Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Свободата, която Бог ни е дарил, е най-големият Негов дар. Но заедно със свободата идва и отговорността. Свободата не означава разюзданост, безразсъдност (правя каквото искам, когато го искам и както го искам), а най-вече означава отговорност.
Както казва и св. ап. Павел: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но няма да бъда аз обладан от нещо.”
Бог ни оставя свободни, защото нашето спасение и общение с Него трябва да е резултат не от насилие и натиск, а резултат, който извира от нашата свободна воля.
Никой не може да ни спаси насила, никой не може да ни прати насила в ада. И това е най-страшното: свободно се подвизаваме да се спасим чрез Божията благодат и отново свободно се подвизаваме да отидем в ада. Защото човекът, който не излиза от егото си, който не поема отговорността за своите дела, който не признава греха си пред хората и Бога, този човек се подвизава да не се спаси. Защото употребява свободата си за свое себеоправдание и за утвърждаване на егото си, докато неговата свобода би трябвало да бъде средство, за да стане ближен на другия, да се откъсне от плена на страстите и на великата идея, която има за себе си.
Свободно се спасяваме. Свободно отиваме в ада. Свободно ставаме Христови. Свободно ставаме дяволови.
Нека не виним обстоятелствата на живота си или другите хора. Голяма лъжа са думите „Искам да се осветя, но не ме оставят”. И е голяма лъжа, защото, ако наистина искаме да живеем христоподражателно, никой не може да се окаже пречка за нас. Дори този, който воюва с нас и ни терзае, без да го осъзнава, става нашият голям благодетел. Той става най-големият ни съюзник, защото чрез изкушението и изпитанието, в което ни хвърля, можем да излезем по-чисти и смирени; разбира се, стига да разглеждаме нещата с Христов ум, а не по светски.
Ако вземем твърдо решение да станем Христови, единствено ние самите можем да се окажем реална пречка в постигането на тази цел, никой и нищо друго.
