ВТОРА БЕСЕДА ЗА ТАЙНСТВОТО НА ПОКАЯНИЕТО ИЛИ ИЗПОВЕДТА

2761 0
starets

Автор: акад. проф. Йоан Зизиулас, геронт-митрополит на Пергам
Източник: беседа от неговата книга ΕΥΧΑΡΙΣΤΙΑΣ ΕΞΕΜΠΛΑΡΙΟΝ
Превод: Мартин Ганев

Към Беседа първа
Тъй като ще говорим по въпроса за изповедта, затова аз ще засегна темата за покаянието като встъпление, а след това в най-общи линии и историята на самото тайнство, както го наричаме, от която произлиза неговият смисъл и съдържание. Впоследствие ще поговорим и за начина, по който то се реализира, а също и за проблемите, които на практика се явяват най-вече днес.

1.Тайнството на изповедта всъщност е тайнство на покаянието. Тоест основното нейно съдържание е покаянието. Когато някой се изповядва, но не се е покаял, неговата изповед няма никакъв смисъл. Предполага се, че този, който пристъпва към изповедта, се е покаял. А се покайва за неща, които представляват престъпване на Божията воля, т.е. на Божия закон. И тук бива поставен въпросът: съществува ли човек на света, а също и вярващ член на Църквата, който не е престъпвал закона на Бога и не е грешил? Впрочем всички хора се намираме в състояние на покаяние и трябва да се намираме в състояние на покаяние. Следователно покаянието не е някаква моментна дейност на човека. Това е един постоянен опит. Отците казват, например свети Йоан Златоуст, че човек трябва да чувства своята греховност от сутрин до вечер, и дори когато отива да спи на своето легло. Това разграничава покаянието от изповедта, такава, каквато я познаваме. Защото, ако някой постоянно се разкайва за своите грехове, от това не произлиза ли, че той трябва и да изповядва грехове си единствено на Бога! Защото когато човек се разкайва насаме, то със сигурност той изповядва своите грехове на Бога. И тук се поставя въпросът – каква вече е ролята на Църквата и в кой момент се появява необходимостта от изповядването на грехове пред представител на Църквата.

Разбира се, че Църквата има своята роля по въпроса с покаянието на човека. Кога обаче? В случаите, в които човека  бива откъснат от Тялото на Църквата. Сиреч макар и всички да грешим постоянно, ние не сме автоматично откъснати от Тялото на Църквата. Църквата е съставена не само от светци, но и от грешници. Следователно Църквата съдържа в себе си и грешници. Съществуват случаи обаче, поради които грехът ни води до разкъсване с Тялото на Църквата. Църквата изразява точно това скъсване с лишаването ни от причастност на Божествената Евхаристия. Защото именно тя е тази, която изразява живота на Църквата.

Впрочем публичната изповед пред общината на Църквата се появява в древната Църква, а епископът възглавяващ църковната общност се е произнасял, дали може или не изповядващият се публично да участва в Божествената Евхаристия. А също и дали той трябва да бъде отхвърлен по някакъв начин от общността на верните. Затова са били създавани и чинове на каещи се, т.е. различните категории вярващи, някои от които са можели да останат на Божествената Евхаристия до Литругията на оглашените и след това да си отидат, а други са оставали навън плачейки и т.н., т.е. все различни категории. Тези категории каещи се са се развили главно през III век. Те са били лишени от участие с решение от епископа, а също и отново с такова решение били възвръщани към общение. Епископът е опрощавал техните грехове и възстановявал общението им в Светата Евхаристия.

