ВКУСЕТЕ ЧАШАТА НА ЖИВОТА … ЧАСТ ТРЕТА

1546 0

evh_2Автор: игумен Пьотр (Мещеринов), Александър Боженов

Превод от руски: Светлана Лекова

За нуждата на истинския християнин от постоянно, непрестанно причастяване със Светите Христови Тайни

Продължение от “Част Втора”

(Част III)

В Древна Русия също често се причастяват. Даже хора на държавна служба постъпват така. Известно е, например, че светият благоверен велик княз Ростислав (+1166) (след кръщението Михаил), внук на Владимир Мономах, се приобщавал към Светите Тайни всяка неделя.

Св. Тихон, епископ Воронежки (†1783), съветва свещениците: “Когато произнасяте “Със страх…” помислете, как се е явил Христос след Своето Възкресение на апостолите и всички други братя. Знайте също, че с тези думи вие призовавате вярващите да приемат Светите Тайни. И когато видите, че някой не пристъпва, изпитайте страдание/страдайте в душата си, защото в това време, когато Христос призовава всички към себе си и принася като храна Своето Пречисто Тяло и Кръв, някой не идва на вечерята на това велико благодеяние”[25]. После светецът напомня за обичая на древните християни да се причастяват след всяка литургия.

Свети Прокопий Великопещерник (†1800): “Както за човек в неговия телесен живот не е достатъчно само да се роди, за да живее, расне и укрепва, а трябва непрестанно да се храни, така и за християнина, за да живее, да се развива и усъвършенства духовно, не е достатъчно само да се роди в Светото Кръщение, а и да се храни духовно, като се приобщава постоянно към Тялото и Кръвта Господни”[26]

В края на ХVІІ в. свети Макарий Нотарас (†1805), митрополит Коринтски, и свети Никодим Светогорец (†1809) написали знаменитата книга “Душеполезна книга за честото причастяване със светите Христови тайни”[27], която целяла “да призове към радостния обичай на древните християни и да докаже с библейски, апостолски и отечески свидетелства, че е спасително за душата на всеки християнин да се причастява често, ако няма препятствия за това”[28]. Авторите пряко настояват: “Ако обичаш да възпламеняваш сърцето си с божествена любов и да стигаш с нея до Христовата любов и до всички добродетели, посещавай по-често Светото Събрание и ще получиш това, което желаеш. Невъзможно е да не се обича Христос, ако често се причастяваш с Неговото Свето Тяло и Кръв и си възлюбен от Христа”.

През 1819 г., две години след мъченическата си смърт, Григорий V, Константнополски патриарх, пише, че “благочестивите имат дълг при всяко свещено тайнство да пристъпват и да се прибощават към Животворящото Тяло, затова йереят ги призовава: “Със страх Божи!”…Впоследствие той отхвърля мнението на тези, които водени от самонадеяност, не разрешават на христианите да се причастяват по-често от четиридесет дни.

Преподобни Серафим Саровски (†1833) говорил на своите духовни чеда, че християнинът не може да почете църковен празник повече, от това да участва искрено в Божествената Евхаристия. Затова той съветва на големите църковни празници да се стараем непременно да пристъпим към Светата Чаша. А на онзи, които се смущава от своята недостойност или недостатъчна подготвеност, той казва следното:

“Ако изпълним цял океан с нашите сълзи, то и тогава не бихме могли да удовлетворим Господа за това, което излива върху нас даром и ни храни с Пречистата Си Кръв и Тяло, които ни измиват, очистват, оживотворяват и възкресяват. И така, пристъпи без съмнение и не се смущавай, а само вярвай, че това е истинското Тяло и Кръв на Господа нашего Иисуса Христа, която ни се дава за изцеление на нашите греховни струпеи”[29].

Известен е също и съветът на светеца, когато той благославя ежедневното причастяване на една монахиня, пребиваваща в огромна скръб, в течение на определено време.

