Автор: Петя Цурева
…и да узнаете Христовата любов, която превъзхожда всяко знание…
(Еф. 3:19)
„Достатъчно”. Някой замислял ли се е над тази дума — за простата красноречивост на тази дума? Толкова проста, а в същото време толкова силна, толкова дълбока дума. Да кажеш „достатъчно“ — това може би звучи като провал, като отказ, като „не мога“. Но дали е така? Да, навярно е така, ако живеем в „духа на новото време“, във времето на „повече“, в което мярката за успех се измерва с количеството материални блага, които придобиваме. Желанието за „повече“ е в основата на тревожността, на завистта, на стреса, на негодуванието, на социалното сравнение, на искането на „още и още и още“. Но „достатъчно” не означава твърде малко. „Достатъчно“ не е консерватизъм, който загърбва нашия потенциал, а напротив — „достатъчно“ означава да осъзнаеш точно обратното. Означава да не се привързваме към своите успехи и постижения, към изградената ни репутация на можещи и знаещи специалисти, защото често можем да видим хора, които са изтощени не от провала, а от успеха си. Историята познава много такива хора, постигнали всичко — успешна кариера, признание, влияние, но изгубили вътрешния си мир, а след това и застигнати от провал. Скоро бях попаднала на цитат от Бил Гейтс: „Успехът е лош учител. Съблазнява умните хора да мислят, че не могат да загубят“. Това е така наречената илюзия за контрол — усещането, че щом сме постигнали някой голям успех, можем да го задържим завинаги. Много трябва да внимаваме този успех да не се превърне в наш „бог“ — в идол, да не му се кланяме, да не се привързваме към него, да не мислим само за него, защото това е илюзия, която ще ни доведе до духовно разрушение. Много често в желанието си да спечелят повече — я слава, я пари, я власт, хората не осъзнават, че рискуват нещо, което е важно за тях, за да постигнат нещо, което е маловажно за тях, нещо, от което нямат нужда, защото „каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26). Замисляйки се над тези думи, трябва да изберем — да имам или да бъда, да направя избор между безкрайния стремеж и благодатната завършеност. Да имам материални блага и земен успех или да придобия вечни блага и живот вечен? Днес светът все повече се нуждае не от хора, които могат всичко, а от хора, които умеят да различават кое е важно. Да кажеш „Достатъчно“, не е признак на слабост, а на зрялост. На мъдростта да знаеш кога да спреш, на смелостта да се откажеш от суетата, на вярата, че нещата имат стойност само ако в тях има Божие присъствие. Да съзнаваме и да вярваме, че всяко благо, всеки успех, всяка власт „иде отгоре, слизайки от Отца на светлините…“ (Иак. 1:17) и да благодарим за тях, защото св. ап. Павел свидетелства: „Стига ти моята благодат“ (2 Кор. 12:9). Христос не ни е призовал да се състезаваме — нито в благочестие, нито в служение. Той ни е призовал да пребъдваме в Него, като ни е казал: „който пребъдва в Мене, и Аз в него“ (Иоан. 15:5). Само когато Го поставим в центъра на нашия живот, разбираме, че истинският успех не в това, което правим, а в това Кой живее в нас. Нашата стойност, нашият успех, нашите постижения идват от това — колко сме позволили на Христос да ни преобрази. Той е нашият успех. Защото, като приемаме Тялото и Кръвта Христови, всичко в нас става Христос — ръцете ни, краката ни, всяка част от тялото ни, умът ни, но само от нас зависи дали ще Го допуснем в сърцето си и дали и то ще стане Христос. Защото в Него е пълнотата – не само на познанието, но и на самия живот – „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан. 14:6).
Да намерим достатъчност, не означава да се откажем от мечтите си, от целите си или от стремежите си, а да ги поставим в правилна перспектива — през призмата на вечността, да ги подчиним на Христос. Да приемем живота с благодарност, да се радваме на всяко благо като на дар, а не като на притежание. И когато осъзнаем, че „достатъчно“ не е граница, а освобождение, тогава ще можем да живеем в мир — с Бога, със себе си и с другите. Духът на времето ще ни подтиква все повече и повече да се сравняваме и да измерваме живота си със земни мерки: да сме успешни като…, да имаме повече власт и влияние като…, да имаме по-голяма духовност от… Но Христос не ни призовава към съревнование, а към пребъдване (Иоан. 15:5). С Христос не сме обичани заради успеха си, а сме успешни, защото сме обичани.
Достатъчно е онзи тих глас в нас, който ни нашепва: „Господ е Пастир мой, от нищо не ще се нуждая“ (Пс. 22:1), сиреч: Бог ми е достатъчен.
