Автор: Фредерика де Грааф
Превод: Димитър Банков
— Спомнете си, моля Ви, първите си срещи със смъртта.
— Бях на единадесет години, когато почина леля ми. Загина при катастрофа с мотоциклет. Това беше първото ми осъзнато разбиране, че видите ли — имаше човек, а сега вече го няма; и че смъртта съществува и че тя е част от живота.
На погребението не взеха нито мен, нито сестра ми. И до днес помня колко обидно ми беше, че съм изключена от нещо, което се случва в семейството.
Винаги съм смятала, че е добре децата да могат да присъстват на погребенията, ако сами изразяват такова желание, защото са част от семейството.
За втори път се сблъсках със смъртта, когато вече бях студентка в Нидерландия, в университета в Гронинген. Започна лятната ваканция и с моята приятелка си говорехме, че ще се видим отново през есента, когато започне новата учебна година. И до днес помня тази наша раздяла на улицата.
А три седмици по-късно получих съобщение, че е починала в Италия от остра левкемия.
За мен това беше голям шок. Познавах приятелката си много добре, а не познавах родителите ѝ. Реших да им се обадя и да ги посетя, защото предполагах, че преживяват изключително тежък момент.
Дълго не се решавах да позвъня на вратата им. Не знаех какво да кажа и как да постъпя. Все пак позвъних.
Тогава болката на майката на моята приятелка се оказа по-важна от собствената ми неувереност — от това какво да кажа и какво да направя.
Според мен помага най-много, когато поставим на първо място човека, който страда. Той трябва да бъде в центъра на вниманието ни, а в такъв момент дори не си струва да мислим толкова за себе си.
Родителите на приятелката ми много се зарадваха, че е дошъл човек, който я е познавал. Показваха ми стаята ѝ, разказваха за нея… Тогава разбрах колко е важно да не подминаваме хората, които преживяват скръб.
Роднини, загубили свой близък, често ми казват: „Когато познати ни видят на улицата, веднага преминават на отсрещния тротоар“.
Мисля си, че хората правят това, защото се страхуват, чувстват се неловко и не знаят за какво да говорят. Но по-важно е просто да бъдем близо до тях — да им подадем ръка, да ги прегърнем, да изпием заедно едно кафе или чай, да им помогнем с нещо практическо. Всичко това, за да почувстват тези хора, че не са изгнаници в този свят.
Повече от това да дадеш таблетки
— Защо решихте да работите с хора, които не могат да бъдат излекувани?
— Започнах да работя с хора, които са на прага на смъртта, когато видях, че в големите болници в Англия лекарите се страхуват от пациентите, за които вече няма какво да направят. Тези болни често получаваха малко внимание и малко душевна топлина. Помислих си, че можем да направим много повече за хората, отколкото просто да им даваме таблетки. Това беше първият тласък да се замисля над въпроса: какво още можем да направим? И изобщо — можем ли да направим нещо?
Тогава в продължение на много години работих в различни хосписи в Англия. По-късно реших да се обучавам за рефлексотерапевт. След четиригодишно обучение започнах сама да преподавам и открих собствена клиника.
Така, след много години, станах рефлексотерапевт и можех да облекчавам страданията на болните чрез нетрадиционен метод.
— А как попаднахте в Първи московски хоспис?
— Когато се преместих в Русия, владика Антоний Сурожски ме благослови да работя именно тук, в Първи московски хоспис. А той рядко благославяше по този начин, защото предпочиташе човек самостоятелно да взема решенията си. Но тогава няколко пъти ме попита: „Ще работиш ли там?“.
И така, благодарение на Вера Василиевна Милионщикова, основателката на Първи московски хоспис, която беше чула мое изказване на конференция и прояви интерес към работата ми, попаднах в хосписа и започнах в началото да работя като доброволец — рефлексотерапевт и психолог.
— Доколко оттогава се промени възприятието Ви на смъртта?
— Разбира се, с натрупването на опит много неща във възприятието ни се променят. Често става ясно, че на болния му остава малко време. Тогава можеш да разговаряш с близките му и да им кажеш, че би било добре да останат до него, ако искат да бъдат с любимия си човек в момента на смъртта му.
От моя опит мога да кажа, че е изключително важно човек да не умира сам, особено без своите близки и роднини.