Св. Теофан Затворник, който смятал за огромно свое утешение да се приобщава всеки ден, намирайки се през последните 11 години в затвора, се отнася одобрително към често причастяващите се и несъблюдаващи в това свято дело някакви уставни срокове:

“Към тайнството на причастяването пристъпвайте без да се съмнявате в нищо. Ако пристъпите с вяра в Господа, присъстващ в Тайнствата с благоволение и готовност да посветите всички сили само на служение на Него Единствиния, то няма какво да се колебаете дали сте достойни. Никой причастник не може да се смята за напълно достоен. Всичко почива на милостта Божия. И вие така правете. Господ обича причастяващите се и милостиво снизхожда към недостатъците в подобаващо разположение на духа. Освен това и самото причастие малко по малко поправя тези недстатъци…”[30]

“Ако нашият живот е в Господа, и Той казва, че е в Него този, който вкусва Тялото и Кръвта Му, то как да не се причастява често желаещият живот? На вас кой ви пречи да намерите начин по-често да пристъпвате към Тайнствата? – Само празни поверия. При нас думите “Със страх Божи и с вяра пристъпете” са станали празна форма. Йереят призовава, а никой не идва…и никой, при това, не забелязва несъобразност в това несъотвествие на призива Божи … и към вечерята Божия”[31].

“Предобро дело сте направили вие, че сте се причастили със Светите Христови Тайни. Правете това и по-често…”[32].

“Който се причастява, той живее истински живот, а който не се причастява, той не живее истински живот… Благодарете на Бога, като се причастите със Светите Христови Тайни, знаейки какво велико благо сте получили чрез това…защото, колкото по-често се причастява някой, толкова по-близо е до Господа, толкова по-добре се чувства, а и сам става по-добър”[33].

Св. Инокентий (Вениаминов) (†1879) многократно иска от Св. Синод антиминси за своите пътешестващи мисионери и неведнъж е давал като пример практиката за често причастяване на древните християни: “И така нищо не трябва да ни отделя от честото Божествено причастяване”[34]

За рядкото причастяване на миряните съжалява и великият проповедник на Евхаристията, светият праведен Йоан Кронщадстки (†1909), който отслужвал литургия даже по време на път и причастявал на службите в своя храм хиляди хора едновременно. В една от проповедите си той казва: “Има хора, които само по необходимост пристъпват към приемането на Светите Тайни веднъж годишно. Но това също не е добре, защото изпълняват свой християнски дълг като по принуда, по необходимост… А ако Господ е Истинският Хляб, то ние трябва да искаме този хляб не само веднъж годишно, но по възможност всеки месец, всяка седмица, даже всеки ден. Защо така? Защото това е насъщен хляб за нас, за нашата душа, а тъй като насъщният хляб ни е нужен всеки ден, то и от небесната храна – Тялото и Кръвта Христова – се нуждаем всеки ден. Затова и в Господнята молитва ние се молим: “насъщния ни хляб дай ни днес“.

Светите Тайни се наричат Божествени дарове, защото ни се дават от Господа съвсем без нищо, като дар, незаслужен от наша страна; вместо да ни наказват за безчислените наши беззакония, извършвани всеки ден, час, минута, и ни предават на духовна смърт. В светите Тайни Господ ни дава прошка и очистване на греховете, освещаване, мир на душевните сили, изцеление и здраве на душата и тялото и всячески добрини, единствено заради вярата ни. Ако Владиката ежедневно ни дава даром за вкусване Самия Себе си, Своите Божествени Тайни, то не сме ли длъжни ние неотложно да даваме даром тленните блага: пари, храна, напитки, дреха, това, за което ни молят?”[35]

Затова, виждайки подобно единодушие на отците, както казва и божественият Златоуст: “Нека не се леним, бидейки удостоени с такава любов и чест. Не виждате ли децата с каква охота търсят майчината гръд, с какво нетърпение устните им се впиват в нея? С такова нетърпение да идваме и ние на тази трапеза, към тази духовна гръд, а дори и с по-голяма охота. Да се държим, така както децата за майчината риза, за благодатта на Духа. И нека за нас има само една мъка – да не се причастяваме с тази храна”.

