Автор: Владимир Бехрин
Източник: www.blog.predanie.ru
Превод: Пламена Вълчева
Старият марксистки тезис, че не съществува човек, свободен от обществото, е дълбоко верен. И действително ние не сме дошли от небитието на празно място: зад всеки от нас стои невидимата армия на хората, от които сме получили тялото и историята си. И това, че по-голямата част от тях са мъртви, е без значение. Защото ние вярваме във Възкресението. Разбирате ли, богословски погледнато молитвата за починалите изглежда странно: все едно Бог не е достатъчно милосърден и ние трябва да Го молим да яви милостта Си или понякога допуска грешки в отсъдата Си и ние трябва да Го коригираме. Това са очевидно абсурдни неща. Защото всъщност молитвите ни за починалите не са прошение. Те са присъствие. В храма сме заобиколени от покойници — те ни гледат от иконите, техните думи звучат в песнопенията, в богослужебните четива, във възгласите на свещеници. За тях се изваждат частици на Литургията. Те са починали, но са сред нас. Извършвайки помен за починалите, Църквата не просто възпоменава отишлите си от нас — тя ги прави присъстващи. В литургичната памет няма минало. Всичко се случва в настоящето. И ако днес ние поменаваме имената на починалите, това не е израз на носталгия, а призив към живот в Христа. Защото нашата вяра е вяра в победата над смъртта. Смъртта не е край на биологичното съществуване. Смъртта е разрив, разпад, самота, разединение. Но ние вярваме в Бога, Който е победил смъртта не като събитие, а като принцип. Вярваме, че можем да бъдем заедно, оставайки себе си. Христос дойде не просто, за да възкръсне телом. Той дойде, за да разруши властта на смъртта като онтологична самота. Той е Животът, защото е Отношение. С Отца. С хората. С всичко съществуващо.
Свети Григорий Богослов казва, че обожението е невъзможно без общение. И ние общуваме с нашите покойници, или поне се опитваме да общуваме. Но какво да правим, ако ни липсва необходимата сила на духа, за да се радваме, а Бог — Който е толкова велик и любящ — е тъй близо до нас?
Можем единствено да се молим. Не защото Той се нуждае от моления, а защото не ни остава нищо друго. Св. Григорий Богослов казва също, че Троицата е общение (на гръцки за това навярно се използва някоя по-възвишена дума, но аз не знам гръцки). Ето защо молитвата за починалите е акт на общение. Тя е продължение на онова, което е започнало при Кръщението, което се утвърждава в Причастието и което не свършва с гроба.
Когато поменаваме името на починалия по време на проскомидията, ние буквално го влагаме в Христовата Жертва. От просфората се отделя частица, както душата от тялото, и в потира се съединява с Тялото и Кръвта Христови. Това не е образ. Това е догмат в действие. Това е литургична онтология.
Свети Симеон Новият Богослов пише: „Този, който обича, вече е вкусил безсмъртието”. Ние обичаме или поне се стремим да обичаме — и затова се молим.
Ние нямаме власт над съдбата на починалите. Но стоим пред Бога с техните имена. И това е нашето свидетелство, че те са живи личности. Затова се молим: не защото сме суеверни, не защото чувстваме някакво задължение, а защото вярваме, че у Бога всички са живи.
Молим се не толкова за тях, колкото заедно с тях.
