Тълкувание на Божествената литургия

2001 0
liturgia

Автор: св. Николай Кавасила
Източник: Гласът на отците, брой №23
Превод: Мартин Ганев

Пролог

 

Божествената литургия представлява център на православното богослужение. Тя е най-великото тайнство на нашата Църква и на Христовото присъствие между нас, затова завинаги ще остане единствената надежда за истинския живот на човека.

Свети Николай Кавасила умело ни въвежда в духовното пространство на Божествената литургия. Светителят Кавасила е роден в Солун около 1322 година, а паметта му се чества на 20 юни. Той е велик мистичен богослов и корифей на теоритичния и литургикодуховен живот, а също и най-значителният  представител на православния хуманизъм от XIV век.

Към премъдрите му съчинения бива причислено и творението “За Божествената литургия”[1], една класическа по своя вид творба. На следващите страници бива представен синтез на подбрани откъси от тази творба в превод на новогръцки език[2].

Боговдъхновеното слово на светеца отваря духовните ни очи, като ни прави способни да доближим с душевно чувство Божествената литургия, ставайки нейни съществени участници, а не пасивни наблюдатели. По този начин бихме могли да отговорим със съзнание на радостния призив, който нашата майка Църквата повтаря винаги на всяко нейно евхаристйно събрание: “Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!”.

Св. манастир Параклитос (Бог Утешител)

Тълкувание на Божествената литургия

 

Предисловие

 

Дело на Божествената литургия е претворяването на Даровете (виното и хляба),  които вярващите принасят, в Тяло и Кръв на Христа. Нейната цел е освещаването на верните, които получават опрощение за техните грехове,  наследство на Царството Небесно и всяко духовно благо чрез Божественото Причастие.

За това дело и цел допринасят молитвите, църковното пеене, четенията от Свещеното Писание, и всичко онова, което се извършва и казва по време на литургията. Сякаш в тези неща виждаме изрисуван целия живот на Христа от началото до края на литургията. И това е така, защото освещението на Даровете, т.е. самото Жертвоприношение[3], провъзгласява Неговата смърт, Възкресение и Възнесение, така, както тези Дарове се претворяват в самото Тяло на Господа, което бе разпнато, възкръсна и се възнесе. Всичко, което предшества жертвата, изявява събитията, които са станали преди смъртта на Господа, т.е. Неговото дохождане в света, обществената му проява, чудеса и учение. А онова, което следва Жертвоприношението, символизира слизането на Светия Дух над апостолите, възвръщането на хората при Бога и тяхното общение с Него.

Вярващите, които се черкуват и участват във всичко това със съсредоточен ум, стават по-твърди във вярата, по-горещи в благочестието и любовта си към Бога. Впрочем бидейки с такова настроение, те биват удостоени и да се доближат до огъня на Тайнствата[4], за да се причастят с всяка сигурност и близост.

Това накратко е смисълът на Божествената литургия. Нека сега я разгледаме колкото се може по-детайлно, започвайки с онова, което се извършва в Светия протесис[5].

Проскомидия

Честните Дарове

Поднесените от вярващите за Жертвоприношението в литургията хляб и вино, които символизират Тялото и Кръвта на Господа, не се поставят още от самото начало върху Жертвеника, но първом се представят в Светия протесис и се посвещават на Бога като Честни Дарове – вече това е и тяхното наименование.

Ние принасяме на Бога вино и хляб, защото те изключително представляват човешката храна, чрез която се поддържа и проявява нашият живот. Затова и се вярва, че когато човек принася храна, е като да принася самия живот. Тъй като Бог ни дарява вечния живот чрез Божествените Тайнства, естествено е било за нашия дар да изразява по някакъв начин живота, за да не бъде нашето предложение несъответстващо с въздаването на Бога, но и да има и то нещо родствено. Още повече че Господ заръчал да му принасяме хляб и вино, като Той ни възвръща отново Хляб небесен (άρτον ουράνιον) и Чаша на живота (ποτήριον ζωής). Той е поискал да Му принесем продукти от временния живот, за да ни върне обратно живот вечен, та да проличат по този начин като награда  Неговата благодат и като деяние на правосъдие безкрайната Му милост.