6. Причастяването е Пасха, пир на вярата, вечен празник за християнина, Чаша на безсмъртието, даваща вечен живот. По вече цитираните думи на св. Йоан Златоуст Пасхата настъпва всеки път, когато се причастяваме. (В беседа 28 за първо послание към Коринтяните на Златоуст: празникът е извършването на добри дела). Следва да се напомни, че именно в Евхаристията имаме пълнота на познанието на радостта от общуването с Бога. В причастието “небето се спуска на земята”, затова причастието винаги носи на човешката душа радост, духовна бодрост, любов, крепкост, благост и милост, т.е. носи в себе си всичко това, което има в църквата: оправдаване, освещаване, безсмъртие.

Причастието е вечен живот. Без постоянното причастие на литургията постоянното радостно общуване с Христа се заменя с изпълнение на обряд за получаване на “вечно блаженство” някога и някъде, т.е. литургичният живот на християнина се свежда до “заработване на рая”.

Накрая, Тайнството на Евхаристията е неразривно свързано с Възкресение Христово. “Който яде Моята плът, и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден(Йоан 6:54) казва Господ.

Литургията е изключително пасхална: тя проявява, проектира, актуализира за нас както Голготската Жертва, така и неразривната връзка със смъртта Христова. Евхаристията ни приобщава към Възкресението на Спасителя: ние се приобщаваме с Тялото и Кръвта на Христос, Възкръснал и Седящ отдясно на Отца.

Литургията, по думите на протопрезвитер Александър Шмеман, поражда спомен не само за Пасхата, но и на всички Господни спасителни действия: Рождество, Кръщение, Тайната вечеря, Голготската жертва, Възнесение и Петдесетница. Например Голготската жертва, оправдаваща и спасяваща човека, абсолютно реално се проявява на литургията. Не “припомня” в човешкия смисъл на тази дума, и не се повтаря и не се възпроизвежда – тъй като вече е извършена веднъж и за всички времена; но именно се проявява: извънвремева, същностна, извършената Жертва Христова се проектира върху временния аспект на битието, така че човек може всеки ден, при извършването на Литургията, да се приобщи към нея – не в мечтите си, не с въображението си, а напълно реално; така Евхаристията довежда вечността до нашия живот и ние я възприемаме, разтваряме нашия временен живот в извънвремевата спасителна Жертва Христова, и вече се оказваме в Царството Божие, вече живеем живота на бъдещия век.

Причастяването, по думите на св. Йоан Златоуст, поражда чистота на сърцето и е вечно избавление от дявола. А рядкото причастяване е немалка щета за духовния живот, тъй като с това човек се отделя от благодатната помощ на Христа: “Как те могат да пречистят ума си? Да просветят разума си? Да украсят всички душевни сили, без да се причастяват с Тялото и Кръвта на нашия Господ, Който се явява истинско пречистване, истинска красота, истинско освещаване и благородство на душата?…

Виждам, че мнозина не се причастяват често: това е дело на дявола, той пречи на честото приемане на Тялото Христово. И очевидно този, който се причастява рядко, дава на дявола по-голяма власт над себе си, и дяволът придобива власт над него и го води към всичко лошо”[36]

Свети Макарий Египетски дава следното наставление на пострадала от дявола жена:

“Никога не спирай да посещаваш църквата, никога не се отклонявай от приобщението към Христовите Тайни, нещастието ти се е случило, защото пет седмици не си пристъпвала към Пречистите Тайни на нашия Спасител”[37]

7. Само причастяването към Господ изгражда любов между Християните, укрепваща Църквата. Причастието подчертава единството на всички верни во Христа. Отслужването на литургията е общо дело на всички християни, а не само на свещеника и другите членове на клира. Св. Йоан Златоуст пише следното за равенството пред Чашата: “Но има случаи, когато свещеникът не се отличава от паството си, например, когато трябва да се причастява към Светите Тайни. Ние всички еднакво се удостояваме с тях, не както в Стария Завет, където свещеникът вкусва едно, а народът друго и където не било позволено на народа да се приобщи към това, към което се приобщава свещеникът, на хората се забранявало да съучастват в това, което е за свещениците. Сега не е така – на всички се предлага едно Тяло и една Чаша…”[38] В Стария Завет свещенството е родово, а в Новия Завет неговата природа е съвсем друга. Всички ние сме народ Божий. По този начин на литургията всички християни са частици от Тялото Христово, между които укрепва Христовата любов.