Или когато пациент, изтощен от болестта, пита: „Вече не мога да издържам, искам да сложа край на живота си, още колко ще продължава това?“. Понякога по симптомите можем да разберем, че му остава малко. Тогава можем да му кажем: „Не остава много. Потърпете още съвсем малко“. Често това помага на човека, защото е изключително трудно да понасяш неизвестността и да не знаеш колко още ще продължи всичко.
Не можем да свикнем с това, че хората умират. Много важно е обаче да се научим вътрешно да запазваме спокойствие и мир, когато сме до умиращия. Ако човекът до него се суети и тревожи, това непосредствено се предава и на този, който си отива.
А е важно да умеем да бъдем с него в пълно спокойствие и тишина. В онази тишина, за която говореше владика Антоний: „Хората толкова много се нуждаят от тишина. Най-вече — от тишина и спокойствие“. Ако човек сам се страхува и не приема смъртта като част от живота, тогава той не може просто да пребивава до умиращия.
Понякога е достатъчно просто да поседим до него, да му правим компания. Ако човекът до умиращия е вярващ, може вътрешно да се моли и да помоли Христос да бъде тук, до тях.
Когато има суетене и тревога, това се отразява отрицателно на болния. Често съпругите се суетят около умиращите си съпрузи. Това ги тревожи, състоянието на пациента се влошава, а понякога дори физическите му симптоми се засилват.
Затова е важно да отделяме време и внимание и на близките, защото често на тях им е по-тежко, отколкото на самия болен. И на тях им е трудно. Първо, защото те може би за първи път в живота си осъзнават, че и самите те ще умрат. И освен болката от раздялата с любимия човек, се появява и съзнанието: „Но и аз ще умра“.
Наред с различните им страхове много силно се проявява и усещането за безпомощност. Те не знаят какво да направят за болния, не знаят и какво да очакват.
За доверието
— А случва ли се да се привържете вътрешно към някой пациент и затова да преживявате още по-тежко неговата смърт?
— Мисля, че до известна степен се привързваме към всички пациенти, с които работим. Защото, ако пациентът е просто поредният човек, който умира, тогава по-добре да се откажеш от тази работа. Така или иначе няма да можеш да бъдеш добър специалист.
Ако пациентът няма доверие в теб, той никога няма да ти се разкрие.
Преди много години при нас лежеше една млада жена. И до днес си спомням с болка думите ѝ. Тя ми казваше: „Да, тук е добре. Но понякога ми се струва, че всичко се прави механично“. Когато всичко се върши механично, човекът просто е невидим. И неговото състояние не достига до сърцата на тези, които се грижат за него. Ако се привържеш към някого, когато той си отива, неговото заминаване не може да не ти причини болка. На мен много ми помага молитвата. Спомням си, че веднъж попитах владика Антоний: „Как успявате всеки ден по петнадесет часа да посрещате хора, които идват при Вас със своята мъка? Как понасяте всичко това?“. Той отвърна: „Може би ти се струва, че това е просто някакъв евтин номер, но по-голямата част от товара си аз предавам на Христос“.
Тогава не разбрах напълно какво има предвид. Но сега, от собствен опит, разбрах как чрез молитвата, особено по време на светата Литургия в храма, когато се моля за всеки — за умиращия, за болния, за починалия, мога в много по-голяма степен да поверя всички тях на Христос. А това е огромна помощ. Защото душата боли — и това е неизбежно.
Смъртта в Англия и Холандия
— Различава ли се отношението към смъртта в европейските страни и в Русия?
— Моята сестра, която беше лекар психиатър, умираше от рак в Холандия. Не криехме нищо от нея относно диагнозата и прогнозата. Всичко беше открито. Нямаше никаква преструвка или лъжа нито между нас, нито между нея и приятелите ѝ, нито в семейството ни. Всички знаеха, че ѝ остават само три месеца живот.
Сестра ми се бореше, изключително мъжествено гледаше на всичко, което се случваше, включително и на процесите в собствената ѝ душа. Разбра, че душата и тялото са едно цяло. Затова реши всеки ден да се усамотява в стаята си и в продължение на няколко часа да се моли или да медитира — не знам как точно да го нарека. Тя работеше върху душата си. Това е нещото, за което говореше владика Антоний: „Това, което се случва в нашата душа, работата върху самите нас — всичко това е в нашите ръце и е наша отговорност. А тялото си можем да поверим на лекарите“.