Такова било положението през първите три века. Тогава християнските общини, или епископии, са били малки евхаристийни общности, и тъй като били малки, следователно всичко в тях е ставало публично. Или поне когато се споменава за публична изповед в древната Църква, като най-важен неин обект бил темата, т.е. проблемът за отношенията между членовете на Църквата. Базирайки се на органичното единство между членовете на Църковното тяло, Църквата е считала, че за да се причастят те, необходима предпоставка било тяхното  помирение помежду им. Ако не е съществувало такова помирение, епископът не е позволявал те да пристъпят към Божественото Причастие. Било е задължително да се помирят. Разбира се, това е сред най-основните въпроси… Спомням си изповедници от моята младежка възраст, стари и обикновени хора, които забраняваха да пристъпим към Божественото Причастие, в случай че не сме се помирили!

a) Приблизително от четвърти век и нататък започнало едно ново състояние, след като в Църквата навлезли най-вече мнозина езичници и приели Християнството. И тъй като много от престъпленията вече се инкриминирали от държавата – когато държавата донякъде станала християнска след свети Константин – тогава държавата взела под внимание в своето Законодателство изискванията на християнската етика. По този начин много от греховете били инкриминирани, а това означавало, че с една обществена изповед би могло да бъде създаден някакъв огромен проблем. Затова публичната изповед била отменена и започнало един период на индивидуална изповед насаме. Тази индивидуална изповед не е ясно засвидетелствана от четвърти до пети век. Имаме едно свидетелство, че в Константинопол, главно в Света София, е съществувала институцията “презвитери на покаянието” (του επί της μετανοίας Πρεσβυτέρου). Презвитерът е приемал  насаме изповедите на онези, които искали да се изповядат, и от името на епископа им е давал опрощение, като е възстановявал  общението им с Църковното Тяло. Това го научаваме от един случай, който е довел до премахването на тази институция. По времето на свети Нектарий, патриарх Константинополски (непосредствен предшественик на свети Йоан Златоуст), станал инцидент в Константинопол, със случая на една жена, която изповядала едно от нейните прегрешения. То включвало особените ѝ отношения с един от дяконите на храма. Това се разчуло от “презвитера на покаянието”, или не зная как точно!, но станало известно и създало огромен църковен скандал. Тогава патриарх Нектарий издал наредба, в която се казва, че институцията “презвитер на покаянието” се премахва, а вярващите могат да изповядват своите грехове директно на Бога, като пристъпват към Божественото Причастие според своята съвест! Този инцидент[1] се описва от двамата историци Сократ[2] и Созомен[3], които били приблизителни съвременници, а също и двамата от Константинопол. Това е едно потвърдено събитие и прави впечатление, че свети Йоан Златоуст, който непосредствено наследява свети Нектарий във всичкни негови дела и е писал много за изповедта, никъде не споменава за изповед пред свещеник. При него ту се подразбира публичната изповед, ако все още е съществувала в онази епоха, или съвсем явно казва да не изповядваме греховете си пред хора, но да отиваме директно при Бога[4]. Следователно в онази епоха имаме проблем с това, какво точно се случва с тайнството на изповедта.

Със сигурност това тайнство не е съществувало такова, каквото го познаваме днес – или се наблюдава публичната изповед, както казах преди малко, която била премахната, или за някакъв период от време е същестувала изповедта пред Презвитерите на покаянието, която също наскоро е била отменена; и накрая, съществувала е и личната изповед директно пред Бога… Определено за известен период от време наблюдаваме едно не съвсем ясно състояние на изповедта! Не знаем с точност какво в действителност се е случвало.

2. Както знаем в този период се развива Монашеството. Tук започва един много важен развой. От свети Василий Велики[5] вече в монашеството се въвежда практиката на разкриване на помислите на монасите пред техния старец. Всеки монах имал своя старец и там той е трябвало да споделя своите грехове и дори помисли. Този старец обаче е можело да бъде и обикновен монах, сиреч мирянин (λαϊκός), тъй като той не е притежавал свещенство и следователно изповядването на греховете трябва да се смята за нещо различно от тайнството на покаянието, което бива извършено от един свещеник. Тези две различни неща в един момент биват съединени и така произлиза тайнството на изповедта, такова, каквото го имаме днес. Тоест в епохата на Василий Велики бил поставен въпросът дали монах може или не да опрощава греховете, които послушникът изповядва. Съществува и такава теория, но всъщност Църквата я е отхвърлила, в смисъл че не могат да бъдат опрощавани греховете от някого, който не клирик. Църквата я отхвърля ясно, заявявайки, че не може да даде опрощение този, който не е клирик. Следователно монахът може да изповяда своите помисли и грехове пред своя старец, но трябва да отиде при някой свещеник, при някой клирик, за да му прочете така наречената разрешителна молитва. Така започнала и да се разграничава разрешителната молитва от изповедта. Тоест може да изповядам грехове си при своя старец, а след това да отида при свещеника от енорията, за да ми прочете разрешителната молитва. Практиката, която наблюдаваме в по-нови времена и бива осъждана днес, т.е. да бъде четена разрешителна молитва без изповед, има своите основания и не е нещо чуждо на древната Църква, призлизайки от това, че едно нещо е изповедта, а друго опрощението.