 

Възпоменание на Кръстната жертва

 

След като свещеникът вземе в ръцете си хляба, откъдето ще отреже Светия агнец, който ще се претвори в Тяло Христово, той казва: “За възпоменание на нашия Господ и Бог Спасител Иисуса Христа…”. Тези думи се споменават в цялата литургия и отговарят на заръката, която Христос оставил, когато предал Тайнството на Божествената Евхаристия: “това правете за Мой спомен” (Лук. 22, 19).

Какво обаче е това възпоменание? Как ще си спомним за Господа в литургията и какво ще разкажем за Него? Може би ще опишем онези неща, които са Го доказали като всемогъщ Бог? Тоест това, че е възкресявал мъртви, показвал е светлината на слепи, заповядвал е на ветровете да утихнат, наситил е хиляди хора с няколко хляба? Не; Христос не е поискал да помним това, но по-скоро онези неща, които показват безсилие, т.е. разпването на Кръста, страданията и смъртта. Защото страданията били по необходими от чудесата. Страстите на Христа причиняват спасението и възкресението, докато Неговите чудеса само доказват, че Той е истинският Спасител.

И така, след като свещеникът каже “За възпоменание на нашия Господ…”, той добавя и онези слова, които заявяват разпването и смъртта. Сиреч разрязва хляба с ножа, изричайки пророчеството “Той бе измъчван, но страдаше доброволно и уста Си не отваряше; като овца биде Той заведен на клане, и както агне пред стригачите си е безгласно, така и Той не отваряше уста Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема животът Му от земята” (Ис. 53: 7-8). И след като постави светата частица (Агнеца) на Светия дискос, прибавя и думите “Принася Се в жертва Божия Агнец, Който взема греховете на света, за живота и спасението на света” (Срвн. 1:29). След това врязва върху Агнеца кръстния знак, като така показва начина, по който е станало Жертвоприношението – т.е. чрез Кръста. После пробожда Агнеца в дясната страна с ножа, който има формата на копие, и казва: “Един от войниците прободи с копие ребрата Му”. А изливайки в Светия Потир вино и вода, допълва: “и тутакси излезе кръв и вода” (Йоан. 19:34).

 

Споменаване на имената

 

Свещеникът продължава Проскомидията. Сега той изважда малки частици от останалия хляб и като свещени Дарове ги поставя на Светия дискос, казвайки за всяка една: “За чест и спомен на преблагословената наша владичица Богородица”, или “За застъпничеството на еди кой си светия” или “за спомен и опрощение на греховете на еди кой си жив или починал”.

Какво означава всичко това? Благодарственост (Ευχαριστία) и моление към Бога. Защото чрез даровете ни или въздаваме  бладоеянието на Благодетеля, което ни е сторил, или се хващаме  за някого, за да ни стори добрина. Същото важи и тук –  Църквата благодари на Бога чрез Даровете, които принася, защото в лицето на нейните светци са ѝ били дадени опрощение на греховете и Царството Небесно. Също така Го умолява тези блага да бъдат подадени и на нейните чеда, които все още живеят, и чийто свършек е несигурен, както и на онези, които са починали, оставайки с надежда не толкова добра и сигурна. И така, затова ние споменаваме поименно първо светците, след това живите и накрая починалите. Църквата благодари за светците, докато за другите се моли.

 

Покриване на Честните Дарове

 

Всичко символизиращо смъртта на Господа, което сега се казва и прави върху Агнеца, са единствено описания и символи. Агнецът си остава хляб, само че сега е вече посветен дар на Бога и символизира Тялото Христово в ранната Му възраст. Затова и свещеникът възпроизвежда събитията, които са станали на новородения Господ в пещерата. Той поставя върху хляба така наречената Звездица и казва “И, като дойде звездицата, застана отгоре, дето бе детето” (Мат. 2,9). След това покрива Дискоса и Чашата с изящни покровци и прикадява. Защото изначално силата на Христа е била скрита до времето, в което Той започнал да чудодейства, и Бог Отец дал свидетелството Си от небето.

И така, след като завърши Проскомидията, служащият отива при Жертвеника, застава пред Светата трапеза и литургията започва.