Струва ми се, че холандците са много трезвомислещи. Те са смели и не се крият, за да не виждат болката. В Англия е малко по-различно, хората там повече се страхуват от чувствата и от реалността.
Радва ме фактът, че и в Австрия, и в Гърция, и в Англия, и тук, в Русия, има голям интерес към темата за смъртта. Хората искат да обсъждат какво трябва да се прави, как да се подготвим, какво да очакваме. Това означава, че хората започват да се замислят, че животът не е само материя, че той може да стане много по-дълбок и по-радостен, ако отредим място в него и на смъртта.
Само когато приемем смъртта като част от личния си живот, можем да живеем без страх и да не се боим от риска. Много психолози и философи смятат, че страхът от смъртта стои в основата на много неврози. Този страх просто се прехвърля върху нещо друго. И това се вижда много ясно в работата с умиращи и с техните роднини.
Мисля, че ако днес различни обществени групи в различните страни започнат открито да се обръщат към тази тема, много неща в хората могат да се променят.
Страхът от смъртта е особено силен в Русия и си мисля, че именно поради това често се проявява голяма жестокост към хората, които са на прага на смъртта. При нас постъпват деца, които са изписани от болницата с думите: „Вие така или иначе скоро ще умрете. Изписваме ви, а къде ще отидете — това вече не е наша работа“.
Не мога да си представя подобно нещо да се случи на Запад. Ако човек не може да прояви милосърдие дори към умиращи деца, това според мен е краят на всичко.
Страхът затваря човека. Той се затваря в себе си и е готов да оправдае собствената си грубост, жестокост и всичко останало.
Затова е важно да се обръщаме към темата за смъртта, като я разглеждаме като част от живота. Но владика Антоний казваше: „Не трябва да подготвяме хората за смъртта, а за Живота“. Не можем да подготвяме за смъртта, защото не знаем какво означава да умреш — ние все още сме живи.
— А какво значи тогава да подготвяме себе си и другите?
— На първо място, трябва да приемем факта на собствената си смърт. На второ място, важно е човек от личен опит да познае какво представлява Вечният Живот, тоест Христос; че Той е възкръснал и ние сме с Него. Но когато гледам нашите болни тук, в хосписа, ми се струва, че деветдесет и пет процента от тях изобщо не мислят, че отиват на среща с Христос, със Спасителя, Който ни обича.
Понякога вярват, че със сигурност ще срещнат своите близки, които вече са там. Но почти никой не вярва истински, че животът продължава и че смъртта е само врата към Вечния Живот. Всичко това е много тъжно. Защо тогава на Великден възвестяваме: „Христос воскресе! Воистину воскресе!“. Какво влияние има това върху нашия всекидневен живот?
Хората задават въпроси: „Защо боледуваме?“; „Винаги съм бил добър човек. Защо това се случва именно на мен?“. Тези въпроси показват, че човекът, който ги задава, първо, не се е замислял, че всички ние ще умрем. И второ, все още не е познал от собствен опит Вечния Живот в Христос. Това е тъжно. Разбира се, когато няма вяра във Вечния Живот, човек се страхува да умре. Но, както казваше владика Антоний, когато има вяра във Вечния Живот, страховете може да намалеят.
Трудно е да кажеш: „Страх ме е“
— Как трябва да разговаряме за смъртта с умиращите?
— Когато разговаряме с човек, който е на прага на смъртта, можем да споделяме само онова, което самите ние знаем. Но трябва да се постараем да разберем от какво се страхува този човек. Преди всичко, разбира се, трябва да облекчим физическите му симптоми.
Ако му е трудно да признае, че го е страх, и затова се затваря в себе си, можем да говорим за това от трето лице. Например: „Преди време имах подобно преживяване. Познавах един човек, който умираше…“.
Тогава болният може да погледне на ситуацията отстрани, сякаш се оглежда в огледало. Може би след това ще каже: „И мен ме е страх“. Много често, особено на мъжете, им е трудно да произнесат думите: „Страх ме е“.
Ето защо е важно да бъдем истински загрижени за болния, а не просто лекар, медицинска сестра или свещеник, който идва при умиращия по служебно задължение. Важно е да се запознаем с човека, да разберем какво обича, с какво се е занимавал, каква е била обстановката в дома му и така нататък. След това можем да доловим, че нещо не е наред — по изражението на очите му, по нервно движение на ръцете, по стойката или по тона на гласа. И да се постараем да му дадем възможност сам да заговори за това. Но това е възможно само когато има доверие.
