Автор: Ставрос Янгазоглу
Подготвил: Константин Константинов
Единствената и неповторима тайна на Христос се пречупва през тайнството на Църквата и се изразява най-вече чрез св. Евхаристия. Всички останали тайнства, и особено т. нар. въведителни Тайнства Кръщение и Миропомазване, са неразривно свързани с Евхаристията, включени са в нея и водят към нея като основен израз на Църквата. Схоластичното мислене, което изолирало тайнствата в седем независими обреди и ги разграничило от Евхаристията, се опитало да ги разбере въз основа на техните обективни черти и на особената им природа и морфология като изолирани канали на Божията благодат, развивайки едно специфично богословско виждане за всяко от тях. Според това виждане, както словото се разграничавало от тайнството, често Миропомазанието се разграничавало от Кръщението като негово съвършенство (perfectio) или потвърждение (confirmatio). В тази перспектива Миропомазанието постепенно се отделило от Кръщението и като специален обред се свързало с достигането на пълнолетие на вярващия, изразявайки неговия съзнателен отговор на Кръщението. Но това означавало и отделянето на Кръщението от св. Евхаристия. В древната традиция на Църквата, запазена в Православния Изток, тези три тайнства са неразривно свързани както в литургичния живот, така и в богословието като израз на уникалната тайна на Христос, в която е включена тайната на спасението на човека и на цялото творение. Какви са богословските предпоставки и принципи на органичната връзка между Кръщението, Миропомазанието и Евхаристията? В библейската и ранната църковна традиция е ясно, че във всеки обред или тайнство се дава благодатта на Светия Дух.
По тази причина тези три тайнства се свързвали неразривно, тъй като се извършвали в рамките на св. Евхаристия. Кръщението било установено чрез обновяването на човешката природа в Христос, главно чрез Кръста и Възкресението на Христос. Според св. Николай Кавасила, който обобщава литургичната традиция на православния Изток през 14 в., трикратното потапяне изобразява, но и извършва тридневната смърт и Възкресение на Спасителя Христос — събития, които конституират „края на цялото домостроителство”.
Кръщението на Църквата след Петдесетница винаги е кръщение „с вода и Дух” (Иоан. 3:5). С Кръщението Христос отново присъства в живота на Църквата, след като новопокръстените получават Христовата благодат чрез действието на Духа. Това, което станало с духовната баня на Петдесетница, става и с кръщелната баня на Църквата. Светотайнственият акт на Кръщението не е едно морално поучение, подобно на старозаветния закон, а вселяване на самия Христос, Който извършва възсъздването и обновяването на кръстения, „написано не с мастило, а с Духа на живия Бог, не върху каменни скрижали, а върху плътени скрижали на сърцето” (2 Кор. 3:3; Иез. 11:19). Но и св. Евхаристия е „кръщение” в смъртта на Христос и участие в благодатта на Светия Дух.
Как тогава тези три тайнства се разграничават, след като и в трите се дава благодатта на Светия Дух? Отговорът на този въпрос се дава от тясната връзка между христологията и пневматологията в делото на спасителното домостроителство. Христовото Тайнство е неразривно свързано с есхатологичното действие и подателство на Светия Дух. Нито едно събитие на Христос не е без връзка с действието на Светия Дух и затова нито един обред или тайнство на Църквата не може да се установи без действието на Утешителя. Древната Църква преживявала литургично това единство, извършвайки Кръщението, Миропомазванието и св. Евхаристия главно на пасхалния празник Възкресение Христово или в навечерието на Богоявление. По този начин древната Църква изразявала в своя литургичен живот възглавяването на единното и уникално Тайнство на Христос. Кръщелната и евхаристийната реалност на Църквата започва още от Стария Завет. Предисторията на Кръщението и Евхаристията била предизобразена от облака при преминаването на Червено море, но и от кръщението на св. Йоан Кръстител. Характерно е, че в библейската и светоотеческа херменевтика представянето на облака и водата винаги означава усъвършенстващото и есхатологичното дело на Духа. То обаче се изпълнило на Петдесетница. Христос в Своята личност обединява както предисторията, така и есхатологичното изпълнение на Кръщението. Поради тази причина кръщението в Църквата изразява участието на вярващия в смъртта и Възкресението на Христос. Св. Павел подчертава това, като казва: „… чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1 Кор. 12:13). Повторното сътворение в Христос не е същото като първото сътворение на човека. Докато при първото сътворение Божието Слово използвало пръст от земята, при второто сътворение дало собственото Си тяло. Възсъздавайки живота на тварното, Христос не подобрява просто човешкото съществуване до естественото му състояние, а принася Своя собствен живот, който се състои в благодатта на Светия Дух.