 

Божествената Литургия

Славословие

 

Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух…”. С това славословие свещеникът започва литургията, тъй като и благодарните раби правят същото, когато се представят пред техния господар. Сиреч най-напред Го възхваляват, а после Го молят за своите дела.

Велика ектения

Kоя е първата просба на свещеника? “За мира свише и за спасението на нашите души, Господу да се помолим”. Казвайки мир, тук не се разбира само мира между нас, т.е. когато не сме злопаметни срещу някого, но онзи мир по отношение на нас самите, т.е. когато сърцето не ни осъжда за нищо. Разбира се, ние винаги имаме нужда от добродетелта на мира, но особено по време на молитвата, защото без нея никой не може да се моли правилно и да се наслади на всяко добро от неговата молитва.

Впоследствие се молим за Църквата, държавата и управниците, за онези, които се намират в опасност, и изобщо за всички хора. Ние не се молим само за онова, което е в интерес на душата, но и за необходимите материални блага: “за благоразтварянето на въздуха, за изобилието на земните плодове…”, защото Бог е Причина и Подател на всичко и само към Него трябва да имаме обърнати нашите погледи.

На всички тези моления от страна на свещеника верните повтарят само един израз – “Господи помилуй”. Да просим Божията милост, е равносилно на това да искаме Неговото Царство. Затова и вярващите се задоволяват с това моление, тъй като то обхваща всичко.

 

Антифони

 

След това започват песнопенията, които обхващат боговдъхновените слова от пророците. Антифоните, както се наричат те, ни просвещават и ни подготвят за Тайнството. Същевременно обаче ни напомнят за първите години от Христовото идване на земята, когато Той все още не се е показвал  пред много хора, затова са били необходими пророческите слова. Когато Самият Той се е проявил по-късно, вече не съществувала необходимост от пророците, тъй като явен Го направил Йоан Кръстител.

 

Малък Вход

Входът на Евангелието се извършва съпровождан от свещи, когато се пее третият антифон. Евангелието бива носено от дякона или от свещеника, ако няма дяконстващ. Когато предстои да влезе в олтара, той застава на малко разстояние от Царските Двери и умолява Бога да бъде придружен от светите ангели, за да станат негови съпричастници в свещенодействието и славословието. Впоследствие вдига нависоко Евангелието, показва го на вярващите и след като влезе при Жертвеника, го поставя на Светата трапеза.

Издигането на Евангелието символизира проявавнето на Господа, т.е. когато Той вече започнал да се изявява пред множествата, тъй като чрез Евангелието се заявява Самият Христос. Сега, когато Христос се издава, вече никой не обръща внимание на думите на пророците, затова след Малкия вход ние пеем всичко онова, което има отношение към новия живот, който Той ни е донесъл. Възпяваме Самия Христос за всичко, което е сторил за нас. Възхваляваме също така Богородица и други светци, съобразно празника или светията, които всеки път Църквата чества.

 

Трисветата Песен

 

Накрая прославяме самия Троичен Бог, пеейки: “Свети Боже, свети Крепки, свети Безсмъртни, помилуй нас”. Песнопението “Свят, свят, свят…” представлява химна на ангелите (Ис. 6,3),  докато думите “Бог”, “крепък” и “безсмъртен” са на пророк Давид: “Душата ми жадува за Бога силний, живий” (Пс. 41,3).

Ние пеем Трисветата песен след входа на Евангелието, за да провъзгласим, че с дохождането на Христа, ангелите и хората са се съединили и вече представляват една Църква.

 

Четенията

 

Веднага след това свещеникът нарежда на всички да не стоят в леност, но да бъдат с устремен ум към онова, което ще последва. Това означава “Да внимаваме”. А изразът “Премъдрост” напомня на вярващите за мъдростта, с която трябва да участват в литургията. Тя представлява добрите помисли, притежавана от онези, които са богати на вяра и чужди на всичко човешко. Действително е необходимо да проследяваме литургията с подобаващи помисли, разбира се, ако не искаме да губим времето си напразно. Тъй като обаче нещо такова не е лесно, нужно е нашето внимание и външно припомняне, така че да съсредоточим отново ума си, който постоянно се самозабравя и увлича от суетните грижи.