Понякога е страшно да видиш как в обикновените болници човекът вече не е човек. Той е просто парче плът или пореден номер. Изключително важно е да го възприемаме като личност и да се отнасяме към него с благоговение и уважение, защото той разбира много по-добре от мен какво означава да стоиш на границата на смъртта. И ние можем да научим нещо именно от него.
Например можем да го попитаме:
„Знаете ли, аз не разбирам почти нищо от това. Ако желаете, бихте ли споделили с мен какво означава да стоиш пред лицето на болката и страданието? Вие преминавате през всичко това с такава смелост. Ако искате, споделете с мен преживяванията си, за да мога да ви разбера по-дълбоко. Може би Вашият опит ще помогне и на други хора“.
Тогава болният получава възможност сам да даде нещо на другите. Това е много важно. Появява се някаква задача пред него, някакъв смисъл, а така страданието му вече не е безсмислено.
Когато човек има смисъл, той понася всичко много по-леко. Виждам майки, които понякога прекарват години с децата си в обикновени болници. Когато децата бъдат преместени при нас в хосписа, изтощените майки не се отделят от тях. Ден и нощ, в продължение на много месеци, те са постоянно до децата си. Почти не спят, хранят се малко и не излизат навън. Единственото, което има значение за тях, е на детето да му стане поне малко по-леко. Това е саможертвена любов, която днес се среща толкова рядко.
Ако човек успее сам да намери смисъл в страданието си, тогава може да го понесе докрай.
При нас лежеше четиридесетгодишен мъж с рак на гръбначния стълб. Беше изгубил способността да движи краката си. Съпругата му идваше след работа и оставаше да нощува в хосписа.
Един ден той ми каза: „Фредерика, искам да сложа край на живота си“. Отвърнах му: „Това не е решение на проблема“. Не казах нищо повече и просто излязох. А няколко дни по-късно той ми каза: „Фредерика, вече не искам да слагам край на живота си“. Попитах го: „Какво се случи?“. Той отговори: „Бог ми показа, че имам задача. Ще бъда пътеводител за всички онези, които след мен ще отидат във Вечността“. Това му беше достатъчно, за да понесе всичко и да дочака естествената си смърт.
„Мамо, видях свети Даниил“
— Трябва ли да говорим за смъртта с умиращите деца?
— Мисля, че децата обикновено знаят, че умират. Ако поискат да говорят за това, трябва да разговаряме с тях открито. При нас имаше петгодишно момче, което каза: „Не се страхувам от смъртта. Видях Даниил Московски. Беше толкова красив и млад. Каза ми да не се страхувам, защото ме чака!“.
Подобни неща се случват често с децата. Те казват, че не се страхуват, защото са видели някого.
Например при нас лежеше шестгодишно момче с мозъчен тумор, което беше в кома. С майка му седяхме до него. Изведнъж то отвори очи — вече не бяха очите на човек в кома – и ясно погледна нагоре. Очевидно общуваше с някого: устните му се движеха. Продължи така дълго, около половин час, сякаш разговаряше с някого. След това излязох, за да дам възможност на майка му да остане насаме с него. Един час по-късно детето почина.
Майка му, която не беше църковен човек, познаваше Бога по свой собствен начин. По-късно тя ми разказа: „Когато излязохте, му казах: „Ако сега си при Бога, хвани Го за ръка и аз ще те пусна“. Каква вяра и каква сила на любовта е имала тази майка, за да може искрено да произнесе тези думи!
Бяхме заедно, когато момчето издъхна. Майка му едва чуто каза: „Благодаря Ти, Господи!“.
Вярвам, че помощ има
— Самата Вие страхувате ли се от смъртта?
— Страхувам ли се от смъртта? Трудно ми е да отговоря. Но мисля, че смъртта има място в моя живот. Много близки за мен хора вече са починали. Те продължават да живеят в мен и това не е защото съм мистик. Аз не съм мистик. Просто усещам, че са близо до мен. Няма зееща празнота. С годините разбираш, че живот след смъртта има, и че любовта към Христос става все по-дълбока. Затова в някакъв смисъл дори ми се иска да отида при Него. По-точно, не просто да отида някъде, а да бъда при Него. Това мога да кажа в момента. Не знам какво ще се случи, когато самата аз застана пред смъртта. Това ще бъде трудно, защото ще има болка, а може би и нападения от тъмните сили. Но вярвам, че помощ винаги има. Поне тук, в живота си, усещам огромна помощ от светиите и от Божията Майка.