8. Честото причастяване е норма на живота на християнина. Каква е нормата на живота на християняна по отношение на Църквата, в смисъл на Евхаристийно богослужение, в днешен контекст? Човек, който обича Христа и се старае да живее по Неговите заповеди, иска колкото е възможно по-често да се приобщава към своя Господ, т.е. по-често да се причастява със Светите Му Тайни. За него Литургията е живот; той винаги я очаква с нетърпение. Той се готви за нея, очиствайки съвестта си с молитва; и в храма, на самата Литургия не само в момента на изнасяне на Чашата, но и през целия й ход (тя е устроена така) – намира висшия смисъл на своя живот в съвместната евхаристийна молитва, в единение със земната и Небесната църква, и накрая, в съединяване на своята душа с Бога. След Литургията той е призван да живее в съответствие с това, което се извършва на Литургията.

Евхаристийното съзнание зависи от интензивността и правилността на вътрешната работа, борбата със страстите. Ако този вътрешен духовен живот отслабва, то спира да се усеща необходимост от често участие в Тайнството на Евхаристията. А ако не се съблюдава нормата за църковен живот – често причастяване и пълно молитвено участие на християнина в Литургията – то отслабването на евхаристийното съзнание води до неправилна ориентация на духовния живот и Евхаристията минава от центъра на духовния живот в неговата периферия, а в центъра на духовния живот идват неща от периферията, като например: антихристът, Дивеевската канавка, електронните паспорти, Иван Грозни, икуменизмът, масонството, глобализацията и т.н. Акцентите се променят кардинално, нарушава се йерархията на християнските ценности. Човек заживява не с Христа, не с Църквата, не с труда за спасението си, а със странични на Църквата неща.

Евхаристията е наистина Тайнство на Църквата, което я формира и изгражда, и най-малкото отстъпление от евхаристийно-църковното светоусещане веднага изкривява реда на духовния живот. И се получава така, че човек не знае истинскя смисъл на Литургията, а го подменя с профанирано, много външно и повърхностно възприемане, от което произтичат невежество, клерикализъм, фарисейство, магизъм и истерии.

Тогава се оказва, че човек идва в Църквата и получава не реалния духовен живот, който Църквата има в своята уредба, в учението, Тайнствата, чиновете, уставите, духа, а подмяна – това, което Църквата е придобила в резултат на исторически създалото се неправилно отношение към нея. Става така, че на хората се налага да търсят в Църквата тази реалност, към която се стремят, и която Църквата в дълбочината си притежава. Особено опасна е този подмяна на истинския смисъл, истинския дух на Църквата, истинските й устави, когато равният ход на живота се смени с истински духовни и други проблеми: когато човек очаква помощ от Църквата, в която е “ходил” много години, а не получава помощ. Изведнъж се оказва, че той не познава и не разбира Църквата, не е виждал смисъла и действието й така – за него тя е била душевен, естетически, но не истински духовен живот.

9. За необходимостта от непрестанно причастяване свидетелства и самото чинопоследование на литургията, молитвите, дори и самото й название “литургия”.

В Църквата няма свещенодействия, които да се извършват заради самите тях, или над отделни членове извън останалите, тъй като винаги и всякога свещенодейства цялата Църква като събрание на вярващите в Господ Иисус Христос, това особено се отнася за свещенодействието на литургията, самото й название се превежда като “общо дело”, т.е. общо дело за съединяване и приобщаване с Господ Бог и с другите християни.