Също така и възгласът “Прави” притежава увещание. Той изисква от нас да застанем в готовност пред  Бога с благочестие и голяма ревност. Първи белег на тази ревност е изправената позиция на нашето тяло.

След тези възгласи се прочитат Апостолското и Еванглеското четения. Те изявяват разкриването на Господа, което става малко по малко след първата Му поява сред хората. По време на Малкия вход Евангелието бива затворено, символизирайки периода от първите тридесет години на нашия Господ, тогава, когато Самият Той все още бил в мълчание. Сега обаче, след като се прочетат четенията, ние притежаваме най-пълното Негово откриване с всичко онова, което Той Самият публично учеше и беше заповядал на апостолите да проповядват.

 

Велик вход

 

След малко служащият вече ще пристъпи към Жертвоприношението и Даровете, които предстои да бъдат принесени в жертва и трябва да се поставят на Светата трапеза. Затова сега той отива при Светия протесис, взема Честните Дарове, като ги държи на височината на главата си и излиза от олтара. Пристъпвайки с голямо приличие и бавна стъпка, той ги разнася в храма между множеството, съпроводен от свещи и тамян. Накрая влиза при Жертвеника и ги поставя на Светата трапеза.

При преминаването на свещеника, вярващите пеят и се покланят с всяко благочестие, молейки се да бъдат споменати в часа на приношението на Честните Дарове към Бога, тъй като знаят, че не съществува по-значително моление от тази страшна Жертва, която даром очисти всички грехове на света[6].

Великият вход символизира пътя на Христа към Йерусалим, където Той трябвало да се пожертва. Възседнал животното по онова време, Той влязъл в Светия град, придружен и възхваляван от множествата.

 

Символ на вярата

 

Сега свещеникът призовава вярващите да се помолят “за предложените скъпоценни дарове”: “Нека се помолим на Бога да бъдат осветени предложените дарове, така че да се изпълни изначалното ни предназначение”.

Впоследствие, след като добави и другите моления, подбужда всички да имат помежду си мир (“Мир на всички”) и любов (“Да възлюбим един-другиго”). И тъй като любовта между нас следва от любовта към Бога и съвършената и жива наша вяра в Него, затова и незабавно изповядваме истинния Бог: “Отца и Сина и Светия Дух – Троица единосъщна и неразделна”.

Дверите, Дверите, в премъдростта да внимаваме”, допълва служащият. С това иска да ни каже: “Отворете широко всички порти, т.е. вашите уста и уши, за истинната мъдрост и всичко възвишено, което научихте и повярвахте за Бога. И така, постоянно това казвайте и слушайте с ревност и внимание”.

Тогава вярващите високо произнасят Символа на Вярата: “Вярвам в един Бог…”.

 

Светото възношение (анафора)[7]

 

Да стоим прилично, да стоим със страх, да внимаваме, за да принесем в мир Светото възношение”, отново свещеникът ни насърчава. Сиреч “да се закрепим здраво за онова, което изповядахме със “Символа”, без да се разколебаваме от еретиците; нека да застанем със страх, защото опасността да се заблудим е голяма. Когато бъдем така стабилни във вярата, нека тогава принесем нашите Даровете с мир към Бога”.

В този момент вярващите трябва да имат в ума си и словата на Господа: “И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там пред жертвеника и иди първом се помири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си” (Срвн. Мат. 23-24).

След като свещеникът издигне от земното към небесното душите и мисленето на варващите, тогава започва евхаристийната молитва. По този начин той подражава на Първосвещеника Христа, Който благодарил на Бога Отца, преди да предаде Тайнството на Божествената Евхаристия.

Сега  служащият славослови и възпява Бога заедно с ангелите. Благодари Му за всички благодеяния, които ни е сторил от сътворението на света. Особено му благодари за дохождането на Единородния Негов Син в света и за предаването на Тайнството на Божествената Евхаристия. Впрочем разказва и за онези неща, които се отнасят до Тайната Вечеря, повтаряйки същите слова на Господа: “Вземете яжте… Пийте от нея всички…” (Мат. 26, 26-27).