Опрощение означава възстановяване на отношенията между вярващия и Църквата, а такова установяване може да бъде сторено единствено и само от епископ на Църквата или от някого, когото той е определил да го представлява в този случай. Следователно разбирате, че ние пристъпихме от една публична изповед, посредством която се възстановява отношението на човека с Църковното тяло, и която се състои в участието на Божествената Евхаристия, към една друга, която е разкриване на греховете и дори помислите, и се развива в манастирите. Това монашеско събитие вече се слива с църковното, като от това произлиза тайнството на изповедта, каквото го познаваме днес. Сега ще видим какви проблеми са последвали от това.

3. И така, изповедта всъщност е възстановяване на нашите отношения с Църквата и участие в Божествената Евхаристия, затова всички епитимии, които каноните от онази епоха предвиждат, имат отношение само към причастието ни с Божественета Евхаристия. Не съществуват други епитимии и канони.

а) Какво обаче се случва всъщност? Както знаете, историята не е нещо просто. Ние днес имаме и наблюдаваме нещата завършени, но всички те са преминали през някакво дълго историческо развитие. Впрочем в този период се появява последованието на тайнството изповед. Тоест за първи път се развива едно църковно последование, коeто се приписва на свети Йоан Постник,   патриарх Константинополски, което обаче показва от проучванията, че не е негово, тъй като това последование се появявя в ръкописите приблизително през Х век, докато свети Йоан живее през VI. В това ръкописно предание съществува едно последование с “Благословен Бог…”, последвано от ектения,  увещание на изповедника, изповед на вярващия, а след това разрешителна молитва, опрощение и отпуст. Това последование, отнесено към свети Йоан Постник, внася и нещо ново за първи път; това са епитимиите, които нямат общо с лишаването от Божественото Причастие, а това посочва един развой на нещата, който говори за човеколюбив подход в най-висша, защото лишаването от Божественото Причастие е една много тежка епитимия. Свети Йоан Постник (?) въвежда като епитимия някакъв период от по-дълъг пост, някакъв набор от поклони или някое лишение, което обаче не представлявало лишаване от Божественото Причастие. Следователно тук съществува развитие по отношение на епитимиите, които по естествен начин започнали да преобладават в по-голяма степен по време на турското робство.

В крайна сметка, отбелязва професор Йоанис Фундулис, днес сме стигнали до едно кратко последование, за което се изказва по характерен начин: “Тайнството на изповедта е започнало от нищото и е достигнало до нищото!!!” Тоест в началото не е имало конкретно последование, като след това се е оформило канонично такова, а накрая – т.е. днес – отново се е стигнало до там, че вече то не съществува! Защото в начина, по който се провежда днес изповедта, не съществува последование на тайнството. Това, което се случва днес е изповядването на греховете пред едно и също лице, което дава и опрощението.

Исках да ви прочета нещо, което ми направи много голямо впечатление в един от ръкописите от планината Синай, на които  последованията се позовават. Това е нещо много важно. Чинопоследованието започва с “Благословен Бог…”, последвано от синапта, тропар… и “всичко това се извършва преди изповедта”. След края на изповедта изповедникът се обръща към изповядвания: “ ти ли си извършил това, което каза току що?”. “Аз нещастният съм го извършил,”, самият аз го сторих. “Извършил съм и много други, за които езикът се ужасява, когато ги изрича, но не се отчайвам за моето спасение, като се надявам на морето от Божието милосърдие”! Тук наблюдаваме колко свободно могат и трябва да бъдат нещата и нашето разположение към тайнството на изповедта. В дадения случай това  по никакъв начин не оставя впечатлението, че ние сме добри, а другият е грешник. Грешници сме всички, и изповедникът и изповядваният. Трябва да се разбере, че греховете, които е извършил изповядващият, не са грехове, които не се извършват и  от другите хора. А когато казва “извърших и много други”, разбира се, ние допускаме, че очевидно не става въпрос за убийство или прелюбодейство, но че тези грехове са извършени в мислите, т.е. че желанието за грях е самото състоянието на грях, както казва Господ[6]. Следователно след като и ние изповедниците не сме изключение за греховността, това ни прави човеколюбиви, като кара другия, изповядващия и каещ се, да се чувства по-свободно и удобно.

