да се прибави и категоричната заповед на Господа, а много правилно се прибавя дори и днес от опитните духовници, за помирение с всички онези, които са ни навредили.

От гледна точка на монашеската традиция епитимия от въздържание на Божественото Причастие се препоръчва и в някои други определени случаи, подобно на тези, които са включени в известните Канони на светите Василий Велики, Петър Александрийкси, Йоан Постник, които били потвърдени от Второто правило на Пето-шести вселенски събор[6]. Но тези епитимии имат педагогически, а не законнически характер. Те винаги са подчинени на икономията (снизхожденито), която може да бъде упражнена главно от епископа, а понякога и от всеки изповедник.

VI. Заключения. Затваряйки темата, искам да спомена някои последни заключения:

1). Тайнството на покаянието е еклисиологично, а не частно събитие. Става въпрос за помиряването на вярващия с Тялото на Църквата, а само по този начин и с Бога.

2). Като църковно събитие, то непременно предполага като условие епископа, като подател на разрешение за служението на изповедника. Това някак си се е изопачило чрез посвещението (хиротесията) на изповедници от който и да е било епископ, макар че това служение засяга местния епископ, който трябва да знае кой го упражнява в неговата поместна църква. По такъв начин не може да бъде мислено, духовоно посветени свещеници от друг епископ да действат като изповедници.

Още по-неприемливо, разбира се, е това, което днес е с тенденция да преобладава, а именно – упражняването на служението на изповедник от свещеници, без дори да имат посвещение (хиротесия) за изповедници, но действат така само по силата на тяхното ръкоположение за презвитери! Само че ръкоположенито не води автоматично със себе си качеството на изповедник, защото в главен смисъл само епископът “може да даде опрощение на греховете”.

3). Тайнството на Покаянието не се извършва винаги като място и време за духовно наставление чрез съвети, въпреки че пристъпващите към това тайнство го изискват от изповедника. Основното дело на изповедника е да изслуша свободната изповед  на това, което вярващият чувства като негов екзистенциален товар, и за което се покайва. При това без изповедникът непосредствено и посредствено да провокира или насилва чрез неподходящи въпроси и т.н., изповядването на прегрешенията, които изповядваният не споменава сам. Покаянието предполага свобода, която уважава и Самият Бог. Никаква стойност няма изповедта на грехове, за които вярващият не се разкайва свободно. Затова  това тайнство, както казах преди малко, трябва да се нарича тайнство на Покаянието, а не на Изповедта.

4). Тайнството на Покаянието, не трябва да създава отношения на зависимост, дори и духовна, между изповядвания и изповедника. Това, което е естествено за един манастир, където се упражнява послушание в условия на пълно отчуждаване от света, не може да важи за енориите, без да не създаде усложнения в живота на вярващите, които живеят в света и се задължават да упражняват послушанието си посредством разнообразни отношения: семейни, социални и т.н. Вмешателството на изповедника в тези отношения може да създаде огромни проблеми в живота на вярващите. Добре би било изповедниците от енориите да спрат да назовават за техни, духовните чеда, които обикновено са придобили чрез изповедта. Духовни чеда на един свещеник са всичките членове от Енорията, а не само някои определени. И в крайна сметка, вярващите са духовни чеда на техния епископ.

5). Концепцията за седемте тайнства е със западен произход, и въпреки че е навлязла в догматическите пособия на нашите богослови, тя е чужда от православна гледна точка. Тайнството на покаянието не е самостоен проводник на Божията благодат, както са го схващали западните богослови от Средновековието. Но то е една част от едното и единствено Тайнство, Тайнството на Христа, Който се възглавява в Божествената Евхаристия, която единствено е наричана като тайнство от отците. Светоотеческата терминология с определението “тайнство”  назовава Божествената Евхаристия. По такъв начин нещо, което се свързва непосредствено с Божествената Евхаристия и Божественото Причастие не може да се упражнява самостойно и задочно на епископа като предстоятел на Евхаристията. Да се превръща изповедта в независима от Църквата в нейното цяло според формиралата се днес тенденция, е крайно опасна. Тайнството на Покаянието, от благословение и благодат, е застрашено да се превърне в причина за разпад на Църквата! Намножиха се отци изповедници, било в образа на свещеници от енориите, които се преструват на старци, било в образа на монаси, които самопоканени и без епископска заповед обхождат градове и села и създават духовни чеда в света!!! Време е да се възвърне древният ред, преди Църквата напълно да се разпадне. Всички, но главно епископите, нека поемат своите отговорности.

Тайнството на Покаянието е много деликатен случай, защото засяга не само отношенията на вярващите с каноничното устройство на Църквата, но и с духовното (в Светия Дух) здраве на членовете на Църквата.


[1] Вж. Възпоменателната опростителна молитва в Малкия Требник, но и Бит. 6.5 : “и че всичките им сърдечни мисли и помисли бяха зло във всяко време;”

[2] Срвн. Лук. 18. 10-14.

[3] Емилиянос Тимиадос, Митрополит Калаврийски, Принципите на покаянието, Атина, 1967. Стр. 431 – 437

[4] За протоколите от Четвъртия латерански събор (на латински и гръцки превод): CONSILIUM LATERANENSE IV, в SACRORUM CONSILIORUM NOVA, ET AMPLISSIMA COLLECTIO, J.D. Mansi, том 22, стр. 954 – 1086. Бел. на изд.

[5] Същото разбиране и практика е в сила и до ден днешен сред много православни епископи, свещеници и православни храмове на БПЦ. Бел. прев.

[6] Пето-шести вселнски събор бил свикан по времето на Юстиниян II в Константинопол през 691 година и се именува също и като “Трулски събор”, от името на залата в Палата, в която бил свикан. Бел. изд.