След като свещеникът каже: “И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, което е станало заради нас: кръстът, гробът, тридневното възкресение, възнесението на небесата, сядането отдясно на Отца, и още второто и славно пришествие”, той завършва с възгласа: “Твоето от Твоите на Тебе принасяме за всичко и заради всички, Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благодарим, Господи, и Ти се молим, Боже наш”.

Сякаш с тези думи свещеникът казва на небесния Отец: “Принасяме Ти същото онова приношение, което Единородният Твой Син Ти принесе, Боже и Отче. Като го принасяме, ние Ти благодарим, тъй като докато Твоят Син го правеше, и Той благодареше. Ние не добавяме нищо наше към това предложение на Даровете. Защото те не са наше дело, но Твои творения. Нито пък този начин на служение е наше изобретение, но Ти ни научи и Ти ни подбуди да Ти служим така. Затова всичко това, което Ти принасяме, е изцяло Твое…”.

В същия момент свещеникът се покланя и моли горещо Бога. Моли се, така щото Даровете, които има пред себе си, да приемат пресветия и всесилен Негов Дух и да се претворят – хлябът във Самото свято Тяло на Христа, а виното в Самата безценна Негова Кръв.

След тези молитви Божествената литургия се е изпълнила! Даровете са осветени! Жертвоприношението е осъществено! Голямата жертва и заколение, което се пожертва заради света, се намира пред нашите очи върху Светата трапеза! Защото хлябът вече не е образ на Владическото Тяло. Той е Самото пресвято Тяло на Господа, което прие всички онези обиди, плесници, заплювания, рани, жлъчката и разпването. А виното е Самата Кръв, която бликнала, при заколението на Тялото. Това е същата Кръв и същото Тяло, Което приело състав от Светия Дух, родени от Дева Мария, погребано и възкръснало в третия ден, издигнало се в небесата и седящо отдясно на Отца.

Ние вярваме, че е така, защото Самият Господ е казал: “Това е моето тяло… Това е Моята кръв” (Марк. 14; 22,24). И защото Той Самият наредил на апостолите и на цялата Църква: “това правете за Мой спомен” (Лук. 22,19). Той не би им заповядал да повтарят това Тайнство, ако нямаше за цел да им даде силите, за да го извършват. А коя е тази сила? Светият Дух. Той е Този, Който свещенодейства с Даровете чрез ръката и езика на свещеника. Служащият е служител на благодатта на Светия Дух, без той да предлага нищо от себе си. Затова и няма значение, ако се случи самият той да е изпълнен с грехове. Нещо такова не подправя  приношението на Даровете, които винаги са благоприятни на Бога. Подобно на лекарство, което не губи терапевтичното си действие, макар да е приготвено от човек напълно без отношение към медицинската наука, стига самото то да бъде изготвено съобразно напътствията на лекаря.

След като Жертвоприношението завърши, свещеникът благодари и се моли горещо, гледайки пред себе си залога на божественото човеколюбие, т.е. Агнеца Божий. Благодари на Бога за всичките светии, защото в тяхно лице Църквата е намерила онова, което търси – Царството Небесно. Специално благодари – “особено” – за пресветата Богородица и приснодева Мария, защото тя превишава всяка святост. Свещеникът се моли и за всички вярващи – починалите и живите – защото те все още не са достигнали до съвършенството и имат нужда от молитва.

 

Светото Причастие

След малко служащият ще се причасти и ще прикани и вярващите към Божествените Тайнства. Тъй като обаче Светото Причастие не се разрешава без изключение, след като издигне и покаже животворящия Хляб, свещеникът възглася: “Светинята е за светите”. Това е като да казва: “Ето Хлябът на живота! Виждате ли Го. Тичайте да се причастите. Не обаче всички, но само светите. Защото светините са позволени само за светите”.

Тук под “свети” той има предвид не само онези, които са достигнали съвършенството на добродетелта, но и тия, които се борят да я достигнат, макар все още да изостават. Затова християните, ако не падат в смъртни грехове, които ги отделят от Христа и ги умъртвяват духовно, нямат никаква пречка, за да се причастяват[8].