б) По време на турското робство изповедта е започнала да приема формата на разпит под влиянието на западните Римокатолически образци. Тоест изповедникът разпитва: “да не би да си извършил това, или може би онова?” Тогава бива създаден и някакъв каталог с прегрешения(!), а изповедникът търси по някакъв начин да изнамери греховете, които са били извършени, като мисли и се занимава с това какви наказания и епитимии ще наложи. По принцип обаче епитимиите никога не са притежавали характер на наказание. Епитимиите са имали и винаги имат характер на възпитание, педагогия, терапия и помощ…

Очевидно е, че изповедта не е разпит. Този развой се засилва по време на турското робство и достига до наши дни, където главно със свети Никодим Светогорец тя вече бива обобщена като предпоставка, в случай че някой иска да се причасти с Божествената Евхаристия.

Тук се повдига един сериозен въпрос. Била ли е някога изповедта предпоставка, за да се причасти човек с Божествената Евхаристия? През трети век един от Римокатолическите събори, Четвъртият Латерански[7], осъжда православните, че не се изповядват преди Божественото Причастие. Осъжда ги съвсем остро. Това, заедно с всички други останали сведения, които имаме, доказва, че изповедта не е съществувала като условие за нашето причастие с Божественото Причастие.

В своето тълкуванието на Божествената Литургия свети Николай Кавасила има цялостен анализ върху възгласа преди причащението със Светите дарове: “Да внимаваме, Светинята е за светите[8]. Той пита: “Какво означава това? Само светците ли могат да се причастят?” Разбира се, и народът отговаря: “Един Свят, един Господ, Иисус Христос”, което означава, че не сме святи и достойни, за да се причастим ли? Свети Николай Кавасила обаче прави едно разграничение, което мисля, че отговаря на практиката на древната Църква, и казва: “когато свещеникът изрича “светинята е за светите” не означва, че не сме грешници и следователно трябва да се причастим! Напротив: “светци не са само тези, които са достигнали съвършенството, но и онези, които са се втурнали да го стигнат, макар все още да изостават. А такива нищо не ги възпрепятства  от  причастието, чрез което всички се освещават, затова и цялата Църква се нарича свята[9]. Понеже съществуват, продължава Кавасила, “смъртни грехове, (които ни възпират от Божественото Причастие), и такива, които не са смъртни  – “защото съществува грях не за смърт според блажения Йоан (1. Йоан. 5,16)”. Свети Николай Кавасила не казва конкретно кои грехове са смъртни и кои не, но прави това разграничение!

В древната Църква например свети Григорий Богослов споменава три гряха, които се считат за изключващи ни от общение с Божественото Причастие, и следователно смъртни в този смисъл. Това са отстъпничеството в отричането на вярата в Христа, убийството и прелюбодеянието.

И така, съществува разграничаване в греховете, които водят до отпадане от Божественото Причастие, и онези, които не ни изключват от божественото общение автоматично.