Кръщението, установено чрез смъртта на Христос, е единение с Богочовека, тъй като „всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме” (Рим. 6:3). Християнското кръщение не е едно индивидуално събитие, а призив и същевременно влизане в Божия народ, т.е. влизане и засаждане в общността на Църквата, която е Тялото Христово. Като бляскаво просветление и очистване на вярващия от покварата на греха, Кръщението в същото време означава преобразуване и преобразяване и на природата на света, която кръстеният вярващ носи и води със себе си, при неговото засаждане в Тялото Христово. Следователно личното кръщение на всеки човек като влизане в Тялото Христово чрез общността на Църквата не е частно дело, а има исторически, еклесиологични, есхатологични и дори космически измерения. И при Миропомазанието, чието извършване в древната традиция на Църквата следва непосредствено след Кръщението, отново се дава благодатта и общението на Светия Дух. Миропомазанието не е второ кръщение с Духа, което усъвършенства първоначалното кръщение с вода. Миропомазанието дава на християните даровете на Светия Дух, като ги „разпределя всекиму по отделно, както си иска” (1 Кор. 12:11), за съзиждане на цялата Църква. Тези дарби се проявяват съзнателно и дават плодове през целия живот. Просветлението на Кръщението понякога се проявява веднага за новопокръстените, а понякога остава невидимо, докато при някои то се разкрива след дълго време, ако са се очистили от страстите си чрез много духовни борби и трудове и любов към Христос. Според св. Николай Кавасила тайнството на мирото или Миропомазанието не е напразно, както вероятно са смятали някои по негово време. При Кръщението се получава опрощение на греховете, а на евхаристийната трапеза се приема Тялото на Христос. Точно по същия начин християните приемат благата на Миропомазанието и участват в даровете на Светия Дух.
Тези тайнства няма да престанат да се отслужват в Църквата, докато не се открие явно Този, Който е техният Основател. Следователно всички дадени от Бога свещенодействия са еднакво активни, според обещанията и обетованията на Христос, тъй като чрез всички свещенодействия действа една и съща сила на Светия Дух. И трите тайнства дават съвършенство, тъй като се основават на единното домостроителство на Христос, чийто връх са Кръстът и Възкресението Му. Православният Изток разбира Миропомазанието като помазание на Светия Дух, подобно на това на Христос. Всъщност това помазание е свързано и със свещеническото, пророческото и царското помазание в Стария Завет, което било предобраз на помазанието на човешката природа на Христос. В крайна сметка Миропомазанието в Църквата означава призвание и участие в „царственото свещенство” на Христос. Чрез Миропомазанието вярващите стават „помазани” или „помазаници”. Тъй като получават помазанието на Светия Дух, с което бил помазан и Христос, те стават съобщници и съучастници на Христос. Екзистенциалното значение на Миропомазанието означава излизането от вехтия и автономизиран човек, общение и уподобяване на Христос. Точно както Христос със Своята божествена природа помазал човешката природа, която приел, така Той помазва и всеки новопокръстен човек като участник и наследник на Неговото царство. Същото станало и с помазването на царете в Стария Завет като предобраз на Христос: „затова, Боже, Твоят Бог Те помаза с елей на радост повече от Твоите съучастници” (Евр. 1:9; Пс. 44:8). Историята и предизобразяването на помазанието в Стария Завет се изпълват в Христос, за да бъдат предадени след това на новия Божи народ като „печат на дара на Светия Дух” и дар на бъдещото Царство. Богословието на Миропомазанието се основава върху взаимния синтез между христологията и пневматологията. Христос като Бог не получил миро върху главата Си, защото като Човек е превъзходният „Помазаник” на Светия Дух: „понеже Бог не с мярка Му дава Духа“ (Иоан. 3:34).
Христос в Своята човешка природа от самото начало е съкровището и пълнотата на даровете на Миропомазанието, което след Петдесетница дарява кенотично на хората, тъй като чрез обожението на Своята човешка природа премахнал разделението между Божеството и човечеството. Светият Дух става вече общ орос както за Божеството, така и за човечеството.
Така делото на Миропомазанието е предаването на енергиите на Духа, чрез което влиза Самият Христос, Който е спасението на човеците. Заедно с това Миропомазанието като участие и общение със Светия Дух явява и привеждането и осиновяването на човека от Бога и Отца.