При възгласа на свещеника: “Светинята е за светите”, вярващите отговарят високо “Един свят, един Господ, Иисус Христос, за слава на Бога Отца”. Защото никой не притежава светостта сам по себе си, нито пък тя е някакво постижение на човешката добродетелност, но всички я черпят от Христа. Както, ако под слънцето бъдат поставени много огледала и всички излъчват светлина, човек си мисли, че вижда много слънца, докато слънцето, което блести в тях, в действителност е едно. Така и когато единствено святият Христос се разпръсне във вярващите чрез причастието, Той се проявява в много души и представя мнозина като светци. Единствено и изключително свят обаче е само Той.

След като служащият свика вярващите към свещената вечеря по този начин, първо се причастява той и другите клирици, които се намират в светия олтар. Но преди това излива гореща вода в Светия Потир, нещо, което загатва слизането на Светия Дух в Църквата. Това е така, тъй като тя е едновеременно вода и огън, поради кипежа, който разкрива Светия Дух, който Господ уподобил на “жива вода”, а също и слязъл над апостолите под формата на огън в деня на Петдесетница.

Впоследствие свещеникът се обръща към черкуващите се, показвайки Светините, като подканя онези, които искат да причастят да пристъпят “със страх Божи и вяра”. Сиреч да не би да пренебрегнат скромната външност, която имат Тялото и Кръвта на Господа, но да се доближат, имайки съзнанието за стойността на Тайнствата и вярвайки, че те причиняват вечен живот на онези, които се причастяват.

Тялото и Кръвта Христови са истинска храна и истинско питие. А когато някой се причастява с тях, те не се изменят  в човешкото тяло, както става с обикновените храни, но човешкото тяло се претворява в тях. Подобно на желязо, което влизайки в допир с огъня и става огън, като не превръща от него желязо.

Разбира се, ние приемаме Светото Причастие с уста, но то първо влиза в душата и там се реализира единението ни с Христа, както казва апостол Павел: “А който се съединява с Господа, един дух е с Него” (1Кор. 6,17). Без единението с Христа, човешкото същество само по себе си е ветхият човек, т.е. онзи, който няма нищо общо с Бога.

Кое е онова обаче, което Христос иска от нас, за да ни освети с Божествените Тайнства? Това са чистотата на душата, вярата и любовта към Бога, нашият пламеннен копнеж и желание за Божественото Причастие. Тези неща привличат освещението и така трябва да се причастяваме. Защото мнозина са онези, които пристъпват към Тайнствата, и не само, че не извличат полза изобщо, но си тръгват натоварени с безбройни грехове.

 

Отпуст

 

След като се причастят, верните се молят освещението, което са приели, да остане в тях, а също и да не предават благодатта или загубят дара.

Сега свещеникът ги подканя, за да благодарят с ревност на Бога за Божественото Причастие. Затова и казва: “Прави!…нека достойно да благодарим на Господа”. Сиреч нито легнали, нито седнали, но издигайки душата и тялото към Него. С думите от Писанието вярващите славословят Бога като Причина и Подател на всички блага: “Да бъде благословено името Господне отсега и довека” (Пс. 112,2). След като този химн бъде изпят три пъти, свещеникът излиза от Жертвеника, застава пред множеството и отправя последната молитва: “Христос, истинският наш Бог…”. Той иска от Господа да ни спаси по Неговата милост, защото сами по себе си ние нямаме нищо, което да изтъкнем като достойно за спасение. Затова и споменава като ходатаи много светци и особено пресветата Негова Майка.

Накрая служащият раздава нафората. Тя била осветена, тъй като произхожда от първоначалния хляб, който сме предложили  на Бога за извършването на Божествената Евхаристия. С благочестие вярващите вземат от нафората, целувайки дясната ръка на свещеника, именно защото преди малко тази ръка е докосвала пресвятото Тяло на Христа и от нея е било прието освещението, а сега го предава на онези, които я целуват.

Тук Божествената литургия достига своя край и Тайнството на Божествената Евхаристия завършва. Защото Даровете, които сме принесли на Бога, били осветени, освещавайки както свещеника, така и предавайки освещението и на останалото църковно изпълнение [9].