Какво означава това за изповедта. Тъй като всички сме грешници и постоянно грешим, това не означава, че трябва да се изповядваме всеки път преди Божественото Причастие за нашите грехове, които така или иначе не се изчерпват. Казвам това, защото подобен начин на мислене господства под влиянието на Запада, и най-вече на Римокатолиците. В най-висша степен това се наблюдава в Русия. Руснаците стигат до там, че се изповядват две минути преди да се причастят. В отреденото време за Светата Евхаристия те отиват някъде встрани, създавайки опашка в очакване да се изповядат в последния момент, и след това да се причастят! [10] В Англия веднъж служих с един Архиерей от руски произход и начин на мислене, и някъде след Великия вход аз го изгубих от полезрението си. “Какво стана?”, чудех се аз. “Какво му се случи на този човек, разболя ли се?”. Малко преди причащението с Даровете той се появи! Аз го попитах: Какво Ви се случи?”! “Отидох, отговори ми той, да изповядвам”!!! Тоест той беше оставил Светата Литургия, отивайки встрани на храма, за да изповядва! По всякакъв начин това е църковно неприемливо. Това означава, че се злоупотребява с принципа за задължително предшестващата изповед преди Светото Причастие.

4. Това беше що се отнася до историята на тайнството Покаяние. Съществува и един друг аспект, който има голямо значение; и това е опрощението. Опрощаването на греховете не се дава от никого другиго, освен от епископа. И дори когато то бива дадено от презвитер, презвитерът непременно трябва да притежава благословение и правомощно писмо от епископа. Това не е просто някаква молитва, с която сме навикнали и която превръща свещеника в изповедник и той започва да изповядва. Изповедта е случай от властта на епископа[11], т.е. единственият, който може да даде опрощение на греховете, и разбира се, само този, който може да упражни и икономия.

Последният от канононите на Петошестия събор[12] – сто и втори –  обширно говори за икономията на епитимиите, като казва, че епископът има правото и възможността да модифицира епитимиите[13], доколкото реши според неговата преценка в дадения случай и ползата за изповядвания, но и изобщо за Църквата. Следователно презвитерът никога не изповядва по силата на своето право. Той го прави от името на епископа. Към него трябва да се обръща изповедникът, когато съществуват много сериозни въпроси, при които е необходима “икономия”. Впрочем свети Симеон Солунски е много ясен по тези въпроси, обръщайки се в своето Правомощно епископско писмо към онези, “на които предстои да приемат помислите на християните, и да пристъпват към тях като към духовни отци”. Той пише следното: “Моята правилна мяра възлага на тебе пречестния йеромонах”, (свети Симеон счита, че само йеромонасите са способни да бъдат изповедници), “служението на духовното бащинство по благодатта на Светия Дух”. И допълва, че то бива възложено “по всеки въпрос, с изключение на каноническата акривия[14]. Следователно когато искаме като изповедници да упражним икономия по много сериозни прегрешения, ние задължително трябва да се обърнем към епископа.

5. А сега що се отнася до строгостта на епитимиите и свързаните с нея въпроси. Тук съществува голямо многообразие, но ми прави впечатление нещо споменато в един от ниптическите отци, Авва Пимен, и което искам да ви прочета. И така, той казва: “Един брат се обърнал към авва Пимен: извърших голям грях и искам епитимия от три години, за да се покая. Старецът му казал: това е много. Братът отвърнал: тогава една година? Старецът: много е. Присъстващите там казали: може би четиридесет дни? Той отново отговорил, че това е много. Накрая авва Пимен рекъл: Ако някой човек се разкае с цялото си сърце и реши, че вече няма да извърши същия грях, казвам ви, Бог приема такъв и само с три дни[15]. Тоест, замислете се, каква гъвкавост е съществувала по отношение на епитимията. По такъв начин ние разбираме колко възвишено и изтънчено е служението на духовното бащинство! Така че изповедникът може да отсъди в дадения случай доколко тежка е епитимията, че да отдалечи временно или окончателно човека от Църквата! Една лека епитимия може да го накара да съгреши отново, а някоя тежка може да го отчая!!! И така, необходима е разсъдливост, която не е лесна работа…