Докато Светата Троица допринесла по общ начин за делото на спасението, Извършителят на спасението е само Словото, Което не само се въплътило и станало един от нас, но и защото след Въплъщението носи веднъж завинаги човешка природа като Богочовек и е Молител към Бога и Отца, давайки Светия Дух. Чрез Миропомазанието Светият Дух се дарява на живота в Христос, Който, наред с другите Свои дарове, действа най-вече като „Дух на осиновение” (Рим. 8:15), чрез Който ние се обръщаме като чеда към Бога и Отца и ставаме сънаследници на Христос. Всъщност св. Кирил Йерусалимски прави паралел между мирото в Миропомазанието и хляба в Евхаристията. Както хлябът в Евхаристията след призоваването на Светия Дух не е обикновен хляб, а Тяло Христово, така и светото миро след призоваването на Светия Дух се превръща в дар на Христос и в присъствие на Светия Дух. Непосредствено след Кръщението и Миропомазанието, бидейки член на Тялото Христово, новопокръстеният вярващ може да участва не само в извършването на Евхаристията, но и в общността на Църквата, както Евхаристията я явява и означава. Сега както Кръщението, така и Миропомазанието, включвайки вярващия в тайнството на евхаристийното събрание, освен личен, придобиват общностен и релационен характер. В днешно време единството на Кръщението и Миропомазанието с Евхаристията е нарушено и в православната литургична практика.
Но връзката на кръстения и миропомазан член с Евхаристията не трябва да се разбира просто като възможност за пряко участие в божественото общение, а главно като пълно включване в събранието и общността на Църквата. Евхаристията не е „сакраментален” обред, а преди всичко събрание на Божия народ, общение и единство на допреди разделените, в което новият член на Църквата се включва органично. Всеки нов член влиза в евхаристийното събрание на Църквата и заема собствено място в чина на миряните на Църквата. Накратко, той влиза в събранието на Църквата, която след Петдесетница е онази общност, която постоянно свидетелства за есхатона в историята.
В този контекст се разбира не само ръкоположението на мирянина, но и ръкоположението в свещенството на Църквата и всяка форма на благодатно служение. Всичко е свързано с изграждането на евхаристийната общност и представлява действия и събития на тази общност. Нищо не е частно и индивидуално, но всички и всичко, заради Евхаристията, принадлежи на общността на Църквата. Според св. Николай Кавасила Евхаристията е предпоставка за активирането на другите тайнства. Затова всяко тайнство води до извършването на Евхаристията. Извършването на другите тайнства би било немислимо, ако не водеше до евхаристийната вечеря. Дори тайнството Покаяние, което дава прошка на греховете и е краят на човешките усилия, не би било активно без съучастието в Евхаристията. Поради тази причина, докато само веднъж се кръщаваме, ние участваме многократно в евхаристийната трапеза. Тайнството Евхаристия е неразривно свързано с тайнството Миропомазание. Чрез Светия Дух хлябът на евхаристийната трапеза се конституира в Тялото и Кръвта на Христос, точно както станало по време на Тайната вечеря с учениците. Поради Миропомазанието Христос е едновременно и жертвеник, и жертвоприносител, и жертва. Както по-рано жертвеникът и свещениците били помазвани, сега вече Христос сам бил жертва, защото понесъл Кръста и смъртта за слава на Бога и Отца. А според св. ап. Павел: „Защото, колчем ядете тоя хляб, и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Кор. 11:26). Тайнствата Кръщение, Миропомазание и Евхаристия са вратите, през които влиза и се предава крайното човеколюбие и любов на Бога.
Всяко тайнство завършва в Христос. Чрез силата на тайнствата ние се съединяваме с живота на Неговата обожена човешка природа. Именно от светотайнствения живот започва аскетичният път на човека и неговото съработничество в делото на спасението в Христос. Чрез тайнствата животът в Христос е живот в Духа като виждане и предвкусване на бъдещия живот в Царството. Но участието в живота на Царството, докато историята и смъртта продължават, все още не е завършено и неизменно състояние. „Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава — лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат” (1 Кор. 13:12). Ето защо св. ап. Павел посочва, че „най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта” (1 Кор. 15:26). Наследниците на безсмъртния Бог трябва да са свободни от тлението. „Нито тлението може да наследи нетление” (1 Кор. 15:50). В есхатона, с окончателното премахване на смъртта, с общото възкресение и екзистенциална промяна на хората, причината за която е Възкресението на Христос, виждането и общението с Бога ще бъде пълно и постоянно състояние, защото тогава чистите по сърце ще видят Бога лице в лице.