Следователно за всичко това подобава на Христа, истинния наш Бог, слава, чест и поклонение, заедно с безначалния Негов Отец и Всесвети Дух, сега и винаги и в безкрайната вечност. Амин.


 

[1] В оригинал “Εις την θείαν Λειτουργίαν”. Бел. прев.

[2] За нашия превод и издаване на български език, ние използваме именно този подбор от изданието на св. манастир Параклитос (Оропос). Бел. прев.

[3] Тук авторът визира същността на православното богослужение, съответно литургия. Литургийното Жертвоприношение в православната литургия не е кръвно, но хвалебно, в което Господ Иисус Христос е описан като жертвен Агнец, представляващ падналия човешки род. Тайната вечеря, заедно с учредената на нея Евхаристия, се съсредоточава в Христовото Жертвоприношение, което се принася за всеки и за всичко, защото няма ограничения на Божията любов към човека, на Твореца към Творението. Евхаристията е спасителната Жертва, която само Богочовекът Иисус Христос може да принесе, тъй като единствено Той е в абсолютно единение с човешката природа, а Неговото Жертвоприношение е възглавяване (συγκεφαλαίωσις) на спасението на цялото творение. Бел. прев.

[4] За св. Николай Кавасила изразът „Тайнствата” не означава „седемте тайнства”, а единствено  Св. Евхаристия, която на древния литургичен език се нарича „страшните и животворящи Тайни”. Схващането за “седем тайнства” произхожда от западната схоластика и е напълно чуждо на православното разбиране на светите отци. В настоящото произведение изразът “Тайнства” по никакъв начин не трябва да бъде бъркано с останалите свещенодействия и ритуали като брак, кръщение, изповед, елеосвещение и т.н. Евхаристията е не само своеобразен център на православното богослужение, но и на цялостния живот на Църквата като “Тайство на тайнствата”, в рамките на което били извършвани останалите свещенодействия и обреди. Откъсването на повечето “тайнства” от последованието на литургията ги е поставило в извъневхаристийни събрания, което допринесло за превръщането им в самостоятелни последования и “частни” служби. Подобен род индивидуализиране на “тайнствата” е чуждо за древната Църква. Отделянето на тайнствата и обредите от връзката им с Евхаристията довело до неправилното им богословско обосноваване и разбиране. Подобна погрешна интерпретация, повлияна отново от западната схоластика, е неправилното нареждане на Евхаристията наред с останалите “седем тайнства”, докато всъщност според православното схващане тя е център и израз на Богочовешкото тайнство за спасението на човека, от което произлизат всички проявления на църковното битие. Именно според свети Николай Кавасила между Евхаристията и Църквата не просто съществува „аналогия в подобието (ἀναλογία ὁμοιότητος)”, но „действителна идентичност (πράγματος ταυτότης)”. Бел. прев.

[5] Светият протесис е специалното място, което се намира вляво от Светата трапеза, където се предлагат Даровете (“προτίθενται”, а оттам и  предложение (πρόθεση), които вярващите донасят (“προσκομίζουν” донасят, представят, а оттам и προσκομιδή) за Божествената Евхаристия. Тук се извършва необходимата подготовка от служащия свещеник.

[6] Характерен литургичен елемент от Великия вход е Херувимската песен, която се пее с бавна мелодия от певците: “Ние, като изобразяваме тайнствено херувимите и, като възпяваме трисветата песен на животворящата Троица, нека отложим всички житейски грижи. За да прославим Царя на всичко, Когото ангелските чинове невидимо тържествено носят. Алилуя, алилуя, алилуя”.

[7] Възношението (анафората) е така нареченият Евхаристиен канон от чинопоследованието на литургията. Той представлява най-съществения и стабилен литургичен елемент, чието формиране започнало в края на I век. Бел. прев.

[8] Още повече че Божествената литургия се извършва, за да се причастяват вярващите. Както свети Василий Велики казва: “хубаво и полезно е за човека да се приобщава и причастява всеки ден със светите Тяло и Кръв Христови”. Честото причастяване обаче преполага постоянна духовна борба и подходяща подготовка (бодърстване, молитва, покаяние и т.н.).

[9] Изпълнение означава пълнотата на литургическата общност, т.е. всички членове на Църквата. Бел. прев.