В крайна сметка, канонът, на който се позовахме, сто и втори от Петошестия събор, развързва ръцете на изповедника. Разбира се, правилата са строги по акривия, но горепосоченото 102 правило дава правото на изповедника да оперира с каноните по икономия както прецени. Целият живот на Църквата е икономия. Нека например си дадем смета как се е появило тайнството Покаянието. То се извършва по икономия. Защото всеки грях след кръщението се е считал за непростим, а в своето историческо развитие Църквата е икономийствала (снизхождала), въвеждайки тайнството на Покаянието и изповедта. Следователно икономия е точно това тайнство на изповедта. Свещените канони в някои случаи дават указания как трябва да бъде приеман в църковно общение човек, който е отстъпил от вярата или е еретик. Макар свети Киприян Картагенски да е твърдял, че не могат да бъдат приемани онези, които са изпаднали в отричане на вярата, освен чрез повторно кръщение!!! Тоест, че те трябва да бъдат кръстени отново! След това идва св. Василий Велики, а също останалите отци и съборите, заявявайки, че такива не трябва да бъдат кръщавани отново, но да бъдат приемани в Църквата само чрез Светото Миропомазание!

По-късно ще дойде и Петошестият вселенски събор със своя 22 канон, с който ще декларира, че ако такива хора не са били кръстени в името на Светата Троица, то те трябва да бъдат покръстени отново, ако пък са арияни и са отхвърлили догмата за Светата Троица, те ще бъдат приемани наново чрез Миропомазанието, но не и чрез Кръщение! Също така, ако те произхождат от христологичните ереси – монофизити и други – няма да бъде използвано и Миропомазание, но ще бъдат връщани към църковното общение чрез клетвата на своето публично отказване от заблудата,. Тоест, замислете се, как Църквата постоянно се е развивала в своята икономия. Защото животът на Църквата не престава.

Следователно Свещените канони трябва да се спазват като един генерален принцип, но мисля, че е погрешно неумолимото, твърдо и нечовеколюбиво, много пъти и нечовечно, налагане на спазването на Свещените канони, защото те са, за да спасяват хората, а не да ги оковават и водят до отчаяние и пагуба.

6. Впоследствие идваме на въпроса как трябва да се извършва изповедта.

Поради съчетанието на съветническото и опрощаващото качество на изповедника, днешното състояние на изповедта е проблемно. Защото изповедникът не винаги е способен да даде правилните съвети. Много пъти се е случвало изповедниците да дават съвети, които са били дори пагубни. Не знам какво трябва да се случи, но моят личен възглед е, без това да бъде някаква определяща позиция, че хубаво би било изповедниците да се ограничават в изслушването на греховете, да не коментират и съветват многословствайки, да утешават хората и да не негодуват поради греховете им, но да слушат хладнокръвно, така че да не отчаят някого, и жизнерадостно да прочетат опростителната молитва. Достатъчно е това, че човек бидейки съкрушен изповядва своите грехове доброволно, а не чрез разпит и насила, и точно този факт привлича Божията милост.

Защото Бог не иска да ни насилва, но желае нашето добро разположение. Бог се стреми да чуе, че ние искаме да спазваме Неговата воля, а когато се спънем да изповядаме, че сме се препънали, и Той непременно ще ни подаде Неговата милост и опрощение на греховете чрез Своята Църква и нейния представител, епископа, т.е. чрез Този, в Когото той е бил определен и нареден като такъв.

7. Следователно Τайнството на покаянието и изповедта съществува, за да състави и запази Тялото на Църквата, а също и за да бъдат вярващите негови членове причастни на тяхното освещаване в Христа чрез Църквата. И разбира се, тя съвсем не е средство за психологическо отлагане и успокояване на вината, но съществува и служи за възсъединяването на съгрешилия човек в Христовото Тяло, тъй като “вярващите причастни на тайните и участващи в освещаването поради тяхното състояние и име [на християни – ск. прев.], ще бъдат живи членове на Църквата и съединени с главата Христа[16].


[1] Емилиянос Тимиадос, Митрополит Калаврийски, Принципите на покаянието, Атина, 1967. Стр. 431 – 437

[2] Сократ. История на Църквата, ν. Ε, 19.

[3] Σωζ. B΄, 16

[4] Срвн. Ιω. Χρυσοστόμου, Περί του ακαταλήπτου, ομιλία ε΄, 7, M.P.G. Τ. 48, 746: “нито го излагай като  зрелище пред твоите събратя, нито го разкривай пред хората”.

[5] Вж.  Όροι κατά πλάτος Β΄, M.P.G. т. 31, 956, Όροι κατ’επιτομήν M.P.G. т. 31, 1141Β-1236Α.