Ако внимателно се вгледаме в Божествената и света Литургия, то ще видим, че от начало до край тя има за цел и насочва към Причастието на събралите се вярващи християни, тъй като това се открива и в молитвите, които свещеникът чете скрито, и във възгласите, и всички думи и свещенодействия, които се случват в нейния ход, и целият чин на литургията. Ще видим, също така, че практически всички молитви (с редки изключения) се четат и пеят в множествено число от името на всички присъстващи.

В молитвата след четенето на Евангелието, която се нарича втора молитва на верните, йереят се моли: “…И на тези, които заедно с нас се молят, дарувай, Боже, успех в живота и вярата и духовното познание; дай им всякога с благоговение и любов да Ти служат безукорно и неосъдно да се причастят с Твоите свети Тайни и да се удостоят с Твоето небесно царство.”[39]

Херувимската песен, която следва веднага след това и се пее от хор от името на народа, също е подготовка към Причастието, защото тя по същество казва: “Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем трисветата песен на Животворящата Троица, нека сега отложим всяка житейска грижа.Защото ни предстои да приемем и да се причастим към Царя на всичко, шестващ под образа на Честните Дарове, и окръжаван от невидимо воинство небесни Ангели“.[40]

Същото значение има и Господнята молитва “Отче наш”, произнасяна след претворяването на Светите Христови Тайни, тъй като в нея християните молят Бога и Отца да им даде насъщния хляб, какъвто Светото Причастие основно представлява, както беше казано в тълкованията на светите отци по-горе.

Това виждаме и във възгласите, когато свещеникът призовава сякаш от името на Господа към народа: “Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на греховете. Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на греховете”.[41] И когато, държейки в ръце светата Чаша с животворящите Тяло и Кръв, излиза от дверите и я показва на народа, тогава го подканва към Божествено Причастие и високо призовава: Със страх Божий, вяра и любов пристъпете[42]. Сиреч, приближете се със страх Божий, вяра и любов, за да се причастите към Божествените Тайни.

В молитвата, която следва след извършването на Тайнството, е написано: “За да бъдат на тези, които се причастяват, за бодрост на душата, за опрощаване на греховете, за приобщаване със Светия Дух, за наследяване на царството небесно, за дръзновение към Тебе, а не за съд или за осъждане”[43]. Сиреч, да послужат тези Свети Дарове на верните, които се причастяват за очистване на душата и опрощаване на греховете. Нещо повече, в молитвата “Вонми…”, която е след молитвата за главопреклонение, и веднага преди Божественото Причастие, йереят отново подчертава: “И ни удостой с Твоята властна ръка да ни преподадеш пречистото Твое Тяло и честна Кръв, и чрез нас ­ на всички люде”[44]. Сиреч, направи ни достойни, Господи, с Твоята крепка ръка да ни се даде Твоето Свято Тяло и честна Кръв, и чрез нас ги предай на целия твой народ.

В молитвата след извършване на тайнството отново чуваме, как отслужващият йерей казва: ”Благодарим Ти, Владико Човеколюбче, благодетелю на душите ни, че и в днешния ден ни удостои с Твоите небесни безсмъртни Тайни”[45]. След Причастяването свещеникът и народът благодарят на Бога за тази велика благодат, с която са се удостоили. Народът благодари: “Да се изпълнят устата ни с хвала за Тебе, Господи, та да възпяваме Твоята слава, защото си ни удостоил да се причастим с Твоите свети, божествени, безсмъртни и животворящи Тайни“[46], което значи: “О, Господи, нека нашите уста се изпълнят със славословия за Теб, защото Ти си ни удостоил да се причастим със Светите и безсмъртни Твои Тайни”. А свещеникът казва: “Като приехме благоговейно Божествените, свети, пречисти, безсмъртни, небесни и животворящи, страшни Христови Тайни, нека достойно да благодарим на Господа”[47], което значи: “Братя, понеже с чиста съвест ние всички се причастихме със Светите и животворящи Тайни, нека заедно да благодарим на Господа”.