— Има ли достойно и недостойно оттегляне от живота?
— В думите „достойно“ и „недостойно“ сякаш се съдържа някаква оценка или осъждане. Можем да кажем, че човекът си е отивал с болка и мъка. Може би светлината е била малко, когато е починал. И това се случва, но рядко.
Често виждам как в началото има борба между тялото и душата, а след това нерядко настъпва някаква неземна тишина. Борбата очевидно е приключила.
Понякога човек израства духовно по невероятен начин! При нас лежеше една жена, лекар педиатър. Веднъж тя ми каза: „Искам да умра“. Но по диагностичните показатели и по пулса ѝ виждах, че пред нея има още доста време. Казах ѝ това, но тя изобщо не го прие добре. Тя беше типичен пример за това, което наричам „жертва“ — прехвърляше самосъжалението си върху близките, манипулираше ги: това не харесвам, онова не е както трябва …
Между нас имаше добри отношения и доверие. Затова ѝ казах: „Имате избор. Можете да се издигнете като лебед, който разперва криле и полита, или да сгънете крилете си“. Тя разбра за какво говоря и за първи път се усмихна. Престана да брои дните и да манипулира близките си.
След известно време се прибра у дома, а два месеца по-късно отново постъпи при нас, този път окончателно. Тогава вече беше близо до смъртта. Казах ѝ: „Помните ли за какво говорихме при първата ни среща?“. Тя отговори: „Да“. „Е, казах ѝ, сега този момент вече е близо“.
Тя се усмихна с такова блаженство, затвори очи, скръсти ръце и зачака смъртта си. И почина, достигнала вече до такава вътрешна висота — макар че изпитваше болки и физически ѝ беше много тежко.
Това е пример за човек, който преминава от състоянието на жертва към състояние на личностно израстване. Тя научи нещо, защото болестта и умирането не са ни дадени просто така. Отец Йоан Крестиянкин казвал: „Това е последният изпит“.
Мисля, че най-важното, на което можем да се научим, когато размишляваме за собствената си смърт, е да намерим правилното си отношение към това, което се случва. Ако човек е на прага на смъртта, той има избор: да не бъде жертва, а да се запита: „Какво още мога да дам на хората сега? Какво мога аз, умиращият човек, все още да дам на живота?“. Вместо да размишлява: „Какво още мога да взема от живота?“.
Например човек може да се научи да бъде благодарен. За човек, свикнал постоянно да върши нещо, е трудно да се научи просто да „бъде“, без да прави нищо. Затова често започва да се чувства като бреме за другите. А това е състояние на отчаяние, което не бива да допускаме. Можем и трябва да разговаряме с него за това. По думите на владика Антоний именно чрез своята безпомощност човекът дава на близките си, които се грижат за него, рядката възможност да се научат на саможертвена любов.
Човекът, който смята себе си за „бреме“, може да се научи да се превърне в извор на тишина, радост и благодарност. Може да покаже на другите, че се е научил просто да бъде, без непременно да прави нещо. Но това се постига толкова трудно!
При нас лежи млад мъж на двадесет и девет години. Струва ми се, че едва сега той започна от личен опит да познава Бога. Попитах го: „Страхуваш ли се от смъртта?“. Той отговори: „Не“. Тогава го попитах още: „А познаваш ли от собствен опит Вечния Живот?“. Той отвърна: „Не. Но за мен са достатъчни думите от Евангелието, когато Господ казва: „Аз съм Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Яковов”. Бог не е Бог на мъртви, а на живи“ (Мат. 22:32).
Тоест само една фраза бе достатъчна на този човек, за да не се страхува и спокойно да очаква смъртта си. Той не искаше да умре. Имаше съпруга и двамата искаха да живеят. Но той не роптаеше. Лежеше в някакво блажено състояние. Това бе голям урок за всички. Дори невярващите хора се привличаха от него и искаха да бъдат близо до него. Това бе изключително висок пример.
Беседата с Фредерика де Грааф, психолог и рефлексотерапевт в Първи московски хоспис, води Оксана Головко.