[6] Срвн. Мат. 5, 28

[7].  Протоколи от Четвъртия латерански събор (на латински и гръцки превод) вж. CONSILIUM LATERANENSE IV, в SACRORUM CONSILIORUM NOVA, ET AMPLISSIMA COLLECTIO, J.D. Mansi, том 22, стр. 954 – 1086. Бел. на изд.

[8] Вж. Николай Кавасила, Тълкувание на Божествената Литургия, гл. 37, στ. 1,2,3 “Светци се наричат по причина на Единия Свят, в Когото участват и се причастяват с Неговата плът и кръв… И какво? Всеки грях ли умъртвява човека? В никакъв случай, освен ако грехът не е смъртен. Затова онези, които са кръстени християни, освен ако не са изпаднали в греха на вероотстъпничеството от Христа или убийството, не биват възпрепятствани от никого да се причастят, по причина на тяхното състояние и име [на християни – ск. прев.], за да бъдат те живи членове на Църквата и съединени с главата”. В оригинал: Άγιοι γαρ καλούνται δια τον Άγιον ου μετέχουσι και ω σώματος και αίματος κοινωνούσι… Τι ούν; Πάσα αμαρτία νεκρόν ποιεί τον άνθρωπον; Ουδαμώς, αλλ’ η προς θάνατον μόνον. Δια τούτο τους μεμυημένους, ει μη ταύτα πλημελοίεν, οία του Χριστού διαστήσαι και θάνατον ενεγκείν, ουδέν το κωλύον κοινωνούντας των μυστηρίων του αγιασμού μετέχειν, και πράγματος ένεκα και ονόματος, ως αν έτι ζώντα μέλη και συνημμένους τη κεφαλή”.

[9] Вж. в оригинала: “αγίους δε τους τελείους την αρετήν ενταύθα φύσιν, αλλά και όσοι προς την τελειότητα εκείνην επείγονται μεν, λείπονται δε έτι. Και τούτους γαρ ουδέν κωλύει των αγίων μυσηρίων εν μεθέξει γινομένους αγιάζεσθαι και τούτο το μέρος αγίους είναι ώσπερ και η Εκκλησία πάσα αγία λέγεται”. Бел. прев.

[10] На места същите практики важат и до ден днешен в действителността на БПЦ. Бел. прев.

[11] Срвн. Συμεών, Αρχιεπισκόπου Θεσσαλονικής, τα άπαντα, изд. В. Рηγοπούλου, Θεσ/κη, гл. 92, стр.203

[12]Спирос Трианос, Петошестият вселенски събор и неговото законодателно дело, изд. Εκκλησιαστικού, Επιστημονικού και Μορφωτικού Ιδρύματος Ιω. Και Εριέττης Γρηγοριάδου, σειρά Διαλέξεις, Αθήνα 1992.

[13]Ония, които са приели от Бога власт да връзват и развързват (т.е. епископите), трябва да обръщат внимание на качеството на греха и на готовността на съгрешилия да се обърне, и по такъв начин да дават подобаващ на болката лек, за да не би, като не се спазва мярката в едното и другото, да се излъжат в спасяването на болника. … Защото у Бога и оногова, който е приел пастирското ръководене, цялото старание трябва да бъде насочено към това, да се върне заблудената овца и да се изцери ухапаната от отровна змия. Не трябва нито да се гони по скалите на отчаянието, нито да се отслабват юздите към разпуснат и небрежен живот, а трябва всякак и колкото се може или чрез остри горчила или пък чрез по-леки и благи церове да се противостои на страданието и да се полагат грижи да заздравее раната, опитвайки плодовете на покаянието и мъдро напътствайки (по икономия) човека, като го призовава към по-висша просвета. Пак там, стр. 112

[14] Пак. там, стр. 204

[15] Старечник, или сентенции на светите старци, под редацията на Π.Β. Πάσχου, изд. ΑΣΤΗΡ, ΑΛ. & Ε. Παπαδημητρίου, Αθήνα 1961, λ. Αββα Ποίμενος, ιβ΄, стр. 87

[16] Николай Кавасила, пак там