А и всички други названия на литургията – Събрание, Общение, Приобщаване, Общо дело и т.н., както тя предимно се нарича, подбуждат в известен смисъл към често Причастяване. “Общение” и “Събрание” значат, че чрез Причастяване с Тялото и Кръвта Христова всички верни се събират, общуват и се съединяват с Христа, и стават едно тяло и един дух с Него.

10. Непрестанното причастяване е необходимо на християнина за постоянна готовност за смъртта и среща с Господа., тъй като Блазе на оня слуга, чийто господар, кога дойде, го намери, че постъпва тъй; истина ви казвам, че той ще постави него над целия си имот. Ако пък лошият оня слуга каже в сърцето си: няма да си дойде скоро господарят ми, – па начене да бие другарите си и да яде и пие с пияниците, – господарят на тоя слуга ще дойде в ден, в който не очаква, и в час, който не знае, и ще го отдели и подложи на еднаква участ с лицемерците; там ще бъде плач и скърцане със зъби(Мат. 24:46-51). По време на гоненията християните винаги чувствали нужда от често причастяване. Във времена на гонения това разбиране става толкова очевидно, че практиката се променя, например, във времето на революционните гонения през 20-те и 30-те години на ХХ век срещу Църквата за вътрешния живот на гонената Църква свидетелства очевидец: “Светата чаша никога не се изнася напразно: мнозина пристъпват към нея и всички са им съучастници в радостта. Говорят за “евхаристийно движение” в руската църква, където сега дава плодове делото на св. Йоан Кронщадски. Но още няма единство в осъществяването му на практика. Тук се поставя въпрос с огромна важност, той се решава от всеки пастир и всеки мирянин по свой начин. Едни призовават да се причастяваме често, но изискват достойна подготовка, други настояват за причастяване след всяка литургия. Има вярващи – немного, разбира се, – които се причастяват всеки ден, други – всяка седмица, най-често – на големи празници”.[48]

Край на трета част.

Следва продължение.

[25]Цитати по книгата на Арх-т Илия (Мастроянопулос), Чаша бессмертия, 1997, с.90-92

[26] Пак там.

[27]Книгата “Душеполезна книга за честото причастяване със светите Христови тайни”на св. Никодим Светогорец и св. Макарий Коринтски е издадена на български език от издателство “bogonosci.bg” през 2013 г.

[28] Цитати по книгата на Арх-т Илия … с.90-92

[29]Пак там.

[30] Душ. Чт. 1896г., т.2, с.482.

[31] Душ. Чт. 1896г., т. 3, с. 697.

[32] Дух. Вестн. 1896 г. N22, с. 428.

[33] Наставления свт. Феофана Затварника, М., Паломник, 1998, с.148.

[34] Цитати по книгата на Арх-т Илия … с.90-92

[35] Св. Иоанн Кронштадский, Мысли о покаянии и причащении, М., Паломник, 1997, с. 60.

[36] Виж слово 26 на св. Йоан Златоуст.

[37] Eпископ Еленопольский Палладий, Лавсаик, с.46.

[38] Св. Йоан Златоуст, Беседа към Второто послание до коринтяните, 18:3.

[39]Виж “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯoт светия наш отец Йоан Златоуст на български език(За ползване от благочестивите миряни)” Синодално издателство, 2007 г., качено в: http://bg-patriarshia.bg/index.php?file=divine_ioan.xml

[40] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ” …В литургията песнопението “Иже херувими” завършва така:”За да прославим Царя на славата, Когото ангелските чинове невидимо тържествено носят. Алилуия, алилуия, алилуия!”. Тук авторът е предал със свои думи този текст. Бел. ред.

[41] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[42] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[43] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[44] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[45] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[46] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[47] Пак там – “БОЖЕСТВЕНА ЛИТУРГИЯ”…

[48] Журнал Путь, №2 за январь 1926г., с. 150, О русской церкви (письмо